МОИТЕ ПРИЧИНИ ДА ОБИЧАМ ЕВРОПА

Ангел Грънчаров

web

На 25 март се навършиха 50-години от началото на Европейския съюз. Това е станало преди половин век, в 1957 г. Аз самият пък съм роден на 28 март, две години по-късно обаче, през 1959 г. Кажи-речи, оказва се, че съм почти връстник на Европейския съюз. Историята на моя живот по продължителност съвпада с тази на най-нова Европа, но се различава по това, че в огромната си част е минала извън ЕС. Сега вече и аз съм пълноправен европеец, поради което се чувствам невероятно горд - нищо, че по душа съм бил винаги европеец. Ала най-хубавите ми години са били живени в “социалистическа България”, сиреч в оня кошмарен “рай на земята”, който, слава Богу, свърши и пропадна. По случилото се за тия години в моя живот може да се разбере от какво ние, източните европейци, сме били лишени толкова години, и какво имаме сега, след като по един най-чуден начин България вече е част от Европейския съюз. Не зная за вас, но за мен този факт, че доживях деня, в който ние, българите, станахме пълноправни европейци, е изключително вдъхновяващ. Вярно е, че сме най-бедни, но съзнанието защо е така ще ни покаже какви трябва да бъдем и от какво най-вече трябва да се пазим. Това, че сме най-бедни в една общност от най-проспериращи и доволни народи, съвсем не е “историческа случайност”, и за него трябва да постигнем пълна, безпощадна яснота. За да направим така, че да победим бедността, която ни завеща “социалистическия период” от историята на България, и да постигнем онова, на което се радват народите от “стара” Европа, която не познава и не е изпитала като нас на гърба си игото на комунизма. Та ето аз тук искам да направя нещо необичайно: да проследя в един паралел своята лична история с тази на най-нова Европа, за да се открои от какво всички ние, като индивиди, сме били лишени толкова години, и на този фон ясно да осъзнаем какво имаме сега, след като България вече е част от Европейския съюз. Поставям си една свръхзадача, но какво ми пречи да опитам?!

За времето, в което е бил учреден Европейския съюз, за края на 50-те години, аз нямам спомен, но мога да кажа онова, което ми е разказвал за живота си моят баща, Бог да го прости. Той почина през 1992 г., видя края на комунизма и беше безкрайно щастлив от това. Имало е за какво: та той например ми разказваше как като младеж в ония години е работил напълно унизителен робски труд, как са им “плащали” не в пари, а в “трудодни”, и как за да си купиш един хляб, е трябвало да работиш като вол, за да изкараш поне 3-4 “трудодни”, отбележете, при това за един ден! Сигурно и в Западна Европа тогава не е било леко, минали са 10-на години от разрушителната световна война, но тогава вече е започнало германското икономическо чудо, а пък “планът Маршал”, с който САЩ въздига на крака Западна Европа, вече е дал първите си плодове. В България в това време комунистите вече са успели да съсипят цялата икономика на България, да унищожат земеделието, да започнат своя зловещ експеримент във всички сфери на живота, да превърнат народа в сбирщина от унизени и потиснати хора. А в Западна Европа свободата е давала все по-удивителни плодове. Факт е, че най-новата история на България след войната е преминала в кошмара на пълната несвобода и на най-грозното унижение и потискане на човека.

За края на 60-те имам вече някакви детски спомени: майка ми се връщаше пребита от работа, баща ми също, вземаха някакви мизерни заплати, а пък с нас, децата, в училището се гавреха някакви “пионерски” и “комсомолски” изроди, караха ни да маршируваме и да пеем. Нямали сме хладилник, едва в началото на 70-те си купихме телевизор, за да гледаме само една програма, помня какво щастие е било за мен да си купя примерно нова химикалка или книжка. И това е във времето на “разцвета на социализма”. А в Западна Европа хората са ставали все по-доволни и щастливи, въпреки че е трябвало да пазят свободата си с цената на страхотно големи военни разходи, защото на границите е стоял въоръженият до зъби комунистически агресор (Унгария, 1956 г., Чехословакия, 1968 г., Полша, 1980 г.). Комунистическият лагер е съществувал заради абсурдната идея за всеобща комунистическа експанзия по света, която е била спряна, трябва да признаем това, благодарение мощта и решителността на флагмана на западната свобода, САЩ (Корея, Куба, Виетнам, Афганистан).

За 70-те и 80-те години на миналия век какво да кажа: живеехме в една безкрайно сива жизнена среда, без радости и без ентусиазъм, издевателстваха над нас, като ни караха да ходим на бригади, където се работеше без никакво заплащане; ние, учениците, все се подготвяхме за някакви паради, за някакви “годишнини”, марширувахме, пеехме гадните им песни, мълчахме най-унизително, защото да кажеш една дума напряко, означаваше церберите да скочат върху теб и да те разкъсат, накратко, занимаваха ни с невероятни глупости. Не мога да си спомня с добро чувство за отчайващата с абсурдността си атмосфера на “развития социализъм”, а в същото време Западът начело със САЩ береше плодовете на свободата, постигаше невероятни успехи във всички области на икономика, техника, технология, култура, образование, живот. Тогава - ето това най-ясно си спомням - ни говореха, че Западът “загнивал”, че едва ли не се намира в “предсмъртна агония”, забраняваха ни да вземаме дъвки от западните туристи, защото дъвките били... отровени, а пък тия туристи все били “шпиони”, та носели... “змийски яйца на огромни анаконди”, които ги оставяли, та като се излюпят змиите, да ни изпоядат всички нас! Да, не съчинявам, точно това ни говореха “комсомолците”, а пък по гърбовете ни лазеха тръпки на ужас, защото сме били деца.

В края на краищата комунизмът логично стигна до своя банкрут по всички линии. Но той успя да постигне все пак нещо: нанесе незаздравяващи рани в душите ни, остави горчивото чувство за пропилени шансове и напразно живян живот, за опропастена младост, за едно жестоко линеене на жизнените сили у милиони човешки същества. А Западна Европа в това време постигна своя космически за нашите представи жизнен стандарт, спокойствието на правовата държава, в която индивидът и неговата свобода са защитени, и където всичко е устроено така, че дейният човек да успее да постигне своята свободно избрана задача на живота си. Вярно е, че и Западът е имал тежки периоди, например когато леви екстремисти, марксисти, маоисти и какви ли не “авангардни младежки движения” през 60-те са се опитали да подкопаят и съборят западната демокрация. Но не са успели, а само са мобилизирали защитните сили на обществото, по принцип неподатливо за проказата на комунизма. В края на 60-те левият философ Сартр проклина комунистите заради инвазията на СССР в Чехословакия, и, прозрял истината, в края на краищата се отказва от своя “марксиализъм”, а пък неговите книги, доколкото ги е имало, у нас вече бяха напълно забранени...

Сега е 2007 година. Да оставим миналото. Ето как британският вестник “Индипендънт” представя “50 причини да обичаме ЕС”. На мен лично най-много ми харесва последната, 50-та причина: “Списък като този влудява евроскептиците”. Този списък е показателен защото у нас скептиците спрямо ЕС са много - и те точно съвпадат с носталгиците към комунизма. Плюс някои други, съвсем объркани хорица, които не са се погрижили поне малко да подредят ценностите в главата си.

Агенция Франс прес пък пише: “Източна Европа все още не се е освободила от миналото на комунизма”. Статията се отнася за това как поляците се опитват да скъсат завинаги с комунистическото минало, което, като кошмар, тегне върху душите на съвременниците. Какво да кажем ние, българите: та у нас бившите комунисти, предрешени като “социалисти”, правят всичко възможно този кошмар да продължи, у нас, където господства официалната теория за “добрите ченгета”, където в годишнината на ЕС президент е не кой да е, а сътрудникът на ДС Гоце Първанов! Жалка картинка сме, че ги търпим да безчинстват така, да ни тъпчат и унижават все същите червенушковци, които ни направиха така бедни, а пък себе си направиха милионери. Ама ние мълчим и търпим, което е вече съвсем отвратително: ей, българи, събудете се, и спрете безчинствата, та вече сме европейци, докога ще позволяваме на този така нагъл комунизъм да се гаври още с нас?!

А в останалата част на Европа пак не се занимават с глупости като нас. Ето за какво размишляват и какво търсят: “ЕС на 50 години: Оттук накъде?”. А ние се чувстваме в ЕС като беден роднина, но пък за това явно сами сме си виновни: защото продължаваме да си търпим насилниците. И да ги избираме във властта, дори я за президенти, я за премиери...

На 25 март се подписа “Берлинска декларация на ЕС, посветена на 50-ия рожден ден на съюза”. В нея са упоменават пределно ясно ония ценности, около които се обединяват народите на свободна Европа. И ние сме вече към тях въпреки всичко, но пък у нас се прави даже невъзможното тия ценности да се обезценят по някакъв балканско-комунистически маниер - когато нашенецът тъпичко протяга ръка, търка пръсти както се прави, когато даваш знак за пари и мило казва: добре де, но какво ще получим в израз на тия ценности, то ценности, ценности, ама парички какви ще ни дадат европейците, и кой ще тури ръка върху тях?! И кандидати за еврофондовете у нас в изобилие, в тълпата сега са натискат и нови “герои”, дон Бойко и Волен, и се натискат яката, нищо че уж са все “недоволни”, ала и те от парици не се отказват. Абе битката у нас за чужди, неспечелени пари никога не е утихвала, а сега специално е особено гореща. Коалицията 8:5:3 за момента сложи ръка на всичко, ама апетитите на останалите са така големи, че кой знае какво може да стане в най-скоро време?!

Това е, нашенска история, унизителна, прекалено тъжна даже: не вървят на добро работите ни с тия, с такива управници. Европейците в Берлин и Брюксел, в останалите столици празнуват годишнината, а ние се измъчваме от болни страсти. Комунизмът ни научи да искаме все наготово, да не се трудим, да се оплакваме, да мърморим недоволни, все да искаме да ставаме богати по нечестен начин, да се прецакваме един друг и само най-наглите хитреци да успяват, а пък де що е кадърно или да бяга от тая лудница, или да стои тук, та да го тъпчат както си знаят. Вярно е обаче и друго: икономиката ни живна, градовете си измениха облика за броени години, взехме поне външно да приличаме на старата Европа. Лекуваме бавно раните на комунизма и се мъчим да си правим своята, нашенската, оригинално българската “демокрация”. Но каква ще ни е демокрацията си зависи от нас самите, ако чакаме някой да ни я даде наготово, без битки и борби, тая няма да стане. За свободата и достойнството си трябва да се борим всеки ден. Да не чакаме милост от насилниците, ами да ги притискаме по всякакви начини, да бъдем будни като граждани, да си държим на правата, да не позволяваме да ни лъжат и баламосват. Да накараме управниците ни, които сега така са се разгащили, да треперят от страх пред народния гняв, и да си избираме за управници само такива, които са доказали, че могат да работят за доброто на народа, за доброто на свободния човек. Заради направеното от такива управници в периода 1997-2001 г. България днес е в Европейския съюз. Те поеха на плещите си най-тежките реформи и с цената на всичко успяха да изправят България на крака. Къде бяха в тези най-тежки години на българския преход Гоце Първанов, който тогава пишеше милозливи писма на приятелите си Милошевич и Саддам Хюсеин, също Симеон, който си кютеше като пън в своя Мадрид, също неговият и на Тодор Живков тогава бодигард Бойко Борисов, притаилия се също тогава на служба на руската Овъргаз Волен Сидеров - къде беше цялата тази паплач тогава?! Криеха се в дупките си, а сега, когато мръсната работа е свършена, като чакали и като “есенни пилета” се натискат да управляват, сиреч да развалят, да опропастяват шансовете ни и да грабят кой каквото свари?!

Защото такива като тях така са възпитани: само себе си да уреждат, и грозно да плюят на народа, в който лицемерно уж се кълнат! Те така разбират властта, а пък ние сме за бой, защото им даваме баницата, като им я даваме, те да не са глупаци да не я ядат?! Не, те са умниците, а пък ние сме глупаците, и наистина сме за пребиване, ако се оставим точно такива да ни залъгват, та да си останем още десетилетия бедни, а пък те да преяждат и да се гаврят колкото си искат с нас...

Да завърша вече с ето това, което за мен е символ. Синът ми е роден в 1989 г., сега е вече на навършени 18 години. Роден е в годината, в която българският комунизъм пропадна и се събори в оглушителен трясък. Сега вече моят син има избирателни права и тази година ще гласува на първите си избори - за депутати в Европейския парламент! Това е знаменателно! Нека поне децата ни да живеят, ако ние не успяхме. Европейският съюз дава огромни шансове тъкмо на младите, на тия, пред които е целият живот. И само за това да беше, си заслужава да бъде обичана Европа...

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2007, № 7 (88)