ЕДИН ЖИВОТ

Петя Йончева

web

Преди 50 години на този ден сигурно съм се опитвала да правя първите си крачки. Майка ми трябва да е тръпнела около мен и да се е смяла щастливо на патешкото ми клатушкане. А може и да е бил ден, в който баща ми е поискал да ме изхвърли през балкона, след като седмица след седмица не съм му позволявала да мигне нощем, защото съм била гладна, или пък ми е растял зъб. Не помня.

Преди 40 години на този ден вероятно съм събирала кестени със съучениците ми след училище. И понеже все още е било свят без мобилни телефони и не съм предупредила, че ще закъснея, може да съм изяла един от редките шамари от нашите в момента, в който съм се прибрала, гордо размахвайки торбичката си. Може и да не е било този ден, а онзи, в който пътувахме със Запорожеца към Унгария и нощувахме в едно поле. Помня го като безкраен жълт океан от житни класове. А когато клекнах сред тях, за да се изпишкам, рояци кръвожадни комари безпощадно впиха хоботи в детското ми дупе. Помня как цяла нощ не можах да си намеря място от сърбежа, драпайки пъпките до кръв. Или пък е било ден на онзи лагер, където Мартин, в когото бях влюбена тогава, ме замери със зелена шишарка и ми разкървави челото, за да ми покаже, че отговаря на чувствата ми.

Преди 30 години в този ден сигурно съм избягала от сутрешните лекции, за да правя секс с гаджето си. Било е горещо и чаршафите са подгизнали от потните ни тела, но сме се чувствали удовлетворени, че сме използвали пълноценно изпразнената от родители къща. Били са на работа, а на нас още не ни се е налагало. Може пък и да не е станало така, може да съм била в месечния си цикъл. Така че може и да съм дремела на студентската скамейка, разсеяно слушайки професора по съпротивление на материалите. Наричахме го Съпромат за по-кратко. Или пък да съм чела книга, легнала в хамака на двора, хрупайки ябълки. По цяла купа изяждах, без да се усетя. Мазето ни беше пълно с щайги, донесени от Кюстендил. Или пък да съм танцувала на сватбата на моята приятелка в „Тримонциум“ в Пловдив, опитвайки да запазя равновесие върху високите токчета, подхождащи на копринената ми рокля. Но, господи, колко са неудобни!

Преди 20 години на този ден може би съм тичала да прибирам децата от детска градина и училище. Може би точно съм се била развела за втори път и вече съм знаела, че любовта не е само потенето на чаршафите. Или съм се канела да изляза вечерта, защото по една случайност децата не са били с мен. Искало ми се е просто да легна и да се наспя, но нещо в мен е крещяло, че би било минавка и безсмислено прахосване на случая. А може и да съм лазела по земята да чистя фугите на плочките с четка за зъби, докато децата са лудеели край мен, подскачайки на големи надуваеми топки и изпитвайки търпението ми до краен предел. А защо да не е бил онзи ден, в който се подстригах късо, накъдрих се и отгърнах нова страница с множество пътища по избор. Впрочем баща ми изобщо не ме позна в новия ми образ и ме подмина с колата, та се наложи да тичам след нея, размахвайки ръце. Може и просто да съм зяпала в една точка над списъка ми със задачи. Или да съм куцукала нанякъде, защото тъкмо ми се е отчупил проклетият ток на обувката, а не съм имала време да ида да се преобуя. В най-добрия случай може и да съм била на козметик, отпусната за кратко в лековитите ръце на Вили, която ми разказва за проблемите с мъжа си.

Преди 10 години на този ден вероятно съм кръстосвала града с колата, изнервено съм ругала мудните шофьори, натискайки газта повече от необходимото. Надпреварвала съм се с времето, за да успея със списъка, лежащ на седалката до мен. А после съм седяла до среднощ заради поръчката на важен клиент, или за да приключа със сметките, за които през деня никога не остава време от постоянно звънящия телефон. Може и да съм опитвала да водя смислени разговори с тийнейджърите у дома и да съм им внушавала как никога не трябва да опитват дрога. Или как да не се дразнят от по-имащите. Или как не е добра идея да си правят пиърсинги. А след това съм се отпускала на дивана с чаша питие в ръка и съм се съсредоточавала върху затоплящия му ефект и усещането за лекота. И как напрежението бавно напуска крайниците ми. Или съм си вадила думи от Оксфордския речник и съм ги писала прилежно по 20 пъти в тетрадка на квадратчета, защото така и не ми е останало време да го донауча пустия английски.

Тази година на този ден съм на 51. Във форма съм, имам малко, но добри приятели, и се наслаждавам на мига. На сега. Опитвам се да не бързам, да не припирам, да не критикувам, да не давам съвети. Опитвам се да гледам небето повече, отколкото земята, защото там се реят мечтите. Опитвам се да виждам доброто, да не се сърдя, да обичам много. И всичко. Живея.

След 10 години на този ден може би ще съм на пътешествие, използвайки намалението на групи за 55+. Или ще е неделен ден и ще съм у дома с внуците, които ще се опитват да ми се качат на главата. Може би ще им се карам, а после ще им купувам сладолед тайно от родителите им. А може и пътуванията до Марс да са станали ежедневие и да съм на разходка до червената планета. Може пък да съм изкарала курс по рейки и  да съм отворила кабинет, където да приемам пациенти. Може там да дойде някой, който да ми каже, че е Мартин, дето ми е счупил главата преди 50 години. Помниш ли?

След 20 години на този ден вероятно ще съм на излет на Витоша с групата от клуба по бридж, с която се събираме всеки четвъртък. Ще съм с черен потник, с който ми се вижда татуировката и спортен червен клин, намекващ, че още ставам. Някой, който може да се казва Лазар, ще се опитва да ме накара да си заживеем заедно, за да има кой да се грижи за него, но аз ще си правя оглушки. Може да имам планове да ида до внучката, която учи в Лондон. Ще ми покаже Бъкингамския дворец и ще ми купи кубинки от Кемдън. Преди 30 години съм видяла такива в София и още ще говоря за тях с умиление. Ще зарадва старата си баба.

След 30 години на този ден може би ще се ядосвам на зъболекаря ми, че пак не ми е направил зъбите като хората. Не би ли трябвало да мога да ям и лешници, ако искам, в края на краищата? А може би ще придремвам следобяд на хлад, а някой, казващ се например Владо, ще опитва да ме завие, за да не настина. А може би внучката ми ще е дошла да я науча как се прави мусака, защото вече и тя ще има семейство. Или ще съм се преместила в селска къща някъде в Пулия и ще се радвам, когато маслиновите дръвчета вървят добре. Може да съм научила вече италиански и за рождения ми ден някой, казващ се например Марчело, да ме заведе на опера в Миланската скала. И аз да плача с героинята.

След 40 години на този ден може да не си спомням много и може най-големият от правнуците ми да ми чете това, за да си спомня. Може да ме пита помня ли Мартин, дето ми е счупил главата преди 80 години и дето после е дошъл да му лекувам ишиаса. Може да ме пита помня ли света преди мобилните телефони и как сме общували без тях. Може да предложи да излезем до градината, а аз да забравя накъде сме тръгнали. Може да поиска да види снимките ми като млада. Може да му покажа приятелката си на сватбата й, но да не си спомня името й.

След 50 години на този ден, ако ме има, ще съм прах. Ще се рея над залива в Созопол, а гларусите все така ще крякат, и синьото ще е все така синьо, и златното на класовете в Унгария ще е все така блестящо, и ще има други, и ще има любов, и ще има красота. Ще има.

© Петя Йончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2021, № 3 (256)