ИЗ "ВРАТА КЪМ БЕР"

Яна Борисова

web

Събота. Следобед. Бунара. Любимият ми август. Един очакван есемес. Още не беше начало на среща, а вече хранеше илюзията ми, че ще бъде любов. Тогава бях ли планирала всичко, което идваше при мен - всяко събитие, всеки жест, караници, сдобрявания, разруха?! От вторник бях на режим "вода и цитруси". Исках да съм по-близо до перфектното тяло. Означаваше ли тази суета желание да го впечатля на голата ни среща. От дете съм нудист, но идеята днес да се срещна с почти непознат толкова разголена ме смущаваше. Чувство на несигурност и колебание дали това не е извратено растеше с всяка обиколка в стрелките на часовника. Успях да открия огромния шал, който си купих от пазара в Саронг преди две зими. Прозрачен и фин като крило на водно конче: оставяше ме и гола, и облечена. Реших, че е идеалната дреха за среща, в която приех да бъда само по шоколадов тен. Не ми харесваше този нахален флирт. Не ми харесваше, но когато си го представях, неволно се усмихвах. Изпратих му емотикон на човече по бански. Тръгнах. На шкафа до леглото вкъщи оставих бележка "Отивам на плаж". Не лъжех, просто скрих подробностите.

Паркирах колата до дървения бар при бариерата към входа за плажа, която спираше автомобилите преди защитените пясъчни дюни. Тръгнах през пътеката, в главата ми се нижеха всевъзможни диалози. Защото мълчанието е по-тягостно от голотата. Не исках да го виждам гол, но ми беше интересен. Пристигнах много по-рано от часа на срещата. Предпочитах да съм подранила. Това все пак беше моят плаж. Аз първа го открих. Той беше научил за него от фотографския ми блог и повярва, че съм впечатлена от идеята да се срещнем на Бунара. Докато приближавах брега, срамът ми се надигаше като вълна, а когато го видях в далечината, вече бях събудил се вулкан. Беше направил импровизирана палатка от парче полупрозрачен бял плат и дървени пръчки, под която се виждаха две възглавници. Вървях надолу с малката си мрежеста чанта през рамо и шала, увит около раменете ми. Сложих големи тъмни очила, за да прикрия емоцията, която вече изпитвах. Бях предизвикана. И да, наистина беше гол. Надявах се да се шегува. Стоях срещу този откачен мъж, напуснала собствените си граници. Другите жени ги канят на романтична вечеря в кокетен ресторант с приятна музика и завладяваща атмосфера, а аз вървя към среща, която ще остави по тялото ми пясък. Почти не познавах Грег, но го усетих като човек, когото някога съм срещала. Сякаш някъде сме се разминали във време, което не е било нашето. Сякаш с него съм играла като дете, с него съм стояла на един чин. Наближавах го, усмивката му влезе в сърцето ми. В тази усмивка нямаше облог, имаше честност. Тя не беше оръжие, с което печели битката с мен, защото от самото начало започнахме да воюваме за страстта, която съживи живота, а после хладнокръвно го уби. Още в първия миг на една среща усещам дали искам да си тръгна веднага, или да остана. Да остана в посоката, която тя отваря. Не можех да си тръгна. Толкова се беше постарал. Обещах си да спра с това приключение, ако нещо в него ми се стори нередно или глупаво. Реално нищо не ми пречеше да се съблека гола. Правех го всяка сутрин на същия плаж. Тук никой не беше облечен.

Оставих бавно чантата на земята. Той не спираше да се усмихва. Усмихна се, още когато ме видя, и ми махна с ръка. Аз се правех, че не го виждам. Но усмивката му така се запечата в съзнанието ми, превърна се в сърцето на всеки спомен с него, че днес, когато отдавна не сме заедно, го виждам само такъв - усмихнат. Няма го нито гнева му, нито сарказ­ма му, нито крещящия му глас в нощите, в които вместо да се обичаме, ние воювахме... След тази първа среща ме изпрати до вкъщи. Идваше изгревът. Времето съвпадна. Моето с неговото. Аз прочетох всички татуировки по тялото му. Той остана във всичките ми белези, не се уплаши.

- От какво е звездата на лявата ти гърда, Бер?

- От едно... училище, в което внезапно попаднах, за да се науча най-накрая да живея.

- Училище... - мисля, че харесваше играта ми на думи.

- Болничната стая е място, където имаш цялото време на света и тишината, за да си припомняш в какво си изоставал и в какво си прибързвал.

- Защо си била в болница?

- Катастрофирах! Загивах!

- Промени ли те?

- Беляза ме. Само този знак е видим. Тази звезда... Другото е тайна, която пазя.

- Затова ли дойде? Вземаш всичко, което ти се предлага?

- Не съм ненаситна, Грег. Любопитна съм да разбера докъде може да стигне убедеността ти, че си единствен и неповторим. Огледай се. Не само ти си гол. Не знам защо си мислиш, че си толкова харесван. Аз не те харесвам. Просто си ми симпатичен.

- Не съм се обзалагал, че ще ме харесаш от първата среща. Но съм сигурен, че утре вече ще ти липсвам. Има само една причина да си измислиш история, в която съм ти неприятен, но тя извинява теб, не мен. Аз съм такъв, какъвто съм. Ти непрекъснато искаш да бъдеш различна - много добре беше видял живота ми в снимките.

- Една причина? И тя е...

- Аз обичам жените. Пристрастен съм към тях. И на никого не принадлежа, а ти обичаш да е само твое - пронизваше ме с очи, сякаш чакаше да извикам от болка.

- Аха. И на каква психотравма се дължи това самочувствие, Казанова? И в коя част от тялото ми разгада припознатата от теб мания да притежавам? Всъщност аз нямам нищо освен себе си. Нищо. Дори банковата ми сметка е почти празна.

- Не съм травмиран. Честен съм. Жените ме привличат. Силно.

- Мисля, че си болезнено самодоволен.

- Просто съм мъж - усмихна се и скулите му се изостриха още повече.

- Къде се е скрила свитата ти от фенки сега?! Не знам как се чувстваш в тази пустош, лишена от погледи на прегладнели амазонки, готови да нахранят всичките си желания само с теб.

- Ако винаги си такава, ще идвам всеки ден тук. Ей така, само да си говорим. Но да спрем със заяждането. Съгласен съм, че си по-добра в това - започваше да ме дразни още повече. - Бер, единственото ми желание е да се чувстваш спокойна, единствена и необикновена. Това си ти.

- И малко унизена... Нали затова ме покани гола на плажа? - нямах търпение да ми отговори.

- Правя ти услуга. Само така ще бъдем наясно дали сме родени за приятелство или обичаме да си играем с огъня.

- И ме лиши от всички срещи, преди да ми съблечеш дрехите, и от възможността в тях да разбера какво те вълнува... Например това, че жените припадат една след друга по теб... Аз съм вода. Ще те угася, преди да си се разгорял.

- Ти обичаш водата. Но си въздух, който разпалва огъня. Помагаш ми. Татусът те предаде - хвана ме нежно през кръста и ме обърна с гръб към себе си. Не посмях да мръдна. Тази ръка... - Всеки студен човек би написал "Ние не сме разделени същества" върху кожата си - завъртя ме пак към себе си, очакваше да му отговоря. We are not separate beings беше малка история за мен, следваше извивката на гърба ми, стигайки до талията. История, която се движеше, когато заспивах и когато се събуждах. Обичах да обръщам гръб на мъжете.

- Какво каза на жена си? Да проверим как криеш истината?

- Това ли е представата ти за приключение на омъжена жена. Да излиза с женен мъж? - не му беше забавно.

- Ние сме на плаж, както много други хора - разбирах, че не сме "другите хора".

- Не съм женен - вече бях сигурна, че има нещо потайно.

- Още не си й предложил?

- Още не съм я срещнал.

- Глупости. Страхуваш се, че ако се обвържеш с една жена, няма да можеш да впечатляваш други с умението да опъваш платна на брега - настаних се в палатката, прикрита от моя шал и от плата, който се вееше като голямо бяло знаме. Предадох се.

- Май си твърде увлечена по психологията. Не ми прави услуга със знанията си! Имам добър психотерапевт. Говорим за всички бъгове в живота ми, поради които умирам от ужаса, че е възможно жена да ме укротява - този човек не разчиташе метафорите ми. Аз вдигнах бялото знаме, а той продължава да се прави на засегнат. - Не знам кой от двамата ни е по-прецакан. Дали аз, защото се страхувам от обвързване, или ти, която се страхуваш да бъдеш сама... - извади бутилка пенливо вино, беше ясно, че ще се прибираме с такси. - Направих вечеря - помислих си колко е приятно, когато не се заяжда.

- Поръчал си вечеря?!

- Знам какво говоря. Казах точно това, което исках да кажа. Приготвих вечеря за двама ни.

- Може ли поне по време на вечерята да сме наметнати с нещо? Аз, за разлика от теб, имам няколко психотравми и едната е заради забраната да се храня по бельо. А сега съм гола... Когато бях малко дете, обичах да се храня само по детски гащи и татко много се ядосваше. Баба ми разрешаваше да седя полугола на масата. Просто в дома й свободата на тялото вземаше връх над всички правила.

- Разбирам, че си нудистка благодарение на баба си - погле­дът му се закачи в гърдите ми, за миг от секундата.

- Жива съм, благодарение на баба си.

- Имаш чудесна баба. Може ли да ме запознаеш с нея? Някой ден..., ако станем приятели - направих се, че не чувам въпроса. - Тя как живее?

- Самотно. В дом, който няма нищо общо с нейния. Две толкова далечни и различни места. Премести се в един зимен следобед, без да каже на никого. Това е моята тъжна история. Не е само на баба. Липсва ми домът й. В него пораснах, там се учех да тичам свободна, да падам, да ставам, да готвя, да се къпя навън под летния душ, да отглеждам цветя, да се оглеждам за хора, да викам вятъра, да не се срамувам, ако остана гола.

- Тя обича ли морето? Тя ли ти показа солта на тази любов?!

- За нея морето е безкрайна вода. Никога не би хвърлила истината си на дъното му. Тя пази своите тайни в дълбочината на душата си, мисля, че това я прави тъжен човек. Не можеш цял живот да живееш с тайни. Моите са в морето.

- Защо не я доведеш?

- Не мога да й причиня това. Някога обичала едно момче, моряк. Живеели далеч един от друг... В морето познава очите му. Не искам да й припомням.

- Никой никога не забравя любовта. А ти, откъде обичаш толкова морето.

- От мама. Богата съм на плажни случки с нея, цели дни само за мен в нейните ръце. Тя първа ме учи да плувам. Страхувах се много, бях сигурна, че ще потъна, а тя ми се усмихваше мило: "Бъди смела! Аз те държа. Няма да те пусна, преди да си готова". Продължавах да плача: "Ще се удавя!". "Само, ако се откажеш да плуваш", ми казваше с цялата нежност, която светът познава... Толкова пъти съм изплувала в живота си, спомняйки си тези мигове. Не спирам да плувам, докато не стигна брега. А ти, Грег, на кого приличаш?

- Аз съм най-голямото дете в семейството. Имам брат и сестра. Родителите ми не ми позволиха да бъда дете. Другото ми име беше "Бъди отговорен". Когато по-малките пораснаха, се освободих... Свободата ми е безотговорна - а уж нямал травма, усмихнах се едва забележимо.

Разговаряхме за децата, които някога сме били. Харесваше ми да съм в миналото. Тогава мислех, че всичко е игра и не е нужно да печелиш, а да има с кого да играеш. После с Грег играхме на думи, пропуснахме предизвикателството загубилият да съблича по една дреха. Плувахме навътре в морето. Разбрах, че да не стига дъното за Грег е неприятно усещане, лицето му се напрягаше, а плуваше страхотно. Какво го спираше да играе с водата, да флиртува с несигурността?! За разлика от него аз се забавлявах най-много, когато дъното се губеше. В един момент го оставих и влязох много навътре. Усетих колко много иска да дойде при мен. Да ме завърти като подводно течение, да ме завлече... Плувах много добре, нали съм дете на треньор по плуване. Майка и татко се запознали така - като треньор и състезател. Семейната им драма беше пропита от очакванията на баща ми за велики постижения от нея във всичко: от най-високия спортен норматив до сервираните на масата ястия, които също трябваше да са най-... Натрапливото му желание за олимпийски резултати беше превърнало живота на мама в изтощаващо състезание... в последните години тя просто се предаде. Приличаше на изгубен в морето човек, отпуснат на повърхността на водата, носещ се по течението в очакване на спасителния кораб. Колко дълго може да се задържи така човек, преди да се отправи към дъното. Завинаги... Винаги съм вярвала, че водата ги е научила да се спасяват взаимно. От татко знам, че ако единият обича водата, а другият - сушата, вероятността да не прекарват времето си заедно е повече от голяма.

Вечерята беше семпла, но перфектна на вкус. Направихме си огнище, пекохме скариди на шиш, в донесения шейкър Грег разбърка коктейли с неизвестни за мен съставки. Лежахме голи, отпуснати на топлия пясък под вече хладното нощно небе. Звездите бяха толкова ясни - като над планински връх. Бяхме останали само двамата. И двамата бяхме загубили любими хора. Впили погледи в небето, си разказвахме за тях. Сякаш виждахме очите им, косите им, луничките и бенките им, чувахме думите, които са ни оставили да пазим във времето, и да се надяваме...

- Виждаш ли този белег на челото ми? - обърнах лицето си към неговото.

- За да го видя, трябва да се доближа толкова близо до теб, че се страхувам да не те целуна...

- Тогава недей! Ще ти го покажа, когато е светло - засмях се, мислено си откраднах целувка.

Белегът на челото ми. От дядо е. Направи го съвсем неволно. Аз винаги ходех като вярно куче след него. В този човек имаше толкова сила. Усещах я, когато ме придърпваше към себе си, за да ме прегърне. Правеше го така, сякаш теглеше лодка, за да я привърже на кея. Една сутрин изскочих навън с него, щеше да сменя протритото въже на кладенеца и аз исках да му помагам. След като сложи новото, дядо спусна кофата, изчака да се напълни с вода и внимателно започна да я вади, като следеше дали въжето се навива равномерно. Понечи да я хване с лявата си ръка, но я изпусна. Изпусна и дръжката на скрипеца: въжето започна да се развива с бясна скорост и краят на металната дръжка закачи челото ми. Явно съм имала късмет - разряза само кожата... Не стига че имах рана, а изядох и шамар. Бях сърдита на дядо със седмици. Когато пораснах, не пропусках да му припомням тази случка. Всъщност белегът ми направи услуга. Тогава тропнах и си обещах, че ако някой пак ми остави рана, няма да го погледна никога повече.

***

Таксито спря пред вкъщи. Лампата в дневната още светеше. Когато отключвах вратата, часовникът показваше 5:42. Чакаше ли ме Давид?! Тихо оставих чантата в коридора и съблякох дрехите си на пода. Влязох в банята. Исках да измия неистината от бележката, която оставих на скрина до леглото ни, а тя беше толкова лепкава. Спокойна си, Бер. Нищо нередно не си направила. Не бях изневерила. Просто имах различна вечер, една вечер за първи и последен път. Никой никого не докосна. Никой няма да пострада. В тъмнината на спалнята намерих нощницата си. Усещах, че още мириша на огън. Леглото беше празно. Къде беше Давид?! Излязох на пръсти, сякаш ме нямаше в къщата, сякаш бях останала там... на плажа. Открехнах леко вратата към дневната и срещнах очите му. В тях имаше гръмотевична буря. Погледнах го пак. Тя утихна.

- Защо стоиш тук?

- Чакам те, Бер!

- Извинявай. Срамувам се...

- Трябва ли да се срамуваш? А аз? Аз трябва ли да се срамувам от теб?

- Съжалявам, че съм те притеснила, а не че съм закъсняла - в последните години бяхме свикнали да се извиняваме възпитано един на друг с някаква студена аристократичност. И ако на него му допадаше да не си крещим, аз се вбесявах. Беснеех мълчаливо, но оставах възпитана.

- Оставила си ми бележка: "На плажа съм, ако не се върна, намери мъжа и отмъсти за мен". Чудесно е да проявяваш чувството си за хумор, стига да знаеш мярката, а ти прекали. Какъв е този мъж?!

- Непознат.

- Къде бяхте?

- На Бунара...

- На твоя нудистки плаж?!

- Можеше да бъде и твой, и наш, ако обичаше морето.

- Защо си играеш с доверието ми?! - Давид звучеше уморено, но не от безсъние.

- Защото вече искам да не ми вярваш! Впрочем, нищо не е станало на плажа.

- Нищо...

- Стига! Аз съм твоята жена.

- Знам, че си ми жена. Знам също, че не си сигурна дали искаш да си моя. Няма да лягам. Само след два часа съм на работа.

- Къде отиваш?

- Някъде, където се ходи облечен...

Обичах Давид. Още го обичам. Никога не съм се съмнявала в любовта си към него, не съм се питала "Обичам ли го?", не съм обяснявала обичта с условности като "Обичам го, защото...". Винаги съм вярвала, че съм го срещнала в младостта, за да остареем заедно. Това исках. И неговата любов не съм разпъвала в риторични въпроси. Запознахме се в много красив ден. Тогава не направих връзка с детайлите на тази първа сряда, но не мога да забравя в какво вярваше баба. "Обръщай специално внимание на дните, в които се запознаваш с нови хора! Знай, че животът ти с тях ще се топли на слънцето от първата ви среща, може да тъгува като дъжд през септември, а може да изгори в напрежение, родено от мълния"... Беше чудна сряда - спокойна, без прогноза за есенна буря. Когато излязох от студентската квартира, трескаво очаквайки новия си живот, наситен с бунтарство и разгулен дух, не подозирах, че следващите няколко години не обстоятелствата, а хората ще ме променят. Все още бях дете. Очакваше ме вълнуваща трансформация, в която детският ми смях щеше да привлича мъжете, превръщайки ме в жена... За първия си ден в университета облякох къса пола с ретро кройка от велур, риза от фино кадифе с яка, закопчана високо от малка сребърна брошка, която Йоланда ми подари. Прозрачни фигурални чорапи и обувки на платформа с дървен ток. Харесвах се. Единствено рошавите ми оранжеви къдрици внасяха закачлива фриволност в скучноватата ми стилистика. Мислех да вдигна косата си в кок, но се успах... Така изглеждах отвън. Отвътре бях експлозия от страх и смелост едновременно. Дали изборът ми днес можеше да ме заведе там, където искам да бъда след време. Имах простичко желание за очакващия ме живот. Да бъда обичана, да остарявам красиво в романтична връзка с мъж, който да се грижи за мен, а аз да съм му вярна до края. Да искам само него и той да иска само мен. Все едно някой ме питаше каква ще стана, когато порасна, а аз отговарях: съпру­га. Но такава можех да бъда и без да завършвам университет. Така мислех. В представата си за живота извън дома имах бутикова галерия, клиентите ми бяха предимно богати хора. Щяха да си купуват изкуство, доволни от избора, който с естетика и професионализъм съм направила за тях, но да го ценят не заради художествената стойност, а заради цифрата на етикета. Щях да им помагам да колекционират числа, а те да ми помагат да поддържам имиджа на материално момиче.

Чувствах се като турист в непознат град. Качих се в трамвая. И това не беше случайно. Старото тракащо возило се превърна във филмова сцена: "Той се качва през първата врата, тя слиза от последната. Разминават се. Остава само следата на парфюма, който той й е избрал в Париж. Върху нейната кожа ухае уникално - този аромат е неповторим"... После изпуснах сюжетната нишка, понеже трябваше да сляза на спирката до деканата. Докато вляза във входа, бързайки за официалната церемония по откриването на новата учебна година, фантазирах няколко варианта за финал на несъстоялата се среща в трамвая... Ожених ги, родиха им се красиви деца, драматично ги разделих. На края, в самотата си, той се пръскаше с дамски парфюм - можеше да я открие само в него. Искаше да бъде с нея... Запитах се защо не записах реклама, но за отговора не ми остана време: вече бях в аулата и се оглеждах, за да позная бъдещия си съмишленик за младежки престъпления. Бях започнала да си мисля, че това ще са три много скучни години, когато видях как едно момиче ми се изплези скришом от другите и ми махна с ръка. Притежаваше веселата лекота, с която те гъделичка палаво дете. Усетих го. Същият гъдел от летата, когато в любимото ми село пристигаше непознато дете, оставено при баба и дядо в къща на съседната улица... Още мислех и за парфюма. Първото ухание, което получих като закачка от баба, беше капчица с наситен аромат на сладка праскова зад ухото ми. Баба Йоланда не ползваше парфюм, понякога натриваше китките си с етерични масла, които сама правеше. От нея се научих да размачквам вълнистата си коса със сока на презряла праскова. Така тя ставаше буйна и вкусна...

Срещнах ги в първия ден от студентския си живот. И нея, и него. И двамата останаха с мен до края. Дори когато си тръгвах, те оставаха и ме чакаха. Знаеха колко хубаво е да те чакат у дома. За тях бях дом, за себе си често бях затвор... Той - средно висок, с тъмноруса чуплива коса, тъмни очи и поглед, в който безутешно можех да се удавя, да търся в тях съкровище, момчешка усмивка. В правия си панталон, сакото от туид, бледолюляковата риза и артистичното фишу приличаше на художник с изкушаващ стил на живот. Тя - с права рокля с големи дървени копчета, колан, завързан в небрежен възел, два огромни джоба, от единия издайнически се показваше кожен тефтер с изящна буква "Х". Оксфордски обувки, къс тъмен маникюр, съвършено извита линия на очите, подчертани със сив каял. И безумно красив виолетов поглед. Ако бях мъж, щях да загина в него. Той и тя стояха близо един до друг, отиваха си много. Красива двойка, правят се на непознати. От малка, с някаква необуздана страст, обичам да разглеждам хората, да ги наблюдавам как се движат, с какви думи влизат в разговора и как излизат от него, какво ги разсмива. Така с непознатите по улиците си измислях десетки истории: всички до една - уникални. Много съм добра в измислянето на хора. Тези двамата - очите й отразяваха цвета на ризата му - наистина бяха красиви заедно. Изобщо не чух приветствените речи, изобщо не съжалих за пропуснатото. Никога не съм обичала речи, изричани с фалшива театралност. След години самата аз щях да стана писач на речи. Каква ирония! Почти винаги идва момент, в който да ни се върне онова, което сме отричали, на което високомерно сме се присмивали.

Церемонията приключи. Потокът от първокурсници се раздели на групи. Трябваше да стигна бързо до двадесет и втора аудитория. Токовете на обувките не ми помагаха. Обух ги, за да се чувствам висока, за да стъпя десет сантиметра над страха от неизвестното и да го погледна отгоре... Тя ме изчака. Момичето виолетка.

- Здравей! Забелязвам, че имаш малък проблем с тези обувки, които, признавам, са жестоки и на теб ти стоят... секси. И с тази велурена пола. Веднага те забелязах.. Аз съм Хелена.

- Бернадета, приятно ми е. Имаш тефтер с твоя инициал?

- Моля?

- Тефтерът... В джоба ти.

- А, да. Подарък е от приятеля ми. Днес ми го връчи тържествено и скучно, като цялата церемония. Пожела ми да си записвам в него детайлите от незабравимия студентски живот. Открил го в кожарско ателие в малък артистичен квартал на Милано. Надявам се да го изпиша още първата година. Обичам изненадите. А ти? Като гледам групата ни, излишно е да се надяваме, че другите ще разнообразят живота ни тук.

- Изглеждат като човеци, които се движат по права линия!

- Аз търся лакомства и пакости! Идваш ли с мен?

- Не бягам от приключения. Надявам се да споделяме времето си. Впрочем... гаджето ти има късмет. Избрал е най-красивото момиче, което видях днес, от всички, изпълнени с илюзии и жадни за велико бъдеще очи.

- Това някаква фантазия ли е?! - Хелена се огледа.

- Наистина! Красива си! Когато го наблюдавах, в люляковата риза, си мислех, че обожава очите ти.

- За кого говориш?! - тя сви устни, сякаш беше пропуснала нещо важно, сякаш шансът е минал край нея и незабелязан си е тръгнал.

- Мъжът с коса като лешник, фишуто и сакото в туид на опасно близко разстояние до теб по време на церемонията.

- Аааа, Давид Ласуел! Не ми е гадже, но не бих отказала да ме позабавлява. Със сигурност един безопасен флирт няма да ме отегчи. Добрата новина е, че ще въздишаме с трепетно очакване да ни забележи в двата дни по време на лекциите - Хелена ме гледаше така, сякаш изглеждах смешна, и се смееше.

- Не го познавам, пък и не го харесвам. Преподавател, значи...

- Да. Търсач на изкуство. Жалко, едва ли е забелязал обув­ките ти. Вече можеше да си в списъка му. Той е естет. И слава богу, че няма типичното мъжкарско отношение към жените - не го впечатлява красива жена без красив ум. Поне така казват. И е хладен, и претенциозен, пак така казват.

- Откъде знаеш толкова за него?! Аз не вярвам на приказки от хората, вярвам в човека. Ако е хладен, трябва да го усетя от него - докато си мислех това, се надявах, че някога ще станем близки, може би приятели или поне познати.

- Чух го да си говори сам, докато бях на милиметри от него. Шегувам се. Видях го, още когато се записах и после не си намерих място, докато не разбера дали е женен, има ли деца, харесва ли жени?

- Женен ли е? - всъщност отговорът не ме вълнуваше. Винаги съм се чудила на хората, които смятат, че семейният живот може да спре човек да търси забавления извън обещанието, дадено пред олтара. Любовта е извор на най-много клишета. Например, ако се влюбиш, докато си семеен, значи никога не си обичал съпруга или съпругата си. Значи това не е било любов. Сбъркал си още в началото. А тя - любовта - е просто любов. Без обяснения. Няма нужда от нашите мисли, очаквания и прогнози, а само от нашите чувства.

- Все още не е - Хелена го каза така, сякаш спокойствието му скоро щеше да свърши, защото тя му е намерила половинката в живота. На мен ми изглеждаше цял. Много цял.

- След като ти си имаш приятел, аз мога ли да се омъжа за него?! - сама се сепнах от дръзката си шега.

- Можеш, но при условие че аз ще съм ти кума!

- Съгласна съм! Предлагам след лекциите да отидем да изпием по нещо и да дадем воля на въображението: дантелена рокля в бяло или в екрю, усамотено горско местенце с малки светлини в короните на дърветата... Искам меден месец на много топло място, през лятото.

- Ти си птица. Спрях те, за да си разменим обувките, а ти ми разказваш мечти.

- Не си давам обувките! Да не би да искаш да ми вземеш единственото изкуство, което притежавам, и с което мога да бъда забелязана от г-н Ласуел.

- Обещавам ти, че ако хвърли дори за милисекунда поглед към тях, ще си призная, че бих те събула насила, за да ме забележи.

После чух гласа му и го запомних. Завинаги.

- Момичета, ако сте за двадесет и втора аудитория, заповядайте! Не обичам никой да влиза след мен - беше той. Звучеше мило, сякаш предлага приятелството ни да започне сега. Спогледахме се. Коремът ме заболя, когато ме погледна. Направи дискретен поклон и ни покани да влезем. Когато минах край него, за миг отмести поглед към обувките ми. Сигурна съм, чух как се усмихва. Чух го. Какво си е помислил, щях да разбера години след това.

Първата лекция мина много бързо. Колкото да си поема дълбоко дъх. От всичко, което каза Давид Ласуел, запомних само "Ще се видим отново в сряда". И така стотици дни, които два пъти седмично или осем пъти в месеца, се изнизаха в годините от следването ми, в края на което, вместо да се приближавам, аз се отдалечавах от илюзията, че ще стана галерист. През последния семестър се чувствах още по-объркана, пътят не беше ясен. Нямах никаква идея какво искам да правя в тази част от живота си. Странно, това не ме плашеше. Големият ми страх, който изпитах в последните дни, се отнасяше за него. За Давид. Исках отново да го виждам, да го срещам случайно на партита, организирани от колеги, за които се подготвях с дни - какво да облека, как да го погледна, така че да не разкрия симпатията си към него. Той никога не ме попита нищо, освен въпроси, свързани с лекциите, които ни водеше. Интерес... Една дума, две различни истории. Неговата за мен. Моята за него.

Датата на сватбата, която с Хелена бяхме планирали на шега при първата ни среща, не беше далеч. В онази закачка - опит да предвидим бъдещето такова, каквото желаем да бъде - аз и Давид трябваше да сме женени и да имаме дете година след края на завършването ми. Онази история, която бях измислила, с обещанието Хелена да ни бъде кума, живееше в мен до най-дребните детайли. Знаех в каква къща ще живеем, как ще възпитаме детето си. Фантазията ми буквално полудяваше, когато ми станеше скучно... За тези години можех да се похваля с две неуспешни връзки. Всичко беше предсказуемо - цветя, вечеря, секс... Имах нужда от разговори: дълги среднощни разговори на музика, разголени до болка и до смях. С това исках да бъда хранена. С думите, които обичам.

Една вечер, в края на последния семестър, се прибрах рано. С голям списък от свободни позиции за работа. Търсеха лични асистенти, помощници в кухнята, хора с талант да пишат речи. Бях организирана, обичах да готвя, можех да пиша добре. В този миг, когато не виждах себе си в галерия, често самотна, сред картини, които мълчат, реших да опи­там нещо различно. Беше рано, можех още сега да прозвъня някоя от обявите... Вместо това се оказах гост на шумно и свръхнаселено парти в собствената ми студентска квартира. Не знаех нищо, учудих се, че Лени е "забравила" да ми каже. Хелена беше организирала партито в моя чест. Изненада, с която да ме извади от летаргията на една инфантилна връзка с момче от съседната група. След раздялата ни то беше разказало на всичките ни приятели, че не умея да обичам, че съм студена и фригидна претенция. Изобщо не се впечатлих. Бях достатъчно объркана заради работата. Щях да оцелея и без мъж до себе си. Съквартирантката ми се беше погрижила за празничната атмосфера: от таваните висяха гирлянди, стените бяха окичени с коледни лампички. Коледа беше далече, но се усещаше в песните, ухаещи като канелата в топъл шоколад. Знаех, че когато не идваше на лекции, е в музикалното студио на приятели. Имах чувството, че всеки момент отнякъде ще влезе дете и ще попита къде са подаръците за рождения му ден. Вместо това аз - двадесет и двегодишната Бер - отбелязвах фалстарта в любовта си. Тя не може да обича. Не умее, казват. С шантавото си чувство за хумор Хелена беше опънала надпис "Любовта свърши, идва мирът". Голяма дивачка е, затова я обичам. Още от първия ни ден, когато искаше да ми открадне обувките... Няколко месеца след като завършихме, тя последва любовта си в другия край на света. Възпротивих се, толкова силно я обичах - повече от мен. Бях сърдита, плаках, чувствах се изоставена...

На партито, под лозунга за постигане на вътрешен мир, мирни съглашения подписваха няколко двойки: правеха любов, кой както умее. Други така се натискаха, сякаш предстоеше затваряне на света и повсеместна изолация в индивидуални клетки. Имаше и такива, които самовглъбено мълчаха. Наблюдавах целия този свят, отдаден на любов или самота, докато през рамо Хелена ме изследваше така, сякаш очакваше всеки момент да се взривя. Попитах с очи какво има. Погледът й ми го показа. Това е ужасно! Какво прави този мъж тук?!

- Здравей, Бер! Хелена ме покани. Хубаво парти. Каза ми, че имаш рожден ден и организира събиране с хората, които са те впечатлявали. Не мога да скрия, че изпитах радост, разбирайки, че и аз съм сред тях. Всъщност май доста хора са ти направили впечатление?! - усетих ли ирония в гласа му. Не мигах. Исках, но не мигах.

- Аз... нямам рожден ден... Родена съм... не помня кога... - не бях на себе си, почувствах се ужасно глупаво.

- Май трябва да прибера подаръка си за деня, в който ще си спомниш рождения си ден... Не си ли любопитна да видиш какво съм ти избрал?! - извади красиво опакован пакет, към него беше прикрепил малка картичка. Посланието й бях измислила отдавна.

- Ако си го избрал за мен, няма да е честно да откажа - отварях го бавно, а исках да разкъсам опаковката на секундата. Той наблюдаваше ръцете ми.

- Научих, че си искала такъв. Преди седмица се върнах от Италия. Реших да те изненадам. И понеже е ден за признания, искам да ти кажа за обувките ти... Тогава, в онзи първи ден, преди да затворя вратата, нямах право... но си представях една история: събувам тези обувки и те за дълго остават в коридора... до моята врата. И ако утре не те видя, се страхувам, че едва ли ще те срещна случайно, дори ако те търся... Освен ако не станеш прочута галеристка и не ме каниш за куратор на изложбите си. Тогава ти ще продаваш изкуство на другите, а аз ще съхранявам изкуството да те обичам.

Държах отворения пакет. Сърцето ми беше лудо отскачаща топка. Кожен тефтер с моята буква. Красиво гравирана "Б". Имаше ли нещо друго в него освен листи, мека кожа и релефен печат? Заключих фантазиите си и хвърлих ключа. Точно сега исках да живея истински. Тялото ми падаше. На меко.

- Пиеш ли?

- Понякога, по малко, когато поводът е добър. В момента съм попаднал на закъсняло тийн парти, а домакинята предлага само лимонада.

- Имам една скрита от Хелена бутилка с ликьор, ако не ти се струва прекалено слаб, можем да отбележим срещата на двама, които си съчиняват истории. Аз ще ти разкажа за моите, ти ще ме запознаеш с твоите. Една добра разказана история може да съблазни всеки.

- Ликьор е по-добре от вода. Къде ме водиш?!

Почти цялата нощ останахме в килера, на два фенера и две чаши, докато в бутилката останаха само пияните череши. Винаги съм знаела, че все някога този килер ще ми потрябва. Предвидливо, за този момент, бях оставила на един от рафтовете няколко малки възглавници... Обичах този мъж, преди да съм се влюбила в него. Ако познавах Давид повече от стила му на обличане, повече от умението да разговаря с аудитория, която не го слуша, а гадае за любовния му живот; ако познавах вътрешния му свят, никога нямаше да се усъмня в искреността на думите му. Изпихме ликьора, разказвахме си всякакви истории: как сме се родили, от какво сме се срамували, къде сме крили страховете си, какво е любовта, кои моменти от живота с родителите ни за нищо на света не искаме да забравим. Аз му споделях малките тайни от живота си с двете ми баби - Беатрис и Йоланда - и докато повтарях името на баба Йоланда, изведнъж открих в буквата "Х" от тефтера на моята приятелка спомен, в който баба ми казваше: "Теб, Бер, или геолог трябва да те намери, или някой вятърничав мъж, който се занимава с изкуството, защото ти си и полезно изкопаемо, и шедьовър".

Година след срещата в килера Лени звънна, за да обяви най-тържествено, че си идва седмица по-рано. Искала да провери дали булчинската ми рокля е по-красива от тази на кумата. С Давид се оженихме на малко семейно събиране. Сами избрахме сватбената музика - в общ плейлист събрахме най-любимите мои и негови мелодии. Първата, с която открихме вечерта, слушахме в нощта, когато килерът ухае­ше на череши и на пот:

"Вървях в парка и мечтаех за искра,
когато чух дъждът да шепне.
Блести в мъглата твоята песен,
тогава през дъгата чух деца да пеят.
Когато ти бъдеш крал, тя ще бъде кралица,
когато я обичаш, тя ще те обича.
Когато забравиш, тя ще помни
и мислите й ще са скъпи за твоята любов.
В мислите й тя ще бъде вечна".

© Яна Борисова, 2021