ІІ. МЕЖДУ ОСНОВНОНАУЧНАТА ФИЛОСОФИЯ И ИНТУИТИВИЗМА

Димитър Цацов

web | Principium individuations

3. Вмислената описателност

Подчертавайки предметността в поезията на Далчев, а на нея най-често се обръща внимание, се пропуска един важен детайл. Става дума за това, което самият той изтъква, че "прекалената сетивност е един недостатък в изкуството" (Далчев 1998: 161). Противното означава някаква странна "фотографска поезия". Далчев не се отказва от търсене на действителността, а има предвид, че тя не се изчерпва единствено с вещността, а се състои и от други елементи, от които най-важните са отношенията, в който са ситуирани предметите. Поетичният ефект е резултат именно от синергийния ефект като резултат от предметността, усилен чрез архитектоничността. Ако предметността е плод на сетивността, в най-широк смисъл на думата, то архитектониката е резултат от активността на този, който наблюдава с неговия разум. Архитектониката като система от отношения се нуждае от активна сила, която да я създава и да удържа отношенията. Точно по тази причина субектът, който ни "разказва", е двойствен. От една страна е съзнанието, на което са дадени предметите; тук те са имани. То е чисто, без собствено съдържание, пасивно и се характеризира само със своята интенционалност - "насоченост към...". Неговата основна функция е да даде на познаващия субект някакъв срез от предметния свят - онова, което Ремке нарича "овещнено мигновение" (Dingaugenblick), а Михалчев -"логически срез". Като резултат от тази особеност на съзнанието следва и спецификата на лирическия герой в поезията на Далчев, който не е традиционен, не е източникът на емоции, чувства, настроения. Дори и в беглото сравнение, да кажем, с поезията на Багряна, ще открием, от една страна, тоталното присъствие на този, който изгражда поетичния свят, и от друга страна, неговото минимизиране, едва ли не нулиране - този, който говори, е прикрит, неясен.

Носителят на това съзнание, което осъзнава нещата такива, каквито те са сами по себе си, е източникът на активността. Това е движещата сила, която определя ракурса на оптиката, срезовете, свойствата, качествата, които са дадени на съзнанието. Именно специфичното сканиране на вещно-пространствената среда създава поетичната архитектоника, онзи комплекс от отношения и свойства на нещата, които формират предметния свят на Далчев. Ето защо разказвачът в Далчевата поезия е предимно умо-зрител. Гълъбов използва израза "вмислена описателност" (Гълъбов 2002). Явно и самият Далчев клони към подобна идея, доколкото ни казва: "У мене мисленето е било винаги свързано със зрението: аз като че виждам мислите си" (Далчев 1998: 249). Много по-рано същото споделя и Хусерл. Водещото философско кредо на Хусерл, а същото може да се каже и за Далчев, е, че философското мислене не трябва да абсолютизира логоса за сметка на ейдоса, нито обратното - нужно е единството на мисленето и нагледа. Аналогично е и при Кант - нагледите без понятия са слепи (Кант 1967: 130). Самият Хусерл, като чете текстовете на древногръцките философи, отбелязва на полето "Das habe ich angeschaut" (Това го видях). Именно поради това една от основните категории на Хусерл е виждането на същности (Гуссерль 1999). В сетивното оптическото е същностното, идейното, архитектоничното. За Далчев именно това е обединяващото между поезията и философията: "Защото, ако между философията и поезията, колкото и различни да са те, все пак има нещо сродно (те и двете са насочени към конкретното), естественонаучното мислене е дълбоко враждебно на поезията" (Далчев 1998: 249).

Акцентът върху сетивното не означава емпиризъм, а нещо по-сложно и това е "виждането" на конкретното не като сетивно дадено, а като умо-зрение. Дори и най-елементарното сетивно възприятие, доколкото е определено, конкретно, се основава на различаване, т.е на процедура, в основата на която са свръхпространствените и свръвремевите отношения на тъждество и противоположност. Затова отношението между човека и света не е просто и само физическо, а преди всичко духовно. Или, както Лоски ще подчертае, между Субекта и Обекта съществува корелативна връзка. Когато Далчев казва: "Трябва да се придържаме о конкретните неща. Те ни предпазват от общите фрази и големите, но празни думи", той не се обявява против рационалността, а просто против един неин вид. Най-лесно е от това твърдение на Далчев да се направят някакви позитивистични изводи. Но ако се разгледат нещата в контекста на цялостната специфика на Далчевата мисловност, ще трябва да се каже друго. В историята на философията това е рационалността, против която се обявява Кант, и нейната основна характеристика е, че само от логическия анализ на понятията ние можем да достигнем до реалност. Така и Далчев, когато казва "общите фрази и големите, но празни думи", има предвид изкуственото красноречие, реториката, маниерността, езиковото позьорство и театралност (Аврамов 2000: 43). Както Кант, критикувайки старата метафизичност, подчертава нуждата от сетивността, така и Далчев изисква да се придържаме до конкретните неща - до Хусерловото zurück zu den Sachen selbst.

Точно това качество "умо-зрението" е онова, което сродява поетите и философите. Накратко казано, това е възможността да се съзерцава металогическото. Това умение притежават големите философи, поетите и религиозните мислители, защото означава откъсване не само от пространствено-времевите определителности, но и от стандартните логически закони за постигане на онова, което в дзен будизма се нарича сатори. И за Далчев "Съзерцанието е онова душевно състояние, при което човек е в най-голяма степен освободен от своята личност. В едно такова състояние, изправен пред лицето на безкрайната природа, той пада в "забвение" и чувства, че става сам една нота в "тържествений псалом на цялата вселена" (Далчев 2005). На Н. Лоски му допада немският идеализъм именно с тезата си за предметния характер на мисленето и в този дух цитира Хегел: "Когато аз мисля, аз отхвърлям своите субективни особености и потъвам в предмета..., аз мисля лошо, ако прибавям нещо от самия себе си" (Лосский 1998: 162). Същото интелектуално настроение споделя и Далчев. Именно архитектониката в поезията е израз на металогичното. В поезията на Далчев се извършва синтез именно на реалното пространствено-времево битие и свръхпространствените и свръхвремевите начала, синтез между абстрактното и конкретното. Много характерно това е изразено в една рецензия на Далчев за стихосбирката "Елегия" от Иван Мирчев: "И ние сънуваме, когато си затворим очите, но само, когато ги затворим, а Мирчев "спи с отворени очи". Това е, без съмнение, дефект: да не виждаш нещата такива, каквито са, каквито ги виждат всички! Това е нещастие. Обаче, изкуството произлиза тъкмо от такива дефекти и нещастия, или поне се съпровожда от тях."

Основното в случая е да не се виждат нещата битово. Акцентът е върху ракурса, сегмента от онова, което е само по себе си, релефа, ъгъла на виждането, на разглеждането. Всеки може да гледа балкон, но само Далчев вижда в зазидания балкон всички онези смисли, които той намира в него. За това за него предметите - "вратите", "прозорецът", "огледалото" са вход към други светове, към други срезове на това, което е дадено, които ни отпращат към изначалните измерения на битието: Вратите, които "ви сторват път и сякаш казват:/ - Минете, моля, господине!", огледалото, което разкрива "цял един/ нов и дивен свят", балконът, подслоняващ "двама скитника ведно", в своята предметност се оказват средоточие на по-фундаментални отношения.

Презентационизмът има като "враг" две основни тенденции във философията - психологизмът и граматизмът. Д. Михалчев остро критикува и двете направления. Неговата първа книга на немски език е "Философски студии". Тя не случайно носи подзаглавието "Принос към критиката на модерния психологизъм". Особено когато разяснява основите на логиката, той отхвърля не само т.нар. теория на образите, но и правенето на философски изводи върху основата на граматиката. "И ако дотук се борихме против попълзновенията на теорията на познанието, сега ние ще се борим против вмешателството на граматиката в логиката" (Михалчев 1940: 155). Типичен пример за едно такова вмешателство е традиционното разбиране за съждението като синтеза: "Сивчо е кротък" - ето ви една синтеза. Тук имаме две неща - Сивчо и кротък... Вярно ли е това? Ами не... Че това, което е една синтеза, това е изречението, а не съждението..." (Михалчев 1940: 157). Обратното може да твърди само онзи, "който предварително се е съгласил, че това, което е в областта на езика, говора, то е същото онова, което го има в областта на нашата мисъл" (Михалчев 1940: 15). Подобна теза ще защитава и Далчев: "Винаги съм страдал от липса на думи. У мене мисълта се ражда гола..." (Далчев 1998: 192). Неговото критично отношение против, както той се изразява, граматика, личи в защитата му на адекватността при езиковите изрази, които трябва да изразят естествеността на всекидневното мислене, на неговата динамика и ритмика. "Ученикът седеше на чина. Той стана" - "Кой е станал?" - пита граматикът и настоява непременно да се повтори "ученикът", макар и да е очевидно, че чинът не е могъл да стане. По същият начин изречението "Херцогинята изгори писъмцето на свещта" един чужд преводач на "Пармският манастир", спомням си, беше превел: "Херцогинята изгори писъмцето в пламъка на запалената свещ". Ако видеше това, Стендал сигурно би извикал: "Но аз не пиша за кретени, които ще помислят, че може да се изгори нещо на незапалената свещ или без да се сложи в пламъка" (Далчев 1998: 200).

В статията си "Мъртва поезия" (1925) Далчев, съвместно с Димитър Пантелеев анализират упадъка на българската поезия, която започва с Лилиев, защото центърът на тежестта в стихотворението се измества от вътрешната му страна към външната, т.е. към фонетиката. Нишката на реалистичната традиция, свързала толкова противоположни наглед поети като Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Димчо Дебелянов, при Лилиев се прекъсва.

Лилиев не продължава българската поезия, той не е приемник нито на един от нашите поети, той въобще не е български поет в съкровеното значение на тая дума. Чужд на българската действителност, той не е познал нейния дух и не е проникнал в нейната страшна съдба. Даже войната, когато съзнанието на народ и родина се напряга и се издига до най-висока степен, когато най-силно се чувствува повелята на съдбата, войната е минала безшумно за тоя поет. Той търси само красиви думи и оригинални съзвучия. Изпитва всякакви размери, смесва стъпки, създава непълни и съставни рими и прави всевъзможни фокуси със стиха. Предварително се построява формата, след това иде съдържанието и се нагажда към нея, а може и съвсем да не дойде - достатъчно е да има думи, които да носят тая форма. Не е рядък случаят, когато се пише цяло стихотворение за две оригинални рими. Той е само умъртвил българския стих, механизирал го е. (...) Крайно погрешно и непростително е отношението на тези поети към думата. Те виждат само нейната външна, звукова страна. Не се интересуват от нейния смисъл, място и образно съдържание, а само дали тя е красива, къде има ударение и може ли да се получи звукопис. Думата у тях е разложена на букви, гласни и съгласни. Оттук иде предпочитането на известни думи - изгладени от честа употреба - и ненавистта към други. Оттук иде и ограничеността на речника им. Речникът им е беден не само защото тяхната поезия е бедна откъм мотиви и представи, но и защото те имат такова отношение към думата. На това небрежно отнасяне към речта се дължи още и мъгливостта на образ и смисъл. Образите у Лилиев и неговите ученици се изграждат от думи, които взаимно се отричат. Стиховете им, претоварени с неуместни метафори, губят простота и предметност. На едно и също нещо се приписват няколко несъвместими признака и образът се разрушава. При това образите стоят уединено сами за себе си; читателят не разбира каква е връзката между един и друг. Липсва оная връв, която би ги съединила, липсва една художествена идея, която те да отразят и към която да бъдат насочени. Затова думите тук са подчинени само на ритъма, но не и на някаква мисъл. Резултатът от всичко това в поезията на Лилиев и неговите събратя е, разбира се, един куп безсмислици (Далчев, Пантелеев 1925).

В същия дух Далчев продължава:

Не мога да отмина мълком и друго едно обвинение. Пазителят на литературния морал в България пише: "Липсата на един подлог у Стубела му дава повод да го отрича изцяло." Да видим това място: "И вият над двора и вият над къщи орлите." Ние бихме казали: орлите не могат да вият, защото не се вълци или кучета; сигурно Стубел е искал да каже "вият се", но заради размера е изпуснал това "се". Възвратното местоимение "се" "културният" Вл. В. нарича предлог. Прочее, Вл. В. не знае и граматика (Далчев 1928).

Далчев не е против граматиката, а против изкривяването на мисълта, основаваща се на граматиката. Пример е неговата критика на Вл. Василев:

Сега да кажем нещо и за остроумието на Вл. В., защото той се упражнява да бъде остроумен. Аз бях писал: "Може едно произведение да бъде разсъдъчно - напр. целия Бодлер - и все пак да е хубаво." Вл. В. пита: "Бодлер произведение ли е?". Това значи да се правиш глупав, за да изглеждаш остроумен. Тогава, ако Вл. В. чуе да се казва "купих си Волтер", той може да попита "Волтер зарзават ли е?". Ако чуе да се казва "цитирам Вазов" - "Вазов цитат ли е?" (Далчев 1928).

Обобщено - презентационизмът изобщо и презентационизмът на Далчев всъщност се опира на херменевтиката на всекидневното мислене. Неслучайно Далчев, когато говори за поезията, казва: "...тоя първичен младенчески език на човечеството, какъвто е стихът" (Далчев 2003). Да си спомним казаното от Лоски, цитирано по-горе, че той разработва теория на познанието, която е сходна с наивния реализъм на децата и примитивните народи. Това е мисленето, което всеки практикува, мисленето, което не може да мисли противоречие - например, известния пример на Михалчев "дървено желязо". Подобно нещо може да се изкаже, напише, но не може да бъде мислено, защото противоречието е противо-речие, реч против реч (Михалчев 1940: 91). Ето защо за Михалчев т.нар. логически закони на формалната логика "не се отнасят до нашето мислене, а засягат нашето изречение или нашето твърдение" (Михалчев 1940: 93).

Ако Михалчев и другите презентационисти защитават нуждата от точното разбиране на мисленето, неговите реални онтологически очертания с едни или други философски средства, то Далчев дава една художествена аргументация. Просто тук онтологизмът се проявява в два ипостаса - философски и художествен.

© Димитър Цацов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.03.2021
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). Второ попр. изд. Варна: LiterNet, 2021

Други публикации:
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). София: Проектория, 2014.