ІІ. МЕЖДУ ОСНОВНОНАУЧНАТА ФИЛОСОФИЯ И ИНТУИТИВИЗМА

Димитър Цацов

web | Principium individuations

1. "Червен бе залезът като домат"

Литературните анализи на Далчев са многобройни и те в една или друга степен засягат и много философски въпроси. Например К. Гълъбов задава общите очертания на Далчевата ранна поезия в статията си от 1928 г. "Атанас Далчев - литературен портрет":

Стихотворенията на нашия млад поет Ат. Далчев са изникнали из един силен стремеж към приближаване до света по пътя на повишената сетивност, предимно зрителна и затова името им "Прозорец" (София, 1926) е едно от малкото сполучливи заглавия на сбирки, то ни загатва за сетивния обзор във външния свят чрез окото. Голяма роля играе в тия стихотворения гледането и оттам тяхната образност. Обаче гледането не е пасивно - то е проникване, защото има за Ат. Далчев значението на познавателен процес. Това отношение към гледането намира израз в един тон на многозначителност, който придружава даже и рисуването на най-обикновените неща. Той иде обаче и от другаде. Осем диоптъра късогледство и страх от ослепяване - а този страх комплицира отношението към гледането. Да гледаме, защото Бог ни е дал очите, за да гледаме! Гледането за Ат. Далчев е някакъв обред. Обредна многозначителност има в неговото гледане, но проста, съкровена. Оттук, от този облик на двояка многозначителност трябва да тръгнем, ако искаме да дадем едно свързано начертание на особеностите в стихотворенията на Ат. Далчев. Той е първоосновата" (Гълъбов 2002).

Гледането е интенционалността, предметността. Именно акцентите върху предметността насочват изследователското внимание към връзката Далчев - Ремке - Михалчев. Външното основание за това е фактът, че Далчев е студент по философия и слуша лекциите на Михалчев. Единственият опит да се разкрие по-съдържателно тази връзка е на Бисера Дакова "Дадено и действително в поезията на Атанас Далчев" (Дакова 2007). Независимо от много ценните попадения, като цяло интерпретацията акцентира преди всичко върху връзката "Михалчев-Далчев", т.е. поезията на Далчев да се разгледа през някои основни тези на ремкеанската философия. Твърди се, че в "Далчевата поезия се откриват съвсем буквални препратки или даже пренаписвания на отделни откъси от лекциите на Д. Михалчев, по-скоро е важен начинът, по който основни възгледи и понятия на Ремке присъстват изобщо у Далчев - като откровени парадокси, доведени до абсурд визии или аксиоматични тези. Далчев постоянно проверява това учение, подлагайки го на странни изпитания и метаморфози". Или "Ако "Стаята" и "Повест" разиграват постулати на Ремке - задавайки и снемайки присъствието на Аза сред вещния свят, - то в други, представителни за Далчев, творби като "Нищий духом", "Съдба" и "Пролет" е копнежно формулиран образът на природния, неукия човек, който спонтанно се включва в реда на действителното и който никога не се съмнява в него, тъй като за него дадено и действително са тъждествени, а действието, от своя страна, е неговият критерий за действително" (Дакова 2007). Подобно редуциране на ранната Далчева поезия само до основнонаучната философия (ремкеанството) е непълно.

Д. Аврамов отбелязва, че младият Далчев е под силното впечатление на две книги. Първата е на Н. Лоски "Обосноваване на интуитивизма" и втората е на Бергсон "Два източника на морала и религията".

Далчев сам формулира своя философско-поетичен манифест в статията си "На един литературен критик":

Щом като Вл. В. поддържа така отчаяно една критика, "чисто емоционална", от само себе си се разумява, че Владимир Василев е ратник за "чистата поезия". Той обвинява литературния кръг "Стрелец", че отрича емоцията и искал да сложи изкуството върху разсъдъка. "Стрелец" не е отричал емоцията, но е искал и разумът наред с чувствата да бъде равноправен фактор в изкуството на Логоса - поезията. И то по следните съображения: първо, защото смята изкуството за проява на целокупната човешка личност, не на една нейна страна; второ, защото бленува за една дълбока поезия (каквато е поезията на Гьоте и Пушкин, изобщо класическата), дето чувството, освободено от случайности, се кристализира в идея; и трето, защото иска поетът да носи отговорност за своята творба, а отговорен не може да бъде лишеният от ум. За нас, хората от "Стрелец", един поет не е само "динамика и буря", същество, което не знае и не разбира какво върши, но и личност, носител на един висш нравствен порядък. Вл. В., който няма чувство за критическа отговорност и произнася напразно думата "личност", който оставя да се пишат в списанието му с псевдоним и без псевдоним гаври по адрес на тоя и оня. Вл. В. не разбира това. Той се позовава на сензационния абат Анри Бремон. Щом като е дошла работата да се позоваваме на чужди мнения, нека чуем какво казва не някой си френски поп, а един от големите руски поети. "Истинските поети - пише Баратински, тъкмо затова са редки, защото трябва да обладават съвършено противоположни свойства: пламъка на творческото въображение и хладината на проверяващия ум." Или ето какво казва Н. Гумильов в своите "Писма за руската поезия": "Какво е нужно, за да живее едно стихотворение и не в стъкленица със спирт, като интересен урод, не с полуживота на болник в кресло, но с пълен и могъщ живот?... Какви изисквания трябва да удовлетворява то? Аз бих отговорил накратко: всички. То трябва да има: мисъл и чувство - без първото и най-лирическото стихотворение ще бъде мъртво, а без второто даже епическата балада ще изглежда скучна измислица". Всяко дълбоко изкуство е идейно, всяка истинска поезия е философска. Опитаме ли се да отречем идейната лирика, ще отречем най-значителното в европейската лирика. Да не приказваме за другите поетични родове - за романа и особено драмата, дето идеята има още по-голям дял, дето философията и поезията, Кант, Шилер, Хегел и Хебел, са вървели исторически ръка за ръка (Далчев 1928).

Общият извод от казаното от Далчев е, че той търси евристичния синтез между емпиризма и рационализма, сетивното и разума, т.е. той е отвъд дилемата или само сетивата, или само умът. В това отношение Далчев върви по линията, очертана от презентационизма, където подобни опозиции се преодоляват. Но това не означава, че при Далчев няма нюансиране и тънки диференциации. Той например не споделя крайния рационализъм на основнонаучната философия (ремкеанството) на Д. Михалчев, който се проявява в редица отношения. Това твърди Д. Аврамов и дава пример с използването на категорията "даденото" от Далчев. Според него той "използва термина или обозначените от него идеи, за да атакува абстрактната поетика на символизма: "Обект на поета (символист - б.а., Д.А.) беше абсолютното - онова, що не е ограничено ни във времето, ни в пространството...; "даденото" биваше изпразнено от своето земно съдържание, за да стане само форма - "чиста форма"- символ" (Далчев 1927).

Много важен биографичен факт, който е свързан пряко с идейното развитие на Далчев, е силното влияние, което оказва върху него книгата на Н. Лоски "Обосноваване на интуитивизма" (Аврамов 2000: 42). В това отношение особено близка му е идеята за това, че всичко прониква във всичко, всичко е иманентно на всичко. Само от гледна точка на интуитивизма на Лоски може да бъде разбрано заявеното от Далчев, че дори чувствата са на самия предмет. Освен това интуитивизмът му е по-близък чисто екзистенциално, доколкото темата за човека е поставена на по-широка основа, в сравнение с основнонаучната философия. Може да се каже, че от позициите на интуитивизма на Лоски Далчев критикува рационализма на Михалчев: "Не, казва той, светът трябва да се вижда в цялости, където всичко прониква едно в друго. Също и човекът: душата и тялото да се схващат в единство, както съм го изразил в моя "Метафизически сонет":

Безумно не роптай, че Бог те е затворил
Като бунтовница в нерадостната плът,
Без сетивата и от себе си навън
Не би излязла ти, монадо без прозорци!

Ти властвуваш в света чрез тези сетива
И хранена от тях, растеш и бързо крепнеш,
Докато тялото за теб покорно крее" (цит. по: Аврамов 2000: 42).

Д. Аврамов намира и плътно смислово единство между Далчев и Лоски по отношение на силния романтичен копнеж на човека да надмогне ограниченото си лично битие. Стихотворението "Вечер" (1930) е пример в това отношение. Ето какво пише Лоски още в началото на своята книга "Обосноваване на интуитивизма":

В душе каждого человека, не слишком забитого судьбою, не слишком оттесненного на низшие ступени духовного существования, пылает фаустовская жажда бесконечной широты жизни. Кто из нас не испытывал желания жить одновременно и в своем отечестве, волнуясь всеми интересами своей родины, и в то же время где-нибудь в Париже, Лондоне или Швейцарии в кругу других, но тоже близких интересов и людей? Как тяжело думать, что вот, может быть, в эту самую минуту в Москве поет великий певец-артист, в Париже обсуждается доклад замечательного ученого, в Германии талантливые вожаки грандиозных политических партий ведут агитацию в пользу идей, мощно затрагивающих существенные интересы общественной жизни всех народов; в Италии, в этом краю, "где сладостный ветер под небом лазоревым веет, где скромная мирта и лавр горделивый растут", где-нибудь в Венеции в чудную лунную ночь целая флотилия гондол собралась вокруг красавцев-певцов и музыкантов, исполняющих так гармонирующие с этою обстановкой серенады, или, наконец, где-нибудь на Кавказе "Терек воет, дик и злобен, меж утесистых громад, буре плач его подобен, слезы брызгами летят", и все это живет и движется без меня, я не могу слиться со всею этою бесконечною жизнью. Высшего удовлетворения достигли бы мы, если бы могли так отождествиться со всем этим миром, что всякое другое я было бы также и моим я. Однако всем этим желаниям полагает конец жалкая ограниченность индивидуального бытия, приковывающая меня к ничтожному комку материи, к моему телу, замыкающая меня в душную комнату и предоставляющая мне лишь тесный круг деятельности." (Лосский 1924: 5-6).

Д. Аврамов съобщава, че когато му е намекнал за връзката между неговите идеи и тези на Д. Михалчев и по-специално по темата за непосредствеността на познанието, Далчев е отговорил: "Така е. Ала аз не само смятам, че представата е идентична с предмета, но отивам и по-нататък: чувствата са на самия предмет" (Аврамов 2000: 42). Крайният онтологизъм, който лъха от това твърдение, е в синхрон с най-изтъкнатите представители от т.нар. онтологичен обрат. Н. Хартман по същия категоричен начин ще каже, че "естетическите ценности са изключително ценности на предмета", а не се намират в наслаждението, съзерцанието или творчеството (Хартман 2005: 80). Освен това този отговор е съвсем в духа на презентационизма. "Представата е идентична с предмета" - това означава, че онова, което наричаме понятие, не е нещо, което се съдържа в главата, психиката на човека, а е на предметите и означава общите характеристики на даден клас предмети.

Но тук има и нещо повече, което е свързано със спецификата на презентационизма на Лоски. "Защитникът на транссубективността (обективността - б.м., Д.Ц.) на вторичните качества изобщо не отхвърля учението за вълнообразните колебания и въобще на пространствените промени, свързани със звука, светлината, топлотата и т.н.; той само твърди, че заедно с механичните процеси в самия външен предмет се намира и естетическото (т.е. чувственото) съдържание на светлината, звука, топлината и т.н.; в началото на скерцо от ІХ Симфония на Бетовен ударите на тимпаните съдържат в себе си не само колебания, но и това бодро звънене, което идва в съзнанието на слушателя и е немаловажен елемент от преживяването..." (Лосский 1999: 160). В това отношение се проявява една важна разлика между Михалчев и Лоски. Темата за чувствата са част от т.нар. проблем за вторичните качества - цвят, мирис, усещане, чувства. По традиция философите ги определят като субективни, т.е. като елемент от съдържанието на съзнанието. Презентационизмът защитава другата гледна точка - за тяхната обективност, което най-общо се основава на друго разбиране за съзнанието. Но точно в тълкуването на спецификата на тази обективност се крие разликата между основнонаучната философия (ремкеанството) и интуитивизма. За Михалчев вторичните качества са обективни, доколкото те възникват в отношението "външен свят - човешко тяло (нервна система)" и като такива са дадени на съзнанието. За Лоски вторичните качества са обективни безотносително. Това ни казва и Далчев с тезата, че чувствата са на самия предмет.

Тук е подходящо да припомня елемент от презентационистките схващания на Гьоте. Още повече, че самият Далчев се позовава на Гьоте. Така например, отговаряйки на упрека на Вл. Василев, че кръгът "Стрелец" отрича емоцията и "слага изкуството върху разсъдъка", Далчев се позовава именно на "класическата поезия", която персонифицира във фигурите на Гьоте и Пушкин. Шопенхауер, който отстоява типична кантианска позиция и защитава тезата, че обектът съществува дотолкова, доколкото е в представите на познаващия субект, привежда думите на Гьоте: "Как! - възкликва Гьоте, гледайки го със своите Юпитерови очи, слънчевата светлина съществува, доколкото Вие я виждате? Не, Вие съществувате, само доколкото светлината Ви вижда Вас" (Франк 1923: 38). Самият Гьоте е съгласен с определянето на подобни негови постановки като израз на т.нар. предметно мислене (das gegenständliche Denken) (Франк 1923: 43).

Ето защо може да се каже, че философското основание в поезията на Далчев за познанието е като съзерцание, живо проникване в нагледния, външния образ на реалното явление. В този аспект може да се осмисли изказването му, че вижда мислите си. Това е виждането на ейдоса, на самата същност, дадена в нагледен вид. Подобен подход означава и възстановяване на т.нар. интелектуален наглед, т.е. овладяване на свърхсетивното не дискурсивно, а холистично, цялостно. Кант, както е известно, отхвърля подобно качество у човека и според него при крайния субект може да се говори само за сетивен наглед. Но философското развитие след него особено много подчертава именно интелектуалния наглед като инструмент за познание на крайния субект, т.е. на човека. Традицията в това отношение е достатъчно богата и затова ще посоча само два емблематични примера - Хусерл с неговото твърдение за Phänomenologie als "Wesensschau des Gegebenen", и Лоски и неговото разграничение на функциите на сетивната, интелектуална и мистична интуиция (Хусерл 1991; Лосский 1999).

Предметното мислене е насочено към разкриване на тайната, невидимата страна на нещата, но дадена във вид на наглед. Чрез това мислене се достига истинското познание, защото според Гьоте чрез него се прониква във вътрешната същност на явленията. Това се осъществява чрез образ, който Гьоте нарича прафеномен (das Urphänomen). Именно в търсенето на този първофеномен е смисълът на научното търсене, а не на външните причини - както поетът дава познание за човешкия живот не чрез разсъждение, а чрез художествен образ, който, разбира се, не е фотографично възпроизвеждане на нещата, а е творческо улавяне на вътрешното, типичното и поради това конкретно обобщение на истината, както историкът ни разкрива живата картина на миналото чрез творческо възпроизвеждане с помощта на въображението си, така и всяко познание на действителността достига своята цел само след като схване прафеномена. Прафеноменът е праобраз, художествен тип, в който се разкрива по конкретен начин първоосновата на явленията. По този начин се формира неговата идея за метаморфоза на растенията, след като е съзерцавал "символично растение". Когато кантианецът Шилер слуша описанието на това символично растение, отбеляза, че това не е опит, а само идея. Гьоте, по негово собствено признание, отбелязва със сдържано недоволство: "Аз се радвам много, че в мен има идеи, за които и не подозирам и които ги виждам със собствените си очи". Шилер очевидно изхожда от обикновената представа за опита като възприятие на единичност и не може да приеме, че може да има опит, който да ни дава "символично" растението. За Гьоте обаче фантазията разкрива и с усещането за достоверност възпроизвежда именно такъв нагледен образ, които едновременно има и символично значение, т.е. е истински образ и първоизточник на непосредствено наблюдаваните явления. Прафеноменът като художествен тип е символ, т.е. за разлика от отвлеченото понятие, изразява общата мисъл в нагледен или конкретен образ. Същественото за Гьотевия презентационизъм е, че този символ за него не е илюзия, не е субективна измислица, а най-адекватно изразява съответната мисъл и идея. Истинската символика е в това, че частното изразява общото, но не като сянка, а като живо мигновено откровение на непостижимото. В тази истинска символика се изразява същността и на поезията, и на научното познание. В поезията той отхвърля "алегорията", в която поетът чрез общото изказва нещо за частното и я противопоставя на съзерцанието на общото в частното. В науката, която се ръководи съзнателно в търсенето на общото, достигнатият образ не е алегория, а реално въплъщение, откровение на общото. Такъв род възприятие и съзерцание са едно и също. Висшата, достъпната за нас истина е именно съзерцанието на чистия художествен тип на явленията. "Магнитът е първоявление, което е достатъчно да бъде изразено, за да бъде обяснено; по силата на това той е символ и за всичко останало; за него не е нужно да се търсят думи, нито названия". Всякакво обяснение отвъд това е безцелно и погрешно. Истината за него не е в теорията, а в самото конкретно явление или по-точно, казано с думите на самия Гьоте, "най-великото дело е да се постигне, че всичко фактически е самата теория... нищо не трябва да търсим зад явленията: те самите са учение, т.е. теория".

И Далчевата мисловност се движи в сходни канави. За българския поет прекомерното занимание с книгите може да доведе до откъсването на човека от нормалния ритъм на онова, което се казва в израза "първо живота, после философията". Книжната ерудиция не е мъдрост, а нейна противоположност, защото оперира с идеализации, абстракции, а човешкото съществуване е винаги конкретно и като такова е неповторимо (Аврамов 2000: 48-49). Явно и самият Далчев е преживял подобна интелектуална маргинализация, което личи от стихотворението му "Книгите" (1926). В това, че в разсъжденията на Далчев могат да се намерят съответствия с тези на Лоски съвсем не означава липсата на каквито и да било следи от Михалчев. Освен тези, свързана с вещта, тук ще посоча само един спомен за Далчев, съобщен от Д. Аврамов: "Далчев казваше: "Абсурдното е релативно понятие, като безсъзнателното. Съзнание, подсъзнание, безсъзнание са корелативни понятия. Премахнеш ли едното, унищожаваш и другото. Тъй и абсурдното има смисъл само когато го отнесеш към разумното" (Аврамов 2000: 67). Това може да го каже само човек, чиято чувствителност към темата за отношенията е формирана от лекциите на Михалчев, защото за българския философ онтологическият статус на отношенията е изключително съществен проблем пред философското мислене. Тя засяга самите му основи и очертава едно онтологическо решение на проблемите, свързани с логиката. Ето защо втората значителна книга на Михалчев след "Philosophische Studien. Beiträge zur Kritik des modernen Psychologismus" (1909), е озаглавена "Форма и отношение" (1914). С нея Михалчев полага основите на една много силна изследователска традиция в българската философска история.

© Димитър Цацов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.03.2021
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). Второ попр. изд. Варна: LiterNet, 2021

Други публикации:
Димитър Цацов. Principium individuations (Атанас Далчев - поетичният вариант на презентационизма). София: Проектория, 2014.