КОГАТО МЕДИЦИТЕ ПИШАТ РОМАНИ

Юлиян Разсуканов

web

Професионалната квалификация и образованието много често нямат особено влияние върху творчеството на един талантлив автор в изкуството. Понякога обаче, дори той самият да не го прави преднамерено, те определят начина, по който подхожда към това, което създава, и особено влияят по отношение на смисъла, който влага в него. Своеобразна инстинктивност, която действа почти на нивото на безсъзнателното. Не то обаче намира своето проектиране в произведението, а идеята за него. Това е вярно, поне за изкуството, наричано условно модерно. Като следствие от прекалено физически ориентираната цивилизация на двадесетото столетие, изкуството, съвременно за нея, принципно става и антитеза на тази нейна материалистичност. Тя служи само като експонент, чийто дискурс може рязко да се отклони към съвсем неочаквани, заради формалното му представяне, конотации. Точно по отношение на тях, при определени, независещи от волята на автора обективни обстоятелства, в общия случай - социални, включително и политически, професията и образованието оказват своето влияние. Ако тази, независеща от индивидуалния избор ситуация е екстремна, те могат да бъдат използвани като средство за противодействие, което, макар и да не е радикално, е напълно функционално. Да не се проявява на макрониво, а да прониква в "тъканта", която го изгражда. Поне така би постъпил един медик, специалист по хистология, пък било то и на животните. Сред изявените и достатъчно признатите български писатели романисти за миналото столетие, на тези "изисквания" отговаря единствено Димитър Димов. Той не само притежава нужните лични пристрастия (особено към философия), образование, квалификация и съответстваща професия, но има и "щастието" да попадне, не по своя воля, в драматична, дори брутална социална и политическа ситуация - когато Царство България бива подтикнато с железен юмрук да стане Народна Република България. Да стане политически, икономически и културен придатък към СССР. Да стане част от Комунистическия лагер.

Въпреки и досега съществуващите противоречиви исторически или социологически оценки за т.нар. социалистически период в годините от 1946 до 1989-1990 г., той не може да бъде отречен. Липсата на коректно и вярно научно осмисляне на този етап от развитието на България непрекъснато води до определени проблеми. Дори през 2019 г. възникна почти скандален конфликт, включително и медиен, по повод - как точно учениците от средните училища да изучават, чрез съответните учебници по история (като че ли тази наука допуска интерпретации), този, вече отминал период от социокултурното развитие на страната. Особено "спорно" е оценяването на първото десетилетие от налагането на комунистическия строй в интервала 1944-1946 г. и след това, защото е свързано с насилие. Пряко, брутално, включващо и физическо унищожаване на неудобните за новата, комунистическата власт и налагания от нея обществен ред врагове на народа и въобще вредни елементи, сиреч - индивиди.

Няма да бъде съвсем уместно, но ще бъде напълно вярно, ако се приеме, че първото десетилетие от социалистическия строй, в периода от 1946 г. до 1956 г., особено до Априлския пленум на ЦК на Българската комунистическа партия (на 6 април 1956 г.), е време на неприкрито насилие. То обхваща и сферата на изкуството. Както по отношение на хората творци, така и спрямо техните творения. Методът на социалистическия реализъм става задължителен за всички. Той, както и комунистическият обществен ред, е железният юмрук, унищожаващ всичко буржоазно и декадентско, конкретно в изкуството, следвайки ръководната линия на Партията. Проста и лесноприложима "естетическа" доктрина. В нейната, още по-елементарна, идейна основа, освен "науката" марксизъм-ленинизъм, стои опасното със своята илюзорност обещание за идеалния, но осъществим в неопределеното бъдеще съвършен обществен ред - комунизмът. Неговите сходства с Царството Божие не подлежат на съмнение, но заради атеизма, който е иманентен за научния комунизъм, религиозната утопия бива заместена с друга.

Не по-малко илюзорна утопия за общество, в което всеки ще получава колкото му е необходимо, а в замяна - ще дава, колкото може. Ако тази нематериализирана все още никъде по планетата Земя изцяло и докрай политическа хипотеза, което включва и Китай след 70 години комунизъм, е приложима, тогава възниква въпросът - има ли в нея нещо наистина постижимо. Ако комунизмът предполага социално равенство и справедливо преразпределение на обществените блага, постижимо ли е това, при условие че отделните индивиди нямат равен принос за тяхното създаване. Механичното политическо изравняване, включващо и законова регламентация, няма как да не влезе в противоречие с естествената, биологичната различност. Всеки отделен човек е диференциран спрямо останалите, освен като характер, и по ръст, тегло, цвят на очите, сръчност на ръцете и т.н. Този феномен не може да бъде променен идеологически или юридически. Това би означавало да бъде създаден нов биологически вид, който е политически детерминиран. Човек, с по-ограничени или с никакви медицински, а и въобще, научни познания, би възприел такава хипотеза като напълно постижима в реалността, като дори няма да си зададе въпроса дали след нейното осъществяване същата тази реалност ще продължи да бъде хуманна.

С подобен феномен се сблъсква човекът, медикът и романистът Димитър Димов в първите години след установяването на социалистическата или комунистическата (понятийната диференциация и досега е неясна) власт в България, благодарение на СССР и особено на Червената армия. Общоизвестен е, дори на христоматийно равнище, фактът, че ефектът от новия обществен строй и от въвеждането на задължителен творчески метод в литературата са два романа с едно и също заглавие - "Тютюн". Разликите между тези две произведения на Димитър Димов не се свеждат само до сюжетната линия на Лила, а обхващат цялостното изграждане на текста на "преработената" творба. Макар и редактирането на първоначалния вариант на текста да е наложено принудително по отношение на Димитър Димов и да е мотивирано от идеологически причини - методът социалистически реализъм - то е било от полза и за автора. При други обстоятелства той едва ли би вложил толкова допълнителен труд по отношение на един вече завършен роман, който дори е удостоен с "Димитровска награда" за литература, което за петдесетте години на миналия век и за комунистическото управление е възможно най-високото признание за автора и за творбата. По-важен е ефектът от принудителната преработка. Тя засяга самата жанрова структура на романа "Тютюн".

Неговият първи вариант е модерен психологически, психоаналитичен, фрагментарен роман. Заради следването на изискванията на социалистическия реализъм, дори и само формално, преработеният "Тютюн" е епически роман. Това означава, че онова, което писателят в първия вариант на текста е оставил неизяснено докрай, за да може читателят да осъществи семантизацията субективно и на основата на далечни, включително и алогични асоциации, във втория не само е "казано", но е и логически подредено. Точно поради тази причина става възможно Димитър Димов, много по-пряко и ефективно, отколкото чрез фрагментирания алогичен текст, да представи на читателя своята интенция. Тя обаче, заради комунистическата цензура и заплахата от пряка репресия за автора, преминава през допълнителна кодификация, но този път не изцяло чрез дискурса, а пряко чрез самия текст. Той категорично формулира ясно разбираема антиутопия на марксистко-ленинската доктрина за светлото комунистическо бъдеще.

Същевременно авторът, воден от своята медицинска подготвеност, диагностицира идейния човешки утопизъм като болест, която, щом вече е факт, следва да бъде приета. Ако нейният източник е външен за организма и е прекалено мощен, а комунизмът налага своя социален, идеологически и културен ред безпощадно и при абсолютно незачитане на човешките права, включително и правото на живот, прякото противодействие може да не доведе до излекуване, а до ускорен летален изход за съпротивляващия се. Налага се поне частичен конформизъм, чиято цел е с времето засегнатият от заболяването организъм да изгради антитела. Това е една от целите на Димитър Димов, особено във втория "Тютюн". В него е реализирана логическата схема за правилната подготвеност на човешкото живеене, така че ако възникне нещо неочаквано и зловредно, индивидът да не се окаже изненадан и неспособен да се защити. Тя е формулирана от Луций Аней Сенека в едно от писмата му до Луцилий: "(7) Зимата докарва студ - ще се мръзне. Лятото връща жегите - ще се потим. Нездравият климат разклаща здравето - ще се боледува" (Сенека 2001: 569). Такъв момент е дошъл социологически за българите, а и за България.

С установяването на комунистическата власт климатът наистина е станал нездрав и болестите са неизбежни. Човекът с медицинска подготвеност и опит не само ще приеме този факт, без да се пита дали това не е могло да бъде избягнато, но няма и да скръсти безпомощно ръце. Също като хистолог, ще нареже препарата на тънки сегменти, които ще изследва детайлно, за да установи иманентната патология на заболяването. В случая, на лишения от каквато и да е смислена аргументация утопизъм, "гарантиращ" неизбежното идване на светлото комунистическо бъдеще. Но злотворният негов идеен източник не е конкретната тоталитарна "лява" политическа доктрина, а християнството. В частност, точно за да бъде прикрита иманентната, органична свързаност на тази религия с комунизма, и марксизмът, и ленинизмът са крайно атеистични. Това не повлиява по отношение на тяхната утопичност, както и на фанатизма, до който довежда вярата в светлото комунистическо бъдеще, вяра кредо. Наличието на този факт има решаващо значение за начина, по който Димитър Димов изгражда цялостната текстова система.

Дори и в два варианта, романът "Тютюн" няма как да предостави достатъчно препарат за пълно хистологично изследване. Дотолкова, доколкото той отговаря, макар и условно, на факти и събития (в периода 1925-1945 г.), отнасящи се към България, в която християнството, източноправославното, няма толкова голямо обществено влияние, е необходимо вземането на "проба" от друг "болен". Точно поради тази причина, не че в изкуството фикционализацията е забранена, се налага, заради цялостното изследване на идейната патология на комунистическия утопизъм, той да бъде паралелизиран с християнството и особено с католицизма. Така се стига до необходимостта от друг роман. В случая - "Осъдени души". Той не само предшества с няколко години издаването на първата редакция на "Тютюн", но и подготвя развенчаването на идейния утопизъм, започвайки от първоизточника му - католицизмът (а дори и юдаизмът). Най-подходящото място за това изследване е Испания, както заради религиозността, присъща за нейната култура, така и заради Испанската гражданска война, която е обективен исторически факт към 1939 г. Самата тя поставя пряко проблема за утопизма и за генерирания от него краен фанатизъм, независимо дали религиозен, атеистичен или националистически. Същевременно този граждански батален конфликт до голяма степен изяснява и фалшивата пропагандност на комунистическия идеал, свеждайки го до един пореден мираж, заради който бива проливана човешка кръв. Но същото се отнася и до други подобни идейни утопии, свързани с възраждането на Велика Испания от фалангистите на Франко или със съграждането на Христовата империя на земята - цел на йезуитите. Като цяло, дори исторически, Испания около началото на четиридесетте години на миналия век предлага социален организъм, боледуващ почти пандемично от нетелесните болести, особено опасни за човешките души.

Така романно-медицинското изследване на доктор Димов преминава в три творби. Достатъчно голяма текстова система, която дава и доста по-разширени възможности за изграждане на инвенции. Както е написал Умберто Еко: "Когато само един човек на света е способен да фалшифицира един начин на инвенция (тоест не да копира една съществуваща картина, а да създаде съвършено нова картина, която може да се припише на един съществуващ художник), предложеният от тази картина код още не е бил възприет от културата, но когато вече могат да рисуват "по маниера на", тогава инвенцията е имала семиотичен успех и е породила една нова условност" (Еко 1993: 283). Породила е дискурс. Без съмнение, Умберто Еко изобщо няма предвид романите на Димитър Димов, но е сигурно, че те, взети като една-единна текстова система, макар и реализирана в три книги, изграждат инвенция, имаща семиотичен успех. Картината, която е копирана, се отнася за Испания, но смисълът ѝ е прехвърлен към България. Двете "картини" са наложени една върху друга, също като фини резени от препарат за хистологично изследване и поставени под микроскоп. Тогава може да се установи цялостната патология на болестта утопизъм. Могат да бъдат констатирани не само последствията от нея, но и злотворните нейни причинители. Така ще подходи хистологът, медикът. Когато той е и писател - в книгата или книгите, ще представи цялата анамнеза, като същевременно, паралелно с диагнозата, може и да "каже" на онези, които все още не са се разболели, как е възможно да се предпазват от заразяването. Да създаде за тях идейна и естетическа ваксина, която да ги снабди със съответните антитела. Те трябва да се задействат, в случай че болестта все пак засегне хората или пък обсеби тотално индивидуалния и социалния им живот, както е при социалистическо-комунистическия строй. Тогава тези антитела ще предпазят човеците, така че да не бъдат поразени техните души. Да не изгубят своята човешка същност и подобно на прословутото куче на Иван Петрович Павлов, безсъзнателно и с пълна себеотдаденост да следват утопичните миражи на марксизма или на ленинизма, оправдавайки чрез тях всички морални компромиси и престъпления, които извършват заради своето собствено биологическо оцеляване.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Еко 1993: Еко, Умберто. Трактат по обща семиотика. София: Наука и изкуство, 1993.

Сенека 2001: Сенека, Луций Аней. Нравствени писма до Луцилий. София: Рива, 2001.

© Юлиян Разсуканов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.07.2020, № 7 (248)