КАК СЕ РАЖДАТ НАРОДИТЕ
(Лев Гумильов и българската история)

Тихомир Тодоров

web

Отново извечният въпрос - кои сме ние? Прабългари, славяни, траки? Или просто българи? Ще се опитаме да премерим тезите на великия руски учен Лев Гумильов върху периоди и събития от българската история.

Ще разгледаме тезата, че българският етнос е производен от органичното, постепенно сливане, съчетаване на три основни етнически компонента - прабългари, славяни и тракийски субстрат. Да, точно така се пишеше в академичните среди, субстрат, и основание за това има. Никой след античния период не е видял, не е пипнал, така да се каже, жив трак.

Апропо, защо говорим за прабългари, нали те са си българи? Защото думите, понятията може да са многозначни и с един етноним, например римляни да се наричат както древните римляни, така и византийците, които говорят гръцки, но наричат себе си ромеи (римляни). За тях западните историографи специално измислят название - Византия, за да няма бърканици. Защото византийските римляни очевидно не са едно и също с потомците на Ромул и Рем. Румънците, които се смятат за потомци на древните римляни, също се наричат такива - романи (Гумилев 1997а: 99). Думата си има свое значение в контекста на обстоятелствата, в случая - на историята. Така и българите от степите над Черно море, от които се раждат, между другото, и други народи, не са сегашните българи. Векове наред има две Българии едновременно, Дунавска и Волжска България, като след определен момент те имат много малко общи черти - различни са по език, религия, цивилизационна принадлежност и т.н.

Трябва ли да се гордеем, че сме българи? Без всякакво съмнение. Както всички други народности. Защото няма народ без жертвеност, без отстояване на принципи. Най-малкото, да заявиш - няма да пусна твои бирници, началници или попове на своя територия, защото това е вече друга земя. И няма да пожаля живота си за това. Разбира се, трябва да се пазим и от друг тип гордост - контрапродуктивна. От типа на - да, ние сме велики и затова няма да си свърша работата, примерно, няма да заема принципна позиция, с една дума, няма да правя онова, което ме прави истински гражданин на тази страна, а не просто обитател. Това води до деградиране. Имаме добър пример от английската литература. В романа "Тес от рода д'Ърбървил" бащата на героинята, дребен, уважаван фермер, случайно узнава от местния свещеник, че е благородник по кръв. И какво да правя, пита фермерът, след като съм с такъв произход? И спира да работи, пропива се, пропада от едното суетно съзнание за големи предци. Да не забравяме за това.

Как се образуват народите? Как се раждат? Дали просто така изначално, или има някакъв модел или модели? А това, че се раждат, се вижда и с просто око. Развиват се, растат, с други думи, и стареят, а в един тъжен ден умират, това е теорията на Лев Николаевич Гумильов, изложена в капиталния му труд "Етногенезис и биосфера на земята". Изключение ли сме ние, българите? Очевидно, не. Имало е древноримски етнос - вече го няма. Има английски народ, един ден няма да го има, но как се е образувал? Много просто - чрез сливането на отделни етнически компоненти. Англи и сакси нахлуват в Британия, унищожават келтската общност като такава, но келти остават като етнически компонент, субстрат. Да, това още не са англичани, кралствата на англи и сакси са реликт от Великото преселение на народите. Трябваше Англия да бъде превзета от норманите на Уилям Завоевателя, дошли от Франция, потомци на северни завоеватели, които обаче говорят вече френски. Трябваше преди това да се влеят в бъдещата английска кръв датски и норвежки викинги и ето - има единен народ с език, който не е романски, но в никакъв случай не прилича на останалите германски езици. Ето така днес имаме "чист" английски етнос и английски език. И английска нация, народ, или етнос, да употребим този най-подходящ термин; етнос, защото народ може да се възприема и в социален смисъл и да се противопоставя на управляващи, народ и правителство, или както официално са викали "Сенатът и народът римски", както се вижда от надписа SPQR (Senatus Populusque Romanus). А ако споменем нация, ще започне голяма бъркотия - имало ли е тогава, нямало ли е, нацията се появява в новата история, уж? Всъщност на запад така определят всички народи - нация, думата natio означава рождение.

Римският етнос преди новата ера е образуван от едно мъничко ядро, петстотин мъже, разбойници, бегълци от различни племена, укрепили се на един от хълмовете на бъдещия Вечен град, които си откраднали жени от племето сабини. Има и такава картина - "Отвличането на сабинянките". И от това ядро, и от дошлите по-късно нови жители, определени като "плебеи" (за разлика от патрициите, които са основатели, затова имат повече права), от това ядро се разраства един град-държава, утвърждава се огромен етнос, който покорява тогавашния познат свят и четири-пет века след новата ера се разтваря, изчезва сред другите покорени, придошли етноси, мигранти и т.н.

Друг пример за сформиране на етнос - древноруският етнос се заражда от славяни от източните племена, наречени анти, и първоначално има военна върхушка с германски корени (Гумилев 1997б: 42-44, 63-65). Има и субстрат от покорени или просто асимилирани угро-фински, къде племена, къде просто личности. По-късно от този етнос ще се появят и новите руски хора - великоруси или московци, вече със силен тюркски примес от времето на татарската орда, а и преди, и след това активно се инкорпорират тюркски войници, князе, половината от фамилиите в Русия са с тюркски корен, образно казано (Гумилев 1997б: 196-198). И пак, разбира се, с активното присъствие на угро-фини - от Приуралието, от северните земи и т.н.

И какво излиза - че за да се роди нов етнос, сливането на отделни етнически компоненти, ако не е задължително, е най-малкото обичайно. Дори хуните, говорим за западните хуни, дошли от монголските степи и разрушили Древен Рим, са станали нов, подмладен етнос, след като сто-сто и петдесет години са се сливали с местни елементи в Източноевропейската равнина. Това, както си му е редът, е оформено в легенда: вещици от едно племе са изгонени и в пустошта се съчетали с нечисти духове, с демони. А потомците на тези демони, хуните на Атила, оправдават потеклото си, като стават символ на разрушение (Гумилев 1998: 129). И ето ни отново в 681 г., макар и спорна, но тя е някаква отправна точка от която сме тръгнали, за да станем това, което сме днес, за хубаво или за лошо.

Ще застъпим тезата, че българският народ (етнос) се е образувал - органично - от различни компоненти. Прабългари, славяни, траки, всъщност романизирани траки и всякакви други граждани на Древен Рим, тъй като Империята е била огромен котел за претопяване на народи. Има разбира се и по-късни етнически вливания - кумани, които остават на наша земя, печенеги, павликяни - арменци по произход, и т.н. И какви ли не.

Прабългари!

Прабългари! За тях се казва, че са полуномадски народ. Да, така е. Но защо полу? Освен с теорията си за пасионарността, Гумильов е известен и като специалист по номадите. Пише редица студии, статии и монографии за хуни, тюрки и монголци, за отношенията на кумани и печенеги с Древна Рус. И той дава следното обяснение за това "полуномадство". На територията на днешна Монголия зимата е студена, времето ясно, валежите са малко, обяснява го с наличието на постоянен антициклон. Там животните, коне, едър рогат добитък и овце, могат през цялата зима да си намират храна под снега, това дава възможност за непрекъснато чергаруване, то определя и формите на държавност - силни орди, трудно уязвими за външни противници поради мобилността си. Докато в Източноевропейските степи валежите са големи, влажността може да доведе до поледица и стадата не могат да се хранят, имат нужда от приготвена храна, сено, което задържа номадите до определени станове и лагери и ги прави по-уязвими пред потенциален агресор (Гумилев 1997б: 105).

И ето ги прабългарите. Няма да се спираме на тезите за произхода на тези протобългари, защото в случая това не е важно. Тюркски, ирански, алтайски. Важното е, че ги има и че са били достатъчно значим субект на историята, оставили са следи в онази епоха след края на стария свят. Забелязани са от историците още през четвърти век, през пети те са в състава на хунската държава на Атила, това грандиозно, разрушително и краткотрайно обединение на рой от племена, а през шести век вече трайно присъстват в хрониките за опустошението на Балканския полуостров. Част от тях, кутригурите, стават васали на аварите с център в Панония, а други, утигурите признават сюзеренитета на големия тюркски каганат. Племето дулу за кратко време доминира в Западния тюркски каганат на т.нар. десетистрелни тюрки - съюз на десет племена, като на всеки вожд е дадена стрела - символ на власт (Гумилев 1993: 211-213). Разбираемо е защо ги споменаваме, родът Дуло е известен на всеки българин от най-ранни години. Носени от бойните си коне, прабългари оставят присъствие в Италия, в Панония, в Кавказ, основават и Великата, Кубратовата България, която става майка на две Българии, Волжска и Дунавска, нашата България.

Велика България пада под натиска на хазарите и част от прабългарите, начело с Аспарух отиват на Дунав, в т.нар. Онгъл. Следва война с Византия, победа и мирен договор, смятан обикновено от нашите историографи за начална дата на българската държава. Любопитното с хазарите е, че българите помнят враговете си и чак до Симеоново време отрязват носовете на всички пленени хазари - наемници от византийската войска. След победата Аспарух и славянските племена сключват съюз, който би могъл да мине и отмине незабелязан, краткотраен, съюз-еднодневка, но става така, че той поставя началото на нещо, останало през вековете.

Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планински масиви, нито изпречили се реки, нито липса на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? (Христоматия 1978а: 55)

Славяните?

Очевидно ги е имало вече в зората на новата ера, за тях Тацит пише, че "...бродят за разбойничество из всяка част от горите и планините" (Христоматия 1978а: 9). Приличат на германците, строят жилища и са различни от сарматите, сиреч от степните номади. Този праславянски етнос прави някакво етническо обединение и малкият народец, живеещ в горите между Висла и Северните Карпати изведнъж се разраства, разпростира се до бреговете на Балтийско море, до река Днепър на изток и чак до Егейско море, като завзема целия Балкански полуостров. Невероятно разпростиране за един малък народ.

Как става това? Показателна е дискусията на Гумильов с професор Мавродин, специалист по темата. "Той (Мавродин) запита: "А как ще обясните това от демографска гледна точка. Как са могли да се размножат толкова бързо, защото е станало за някакви си 150 години." Ами много просто. Тези праславяни, като са завземали нови територии, очевидно не са се притеснявали особено по отношение на пленените жени, а децата са си ги обичали и са ги възпитавали да знаят езика, за да могат да правят кариера в техните племена. Нали при такъв процес няма нужда от много мъже. Важно е да има много победени жени и демографският взрив е осигурен. Очевидно така е станало" (Гумилев 1994: 95).

Славяните през целия шести век системно преминават Дунав и нападат империята, докато накрая трайно отсядат на полуострова и го колонизират. Градовете на империята самотно тънат в славянското море - чак до Южна Гърция - Пелопонес. Империята организира походи на номинално своя територия и донякъде подчинява новодошлите, донякъде те се самоуправляват. Така или иначе целият полуостров е с драстично сменена етническа карта, славянството е навсякъде между трите морета и това ще предопредели разширението на бъдещата българска държава. Тя ще има свои хора в империята, които, от една страна, живеят в многонационална, богата и културна държава, а от друга - на север има държава, в която техните роднини не са последни в йерархията, където езикът им ще стане и държавен с времето, и литературен.

Отношенията прабългари - славяни. По този въпрос е имало и винаги ще има много спекулации. Главно заради политически пристрастия. Когато сме в съюз с Русия (СССР), ни се ще да покажем, че славяните са непременно равни на прабългарите и равноправни в държавата, в съюза, в първоначалното образувание. Или дори имат по-голям принос с присъствието си. А когато сме в съюз с хитлеристка Германия, напротив - трябва да докажем слабата, непрестижна позиция на "непълноценните" славяни и да издигнем предците си номади. Нещо повече, ще ги изкараме супер родствени с унгарците, тогава също съюзници на Третия райх. Къде е истината? Трудно е да се разбере, всичко е в мъглата от оскъдни сведения, затова ще я търсим в страничните проявления, а не в този или онзи превод на документа на летописеца. Много е изписано за това, дали думите "под договор" всъщност означават "под данък" (Петров б.г.). В случая - дали славяните, според византийския хронист, са плащали данък на прабългарите и значи, са покорени, а не равен съюзник. Възраженията за "покорени" славяни са следните - първо, договорът също може да предполага данък, вноска. Общата държава (в случая - формирование, съюз или нещо друго) предвижда данък за общи нужди, - и най-вече с една цел - отбрана!!! Война. Иначе няма да те има. Атинският съюз, Атинското архе в Древна Гърция с още двеста други държавици предполага плащане на общ данък (форос), но това не значи, че те са покорени от Атина. Атинска хегемония, да, има. А възможно ли е прабългарите - номади, да са по-мобилизирани във военно отношение и да им се плаща, да им се компенсира носенето на по-активна военна служба? Да, възможно е. По-късни примери - с кумани в българската история, и в руската също, с татари, калмици и кой ли не, показват, че битът на номадите, психиката им са по-пригодни и близки до военната служба. И второ възражение, основно - славяните тогава изобщо не са били някакви божи кравички, че да бъдат покорени ей-така, без това да го забележат летописците. Славяните са млад народ, пълен със сили, неукротим и войнствен. Помели са с кървава метла земята от Дунав до Бяло море,нападали са пет пъти Солун, с варварско въоръжение и с лодчици-еднодръвки. Славянски воини лежат по дъната на езера и реки с тръстика в устата, за да дишат, с оръжия - и чакат времето за атака (Христоматия 1978а: 25). Опитайте се, пробвайте го, и ще видите дали е по силите на обикновен човек. След договора на Аспарух с Византия са преселени славянски племена, но тогава те току-що са уседнали и то не особено, имайки предвид примитивното им, подсечно земеделие и разбойническия, полувоенен живот. "Покорените" славяни не се самоуправляват само как да пасат добитък и да си гледат децата, а воюват активно, те са субект на военни действия. Вождът на северите Славун през осми век е заловен от византийски "спецназ", защото бил направил много "злини в Тракия". Какви злини? Не вярваме да им е правел магии, по-скоро е минавал с огън и меч на юг от Стара планина. Друг славянски княз, Драгомир, е пратеник на самия Крум. Това покорени хора ли са, или по-скоро съюзници, живеещи в една симбиоза с прабългарите? Юстиниан Втори напада, забележете!, "България и Славиниите" - очевидно това са две различни неща като образувания и етническа принадлежност (Коларов 1977: 7). Но напада едновременно и България, и Славиниите, значи те са под някакъв общ знаменател. Интересно е наблюдението на Лев Гумильов, че покоряването на силен етнос може да приключи трагично за покорителя (Гумилев 1997в: 228). Така Византия след Василий Българоубиец властва 160 години над българите, но самата тя остава без държава, просто поразително бързо е ликвидирана от кръстоносците. Причините несъмнено са комплексни, но не бива да се пренебрегва и българският фактор. То не са въстания, не са бунтове, припомнете си ги с кратък прочит. Всичко това изисква огромни ресурси за тяхното потушаване и в един момент разходът на енергия е по-голям от ползите. Трябва да се съобразяваш и с покорените, при положение, че са достатъчно луди да въстават. Така императорските хора ударили шамари на Асен, бъдещия цар, тогава обикновен военен, и тоя шамар довел до бунт, и този бунт отнел по-късно и престола на императора, и очите му, и провалил цяла една империя. Силата на духа така се проявява - кой си ти, че ще ми удряш шамар, ела сега да видиш!

Така че може да говорим за съюз, за симбиоза на славяни с прабългари, може да се приеме и прабългарска хегемония, но за покорени славяни - едва ли може да се мисли. А симбиоза - това според Гумильов е съвместното съществуване на два и повече етноса, като всеки си има своя екологична ниша. Цитираме, това има пряко отношение към темата славяно-български съюз: "...Симбиозата е възможна само при наличието на търпимост и взаимност. При субпасионариите (хора, да кажем, малодушни, мижитурки, слаби духом - б.м., Т.Т.) търпимост често има, но тя е вследствие на равнодушие, което е обидно за деликатните хора, а взаимността е изключена, защото тези хора са изначално егоистични. По тази причина субпасионариите презират и често ненавиждат съседите си и говорят за тях гадости. За да има симбиоза, на хората им трябва въображение и добронамереност, а тези качества са присъщи на младите етноси." (Гумилев 1998: 159). Ние, съответно, можем да решим, че славяни и прабългари са притежавали точно тези качества в момента на тяхното трайно съюзяване.

Така е при симбиозата. Докато при понятието етническа химера, етносите обитават една и съща екологична ниша и резултатите са плачевни, крайно негативни. Химера е съчетаване на несъчетаемото, нека само да споменем днешните мигранти, бежанци, преселници в Западна Европа и ще разберем какво е химера в етнически аспект. Отваряме малка скобка и казваме, че Гумильов споменава за химера в Първото Българско царство, но това е на късен етап, с нея той обяснява появата на богомилството в България, но то е извън рамките на разглежданата тема и затова ще потвърдим симбиозата между прабългари и славяни, донесла грандиозни резултати в историята ни като българи.

Траките - това е петнадесетият камък от градината Рьоанджи. Читателите от по-старо поколение помнят тази книга и че в Япония, в градината Рьоанджи, имало петнадесет черни камъка, от които един винаги се губи. Откъдето и да погледнеш, виждаш четиринадесет. Така е и с нашите предци траките. Никой не ги е видял в Средновековието, най-много сега някой тракиец до Марица да се обяви за трак и пряк наследник на великия Спартак. Защо ни убягват? Дали не е, защото не искаме да ги видим? Та те са пред очите ни!

Но нека първо да разберем какво заварват тук варварите от север, прабългарите и славяните. Преди това е имало готски нашествия, позачистили доста терена, но хора в земите ни е имало, хора са заварени и те са се влели в новата народност, която се образува бавно, за няколко века и която остава с името българи. Та за хората, заварени тук от нашите варвари. Славяните си имат една древна дума, с която обозначават люде, говорещи латински, романоезичните персони. Тази дума е "волоси" "власи", "велски", "влахи" - хора, говорещи на латински или на развален такъв. Очевидно, други хора не е имало тук след векове римска власт. Да, траките никой не ги е изкоренявал, изселвал, избивал, те са си тук. Но да не забравяме, че Римската империя е огромен котел за претопяване, смерч за народите и хората в нея са се преселвали, били са преселвани, интернирани, смесвали са се с други народи. А такива е имало безчет в империята - гали, сирийци, траки, илири, даки, ибери, гърци, фригийци, исаври, галати, македонци и т.н., и т.н. Всички те, като отидат на ново място, говорят езика на началството и постепенно децата им, внуците и т.н. започват да използват само (или основно) латински. Латинският го използват различни народи и го "подобряват", всеки по свой си начин и от това префасониране на езика възникват многото романски езици, френски, испански, провансалски, каталански, да не ги изброяваме. Хората, говорещи влашки, са сред цялата тази компания. Твърди се, и може би основателно, че в Румъния активно са насаждани думи от италианския. Това може и да е така, за да се разграничат още повече от славянското си обкръжение. Но в България никой не е карал аромъните, власите, да викат на водата "апа", на кравата "вака" и на рибата - "песку". За знаещите испански или италиански това очевидно са хора, говорещи на вулгарен, простонароден латински, романоезични, останали от римско време. Някои от тях са се влели в самата тъкан на нашата народност и са загубили език и идентичност. Други и досега говорят така и също са част от българския етнос като подгрупа, субетнос по системата на Гумильов. Къде ги виждаме в историята? Още през 587 г. войник или мулетар в армията на Юстиниан вика прословутото "торна, торна, фратре" (върни се, обърни се, братко) и то е зафиксирано от византийските хронисти, защото това е народен, балкански латински (Бешевлиев б.г.). Като всички победени, неравноправни народи, власите са се оттеглили в планините, там отглеждат добитък и стават символ на скотовъдци, пастири. Да, невласи пастири също са наричани с името власи, като указване на съсловност, на професия, но това не означава, че няма и истински власи, на които никой няма да им сбърка езика със славянски, гръцки или тюркски. (Има такива случаи, когато етноним става нарицателно за цяло съсловие, както през определен период думата славянин придобива значението на роб в европейските езици - есклаво, слейв, но това не значи, че няма и истински славяни. Просто много славяни са били продавани в робство). И така, оттеглят се тези наши предци в планините и почти не се чува за тях. Но от време на време се чува. Власи убиват брата на Самуил - Давид, най-стария комитопул (Христоматия 1978а: 256). Случват се такива работи. А най-сериозно присъствие власите заявяват по времето на Асеневци, очевидно са насъбрали потенциал през всичките тези векове по високите планини, техните младежи не са викани толкова на война, запазили са си генофонда и той се проявява при царуването на братята Белгуни. Калоян в писмата си до папа Инокентий III се нарича господар на българи и власи, което говори колко силен е влашкият елемент в онзи момент (Христоматия 1978б: 34). Аромъни, това е самоназвание и то ще рече ромеи, римляни. Наречете ги власи, куцовласи, цинцари, това са запазили се етнически групи-изолати от древни времена.

И така - да се отричаме ли от нашите предци? Ама не били траки. Но те са включително и траки, римски граждани, отломки от стара, изчезнала система. Тяхната кръв тече в нас. Не се отричайте от роднините си, само защото може би ви се струват не достатъчно престижни!

Да се отричаме ли от славянския си род? Дали и те са непрестижни за някои? Общност, дала на света Чехов и Достоевски, Никола Тесла, автора на "Швейк" - Хашек, Николай Коперник.

Прабългарите у нас никой не ги хули, с това са се заели братята македонци - че сме били бугари-татари, че нямаме нищо европейско и, че княз Борис не знаел "словенски язик", а чак Евтимие (патриарх Евтимий) го бил проговорил. Това си е на тяхната съвест.

България вече я има. Един век, целият осми век тя ще зрее, ще набира сили и после ще тръгне към върховете - с копията на Крумовите воини, с перата на книжовниците и победите на Симеон. Изобщо, историята на Първото българско царство е пропита с оптимизъм - напред и нагоре. Както и подобава на един млад субект. Очакват го триумфални, славни страници, а и не толкова славни. Такъв е животът - възход и падение, позор или слава.

ЛИТЕРАТУРА

Бешевлиев б.г.: Бешевлиев, Веселин. Проучване върху личните имена на траките. // Книги за Македония, б.г. <http://www.promacedonia.org/vblit/vb_9.htm> (19.06.2019).

Гумилев 1993: Гумилев, Лев. Древние тюрки. Москва, 1993.

Гумилев 1994: Гумилев, Лев. Конец и вновь начало. Москва, 1994.

Гумилев 1997а: Гумилев, Лев. Этногенез и биосфера земли. Москва, 1997.

Гумилев 1997б: Гумилев, Лев. От Руси до России. Москва, 1997.

Гумилев 1997в: Гумилев, Лев. Древняя Русь и Великая Степь. Том 1. Москва, 1997.

Гумилев 1998: Гумилев, Лев. Тысячелетие вокруг Каспия. Москва, 1998.

Коларов 1977: Коларов Христо. Средновековната българска държава. Велико Търново, 1977.

Петров б.г.: Петров, Петър. Образуване на българската държава. // Книги за Македония <http://promacedonia.org/pp2/pp_2_1_2.htm> (19.06.2019).

Христоматия 1978а: Христоматия по история на България. Т. 1. Съст. П. Петров, В. Гюзелев. София, 1978.

Христоматия 1978б: Христоматия по история на България. Т. 2. Съст. П. Петров, В. Гюзелев. София, 1978.

© Тихомир Тодоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2019, № 6 (235)