ТОВА, КОЕТО...

web | Поезия

Излишно е да се преструваме,
че не усещаме това,
което като тънка струна
трепти във наш'те сетива.

Трепти изнервящо и властно,
но може да ги притъпи.
Илюзия за безопасност
сега все още ни крепи.

Дори се смята за нормално
да си отчасти сляп и глух.
Днес все по-малко хора страдат
от ясно зрение и слух.

И затова не се учудвам,
че ти е трудно да прозреш
неизлечимата ми лудост
да ненавиждам всяка вещ

и без удобства да се мъча
във този тъй удобен свят,
но аз не искам да подсмърчам
пред бащиния ти палат.

Сред неговия леден блясък -
единственият ти кумир -
достойно да заема място
като пореден сувенир.

Да ме дресира в светски нрави
едно подбрано общество.
Отстъпнически да забравя,
че съм от жилав селски сой,

че майка ми - една женица,
съвсем сама, далеч оттук,
под овехтялата ми снимка
вечеря сирене и лук...

Да съм преситен като бройлер.
Изобщо, да ми е добре
и локва от морето твое
да бъде моето море.

Затъваме в морето-блато,
Отровен газ в калта кипи -
една илюзия, която
така коварно ни крепи...

(написано най-вероятно през 1979 г.)

© Стефан Стоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.09.2018
Стефан Стоянов. Поезия. Варна: LiterNet, 2018

Други публикации:
Стефан Стоянов. Влажен климат. София, 1985.