Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТАТКО
web | Поезия
Беше дребен човечец и все се смаляваше -
младостта му не помня. Но помня добре
как самичък във малката болнична стая
той съвсем се стопи - изолиран да мре.
Ала аз не разбирах... Говорех му нещо
и не питах за отговор: моят баща
бе работил във мина и чуваше тежко -
от подземните взривове бе оглушал.
И бронхит го мореше, но той все надхитряше
криво-ляво и този заложен капан.
Щом дочуеха кашлица, знаеха всички,
че минава по пътя край тях бай Стоян.
И по същия път го изпратиха скоро...
А жениците селски над гроба открит
утешаваха майка ми с вяра, че горе
и на господ му трябвали хора добри.
Като в рудник го спуснаха - сякаш след смяна
ще излезе отново над влажната пръст.
Но се срути пръстта - той под нея остана.
И над шахтата тъмна забодоха кръст.
А пък аз си представях, че кръстът е крехко,
току-що посадено в земята дръвче:
виждах как се разлиства и заедно с него
моят дребен баща до небето расте...
© Стефан Стоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.09.2018
Стефан Стоянов. Поезия. Варна: LiterNet, 2018
Други публикации:
Стефан Стоянов. Влажен климат. София, 1985.
|