ФРАГМЕНТ

web | Поезия

И аз сънувах този сън, ясен и объркан
и страшен, и прекрасен: видях самата Смърт.
Но тя не беше скелет, ни вещица беззъба,
а хубава девойка, пресякла моя път.

Събуждаше се бавно един Париж огромен -
задръстен с барикади, тревожно стихнал град.
Същинска комунарка, оглеждаше тя зорко
на Революцията рождения площад.

Върху оголените ѝ рамене блестяха
естествени пагони от слънчеви лъчи.
Червената ѝ рокля на утринния вятър
плющеше като знаме. Долавях да звучи

"Интернационала" с един фрагмент призивен,
отекващ в такт синхронен под мойта лява гръд,
под мойта все тъй бяла, позорно бяла риза -
без капчица пролята зa нещо свято кръв.

Тя стъпваше безшумно, но дръзко, властно, гордо -
прозорци и пролуки я гледаха в захлас.
Тя стана моя радост. Тя стана моя болка.
Почувствах как във нея до смърт се влюбвам аз!

Добре, че не достигнах до старини дълбоки,
че млада е и млад съм! Бях толкова щастлив!
Но все пак Смърт нали е, извърши най-жестокото -
отмина ме надменно и ме остави жив.

© Стефан Стоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.09.2018
Стефан Стоянов. Поезия. Варна: LiterNet, 2018

Други публикации:
Стефан Стоянов. Влажен климат. София, 1985.