АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА
147 години от неговата кончина

Шинка Дичева-Христозова

web

Уважаеми съграждани, скъпи гости,

Днешният ден е трагичен и славен, велик и тъжносмълчан. Днешният ден е онзи вододел, който разделя достойния живот и примиреното съществуване, светлия пример и унизителното мълчание. Защото един достоен Син бе погледнал в бъдещето и бе пожелал свободата по-силно от своя живот. Защото точно днес един Месия изкупи вината на хилядите грешни и страхливи люде, които мислеха за оцеляването си на тая земя. Този ден се превръща в мяра на нашето родолюбие и белег за висш идеал. Този ден е денят на нашето възкресение, който идва, за да ни припомни кои сме и защо сме се родили точно тук. Защото това е денят, в който роденият като Васил Иванов Кунчев пребъде като Апостола на българската свобода.

147 години ни делят от онзи страшен миг, в който Васил Левски произнася последните си думи: "Всичко, каквото съм сторил, сторил съм го за народа си". Взема своето последно причастие от поп Тодор и отива към смъртта. Без страх, героично и славно гледа към бесилото, защото знае, че такава е достойната смърт, защото всеотдайно и чисто е вярвал, че свободата и смъртта са двете страни на един и същи образ. Учителят на българската свобода показа за какво си струва да се живее и за какво да се умре. Свободата, която носи Левски, е екзистенциална, вселенска. Неговият пример тръгва от личното му освобождение, от незачитането на робското примирение, преминава през напускането на манастира и отхвърленото расо и стига до пренебрегването на смъртта. Бунтът на Апостола е философията на свободата - отричане на статуквото като форма на ограниченото човешко съществуване. Личността на героя не познава страха, а стъпките му следват идеалите на чистата и свята република.

Всяка година на днешния ден се казват светли думи за Апостола на свободата, припомня се святото дело на Дякона и обединяваме различията си, за да пребъде светлият пример. И всяка година смълчани слушаме думите, които припомнят делото на Левски. Макар и за кратко напускаме своя подреден свят и обръщаме поглед назад, припомняме... и забравяме. До другия 19 февруари. В този ден патриотичните думи и клишираните фрази отново ще притъпят нашата вина, отново ще замъглят съзнанието ни и ще се съгласим, че днес е различно. За кратко време ще сведем глави, ще замълчим и ще се молим по-бързо да отминат служебните думи и очакваните речи, ще припомним делото на Левски и ще забравим, и ще заспим в блажения сън на безвремието. Всеки от нас ще потърси оправдание в забързаното ежедневие и натоварения ден, ще потърси вината у другите и ще се самоуспокои, че не може сам да промени съдбата на народа си. И точно в това е разликата между Апостола и масата, между неговия подвиг и нашия страх. Защото той повярва, че може да промени мисленето на робите, че може да убеди хората с цената на живота си да се обединят за святата идея. Защото примерът му бе последван от единици хора, които, повярвали в смелите думи, посвещават още жадни за свободата души и доброто се случва, семето покълва. Левски призовава към обединение на вяра и етнос и това е подвигът на революционното му мислене; новото, което се оказа неприемливо за робското ни съзнание. Героизмът на Апостола не е само в делата, не е само в лишенията или в безстрашната клетва над гроба - героизмът му се измерва чрез общочовешката мяра против потисничеството, което и да е то, от когото и да е наложено.

Ето и думите на Апостола:

Всичките народности - българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение..., всички щат спадат под един Общ Закон, който по вишегласието от всички народности ще се избере.

Ний няма да гоним турския народ, ни вярата им, а царят и неговите закони, с една дума - турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин. И за турчинът, и за евреинът... за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Всичките народи щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът. Така ще е в наша България!

Тези думи стряскат, защото не говорят само за борба, но и за обич с врага; те следват евангелските повели да обичаме ближния си, да обичаме дори врага си. Тези думи сякаш са надскочили времето си и изграждат връзка с универсалното разбиране за свят без вражда и омраза. Левски говори за обич и вижда бъдещето като единство на различията, но поставени в услуга на просвещенския идеал, възкресяващ знанието и способностите на човека. Вселенското разминаване между Дякона и нас е в начина на самовъзприемането си. Той мисли преди всичко за другите и за "печалбата народна", а ние мислим за себе си и личното наше земно доволство. Думите "Ако спечеля, печели цял народ, а ако губя - губя само себе си" звучат стряскащо далечни, а животът му - недостижим.

Примерът на Левски ни е нужен повече от всякога, защото той започва първо от себе си, пренебрегна себе си, осъжда се да страда. Лишенията, болките, страданията са единствените му спътници, гладът и недоимъкът са единствените му гости, а свободата - единствената награда. Никога не е търсил известност, не е пожелавал слава. Но успехът се измерва с всяка пробудена душа. Защото осъзнава, че свободата не е външно, а вътрешно събитие; за да стане дело, трябва духовно пробуждане. Словото се превръща в най-силното оръжие и с него воюва срещу невежеството и примирението. А развитието на един човек тръгва именно от словото, което чува и което изрича. Херувикото и молитвите са заменени от пламенните думи за бунт и революция. Съпричастието към страдащия народ е заменено с призивите за реални действия. Изричал винаги истината, колкото и жестока да е тя, Левски не обещава, а просвещава; не дава, а убеждава. Защото светлите идеи раждат светли хора, а топлите сърца възпламеняват огъня на свободата - и не само физическата, а онази - истинската свобода на Духа, която отхвърля зависимостите на времето, на хората и позволява да тръгнем по чистия път на идеала.

Бесилото е безсмислено, смъртта на Апостола - неважна, защото онази робска пустиня, която е разорал, е засадена със семето на революцията. Неговата мисия е изпълнена, защото е поставено Началото, светлото начало на нашата свобода. Пътят му е трънлив, но пътя си към Голгота човек изминава сам и в страдание. А отвъд смъртта - е Възкресението, вечността.

Светлите стъпки от пътя на Левски са исторически неоткроими. Дали действително Дякона е предаден, дали българин е в сянката на вината, са въпроси, които винаги ще стоят между истината и легендата. Но дали е подвиг да посочим предателя? Не е ли по-важно да продължим единението на народа, не е ли по-смислено да освободим духа си от битпазарската врява и да видим, че святата дума тежи повече от 30-те сребърника на предателя. Защото Словото е оръжието срещу робските души. Дали е истинско, или досътворено, реално или измислено - словото е без значение, щом ни учи да обичаме народа си, щом ни дава моралните ориентири в живота, щом ни кара да се гордеем с частицата от Апостола. И да - Левски е тук! Той ни обединява, призовава и напътства. Вдъхновява ни да вярваме, че българският дух е несломим и силен, че преди всичко доброто тържествува, защото свободата е вътрешното състояние да победиш разединението и омразата, да протегнеш ръка към ближния. Васил Левски е жив, защото днес сме тук и сме заедно, и обичаме тази земя. Той е примерът, а ние трябва да го последваме в делата и мислите, защото той е Учителят!

© Шинка Дичева-Христозова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.02.2020, № 2 (243)

Словото е четено на 16.02.2020 г. в манастира "Св. Петка Мулдавска" край Асеновград.