"БАЙ ГАНЮ" - ИЛИ ЗАВРЪЩАНЕТО КЪМ РОДНОТО КАТО ХИПОСТАЗА НА ПОЛИТИЧЕСКОТО

Шинка Дичева-Христозова

web

Текстът е част от докторантска теза на тема: "1894-1895 - отношения между литературното и политическото" с научен ръководител доц. д-р Живко Иванов. Ценните съвети и невидимите стъпки на ментора отключват неподозирани литературноисторически зигзаги, отпращат погледа към автентичните ръкописи на писателите и дават на творбите нов прочит. Доц. Иванов е от онези ръководители, които осигуряват привидната свобода на неограничеността в мисленето и писането. Допуска усъмняването на видимото и очевидното, провокира утвърдени тези в металитературното и извежда работата с архивите на писателите като логическо ударение в литературноисторическия процес. Така изследването заговаря за познатите процеси, автори, герои по нов начин, завръщането към далечното минало на ръкописите отваря други хоризонти в интерпретативното поле.

Предложеният текст е част от едно по-задълбочено вглеждане в Алековото творчество и опит да се разбере доколко авторът само разправя или се саморазправя с неудобните нему хора. В подбрания откъс за първи път ще се даде видимост на непубликувани Алекови редове от книгата "Бай Ганю", ще се огласят и две писма от кореспонденцията на Бай Ганю, които хвърлят светлина към овластения вече Алеков герой.

Първата част на книгата "Бай Ганю" бележи попадение в етико-идеологическия код на етоса, обуславя питания, които застъпват национално- или социалноопределящи особености на българина. Втората част обаче носи нещо ново. Тук героят репрезентира политическия код, през който трябва да се "чете" не само "развитието" на Бай Ганю, но и същността на Алековия дискурс. В първата част политическото присъства особено осезаемо във въпросите на Бай Ганю към Иречек от очерка "Бай Ганю на гости у Иречек". Там именно героят на Алеко споделя, че принадлежи към партията на либералите, а Иречек е разпознат като част от консерваторите. Припомня се и статия във вестник "Славянин", където Иречек е бил "нацапан", но по-важното е желанието на Бай Ганю да приближи политическите различия не защото би желал да намери допирни точки между либерали и консерватори, а защото трябва да се хареса на домакина, за да "спечели" благоразположението му и възможна опция за безплатно нощуване. Това става с Бай-Ганювото обобщение: "И едните, и другите са маскари!... Маскари са до един."¹ Политическото фамилиарно обслужва келепира на героя, който е превърнат в жизненоважен идеал. За Бай Ганю политическото е средство да се препоръча, да се сближи не защото има потребност да защитава определени обществени интереси, а защото трябва лично да се облагодетелства. Бай Ганю не разбира от политика, но е наясно с облагите от политиката. Властта за героя е възможност да бъдеш харесан, да бъдеш поканен на трапеза или да те приютят за нощувка вкъщи.

В разговора на Бай Ганю с Иречек Алеко Константинов набелязва един изключително важен проблем за новото време на следосвобождението - а именно - отношението към институционалността. Ако доосвободителният период изгражда образа на Героя основно през характеристиките "българин" и "християнин", то следосвобожденското време допълва още един маркер към героичността - отношението към институционалността. Големите имена на свободна България, освен че трябва да се самопредставят като българи и християни, трябва да се покажат и като институционално позиционирани хора, с политически убеждения и място в държавността. Ето защо въпросът на Бай Ганю към Иречек: "А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост либерал ли си, консерватор ли си?" (с. 45), се превръща в маркер на новата героичност, която трябва да се припознае като авторитет. Не може новият герой да бъде политически неориентиран или анонимен, да няма позиция или мнение по важни теми от съвременността. Няма как политическото да изпадне от интересите на героичността, защото те са сдвоени. Захари Стоянов, Стефан Стамболов и ред още имена са не просто герои от предосвобождението, но и новите авторитети на свободна България. Те са новите политици, съграждащи и институционалността.

Втората част на появилата се през 1895 година книга изгражда друг тип герой, който само привидно носи белезите на забавния българин от първата част. Освен формалните белези на разпознаването - име, външни характеристики и образ, той расте в семантичното поле на политическото и институционалното. Това е героят, който не може да съгласи мненията на литературната критика, защото още от раждането си е определян в противоположния облик на националното или социалното, положителното или отрицателното, вечното или преходното, пяната или есенцията, а непримиримостта на тези контаминации води до осъждане, критикуване, изобличаване на действителността в края на века. Съгласие не може и да има, защото самият герой е създаден във вътрешна неединност, нехомогенност. Самият "баща" не може да изясни характера на "детето", като смята, че не кръвта, "гените" на героя са приоритетно важните в създалата се личност, а отношенията на човека-героя с обществото, социалното му вписване в цялото. Ето защо Алеко вижда у героя си образа на "простичък, лукавичък, скъпичък нещастник", който "е рожба на грубата среда" и "жертва на груби възпитатели" и казва още, че:

...злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив - главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила (с. 73).

Тази динамика на преживяването на образа води до тотална непримиреност на ниво текст, но и на ниво метатекст. Учител или ученик, казващ или наказващ са проблематични отзвучавания в рецептивното пространство, които не намират своята ясна аргументация.

Втората част на книгата представя Героя на освободена България, който вече не е само добър християнин и гордо самоидентифициращ се като българин, но и амбициозен политически авторитет. От втората част на книгата стават ясни "сбърканите" говори в политическото пространство и начините, по които властта се "ухажва", за да те "покани" при себе си. Втората част предлага възможност да се прозре как и доколко човекът се вмества в институционалната подреденост, как общува с институциите, както и възможността да се променя разбирането към общовалидните правила в социума. Тук вече героят Бай Ганю не е видян в хоризонталното пребиваване във времето, а неговото присъствие и участие в сюжетността могат да се тълкуват като образец на отношение към държавните лостове на управление. А те са белязани основно (отново) от лъжата-надлъгването. Боравенето с лъжата е свойствено по принцип за героя на Алеко, но във втората част се говори за друг тип подмяна - на обещания, интереси, имитира се не продукт, от който да се спечели, а вярност към управлението, към властта. Именно във втората част се правят и коалициите между "нашите" и плановете за "нашето" бъдеще. Кои са обаче тези "наши" и кои не могат да се припознаят като такива?

За да бъдат припознати определени хора като "свои" или "чужди", то неминуемо в съзнанието на човек се появява списък с имена - посочени, именувани. Списъците подреждат, назовават, посочват определена норма, еталон, морален филтър, през който са пропуснати определени хора, и морален стопер за други, които не покриват определени императиви, за да попаднат в списъчността. Обикновено съдържанието на списъчността е и своеобразно посочване на авторитетите, на бъдещите герои. Героите от новото време трябва да бъдат казани, извадени пред останалите, защото те не са разпознаваеми заради ценностни маркери, а е нужно да им се пришият такива, за да бъдат видени от всички като авторитети.

Всяко време има нуждата, необходимостта да посочи своите големи Имена, да покаже героите си, чието поведение е достойно за подражание. И Алеко чрез своя текст прави това. Във втората част в една редица от списъчността се оказват Бай Ганю, Гочоолу, Дочоолу. Това са кандидатите от "нашата" правителствена партия. Бочоолу не е включен, защото той ще бъде излъган, и то от своите, защото единствен се е осмелил да попита: "Ами че ти бе, Бай Ганю, нали си уж либерал" (с. 94). Бочоолу е единственият, който се осмелява да посочи, че до този момент Бай Ганю е бил от приближените на Стамболов, бил е либерал и е споделял възгледите на Стамболовата партия. Моралните граници на Бочоолу не могат бързо да преформатират новата политическа обстановка и изискват допълнителни обяснения, които раждат допълнителни въпроси. Така неудобните питания на Бочоолу водят до невключеността му сред "своите". "Щом Бочоолу излезе, Бай Ганю си сниши главата и с един тайнствен глас се обърна към другарите си: "Мълчете си! Това диване до самия ден на изборите ще го лъжем, че ще го направим депутат..." (с. 95). "Диването" ще е част от другия списък - на излъганите, на използваните, с които трябва бъдещата власт да се саморазправи. Неудобните въпроси правят и носителите им неудобни и това води до отстраняването им.

Много деликатно и неафиширaно Алеко Константинов борави с изреждането, именуването на определени авторитети в текста. Освен поименното изреждане на кандидат-депутатите във втората част, първата част на книгата също кодира своята подредба. Тя изглежда твърде случайна, необмислена даже, но при един по-внимателен поглед могат да се видят интересни съвпадения. Става дума за главата "Бай Ганю на изложението в Прага". При пристигането си в Прага Бай Ганю е поставен в ситуация да отговори подобаващо на чешката представа за велик герой. Нужно е да се спомене име, което да [от]звучи подобаващо на "Иван Хус" и да представи силата, мощта на българското, на нашето. В тази група Алековият герой събира в едно три имена от миналото - "Филип Тотя, Крума Страшний и Аспаруха". Привидно изглежда, че подборът-подредбата са стихийно, случайно хрумване на автора, който "слага" в устата на героя си определена поредица от имена, въплъщаващи образа на героичното. Тези имена обаче са добре обмислени, защото две от трите имена, за които настоява нашенецът, са обединени от идеята за институционалността и налагането на устойчив (доколкото устойчив може да бъде редът при племената и хората на Волжка България) социален ред. Тези имена, гледани през един специфичен ъгъл на институционалността, "говорят" именно за налагане на определен социален ред, стабилност, па макар и произведена със сила, насила.

В думите-подсещането на Бай Ганю се крие неистов жест да се съизмерим, да се покажем, да отвърнем подобаващо. "Даскале, кажи и ти нещо бе, нека им покажем кои сме, сега му е времето, кажи нещо я за Филип Тотя, я за Крума Страшний... малко ли ги имаме и ний, за Аспаруха кажи..." (с. 31). И Крум, и Аспарух са свързани със силната ръка на управление и с налагане на "драконовски" закони, с погазване на привидно работещи правила в социалното битие на оформящата се българска държавност. Тези имена се превръщат в нарицателни за силно и безусловно налагане на воля и авторитарно демонстриране на власт. В този ред на мисли някак проблематично близко изглежда поведението на героите от списъка във втората част. Те също носят силата и безотказността, авторитарното налагане на воля и безусловно подчинение. Бъдещите политици владеят "правилния" дискурс за поддържане на авторитетността:

...я стани и ти бе, Бочоолу, един консерватор, че да ги пипнем онези, да не могат да мръднат. [...] Кметът малко шава, ама ще му отрежем куйрука. Пуснахме го (Данко Харсъзина - б.м., Г.Ш.-Х.) ний него. Нали той ни спечели хамалите. ...като им скръцнал със зъби, те замръзнали по местата си. ... Ще го видиш сега в неделя - кокалите им ще смаже! (с. 95).

Аспарух е владетелят, който успява от несговорените племена да създаде нова държава. Крум е владетелят, инкарниращ законодателството и законите, които сам създава. Ако приемем, че този списък е метонимичният регистър на героичността за Бай Ганю, то трябва да кажем, че за героя на Алеко най-важната, "героико"-обуславяща черта в поведението на хората, е безусловната сила, граничеща понякога и с беззаконие. Тази подредба на импровизираната пантеонност по интересен начин кореспондира със "заслужилите" имена в предизборната надпревара от очерка "Бай Ганю прави избори", чиито представители владеят добре силата и знаят как се "правят избори".

И така, и в двата списъка обединяващият фактор около имената се оказва силата и авторитарността. За разлика от втория списък обаче при първия липсва герой (подобно на Бочоолу), който да бъде излъган за включването си в списъчността, герой, който да се усъмни в некоректно отношение към институционалното. Привидно имената стоят непоколебимо и категорично. Но това е само в публикувания, печатния вариант на текста от 1894/1895 г.

При боравене с ръкописите на Алеко Константинов обаче става ясно, че редом до името на Аспарух стои още едно име, което литературната история не познава като част от книгата "Бай Ганю" Името е допълнително добавено лично от писателя, но впоследствие е зачеркнато. Името е на Захари Стоянов. В ръкописа на писателя този момент изглежда така:

А бай Ганьо, от своя страна недоволен, че поменуват само Кирила и Методия, пак мушка учителя: "Кажи и ти нещо бе, даскале, малко ли ги имаме и ний, за Аспаруха кажи или за Захарий Стоянов (подчертаният израз е добавен впоследствие, после зачеркнат и изданията излизат без него), или земи, че надуй кавала - сега му е времето!...²

Из ръкописа на Алеко Константинов

Нескритата ирония заиграва от името на един от най-отявлените Алекови врагове на политическата сцена. Захари Стоянов е човекът, който говори от името на властта и става причина за Алековото уволнение през 1888 година³. Авторът на "Записките" е необразованият властник, който не е учил в чужбина, но това не му пречи да бъде част от управляващите и притежаващите власт в края на века.

Репликите, които си разменят двамата представители на словото през 80-те години на 19. век, открито говорят за непримиримост в политическите възгледи, а острото перо на Алеко Константинов решава да "героизира" в списъка на силните имена и това на Стамболовия съидейник. Защо обаче впоследствие името е зачеркнато? Отговорът, че Захари Стоянов е част от Алековата съвременност, а настоящият (на Алеко) момент не би могъл да остойности "правилно" делото му, е исторически некоректен, защото другият представител - Филип Тотю, също е между живите⁴.

Може би обаче името на Захари Стоянов би поставило политическият контекст да бъде от първостепенна важност, би изместило историческото значение на другите трима представители, а образът на Бай Ганю открито ще се "чете" като писателска гилотина, публично посочваща "големите герои" от българската действителност. Тоест присъствието на подобен пласт в редицата от имена ще "разголи" Алековата интенция до степен на иронично саморазправяне с действителността, с определени хора. С премахването на името от списъка Алеко все пак осигурява на останалите свои герои "четене", движещо се по "ръба", което не би било възможно, ако името Захари Стоянов, стоеше до тях. Присъствието на Захари Стоянов в редицата би задало доминиращо значение на Алековата политическа действителност. Със сигурност с премахване на името Щастливеца си осигурява погледа на бъдещето в контекста на основно само разправящия, а не на саморазправящия се разказвач.

Бихме могли обаче да допуснем още един вариант. Може би Захари Стоянов, подобно на Бочоолу, е единственият, който е подложил на съмнение "чистите" намерения на автор или герой; може би Захари Стоянов е задал неудобните въпроси или е провидял зад конкретен акт или поведение недотам морални стойности. Но при всички случаи този герой измежду посочените ще бъде излъганият-лъганият за включеността му в списъка на героите. Защото името на Захари Стоянов бива премахнато.

От друга страна, възможно е самият Алеко (или редактор?) да е "ревизирал" първоначалните намерения и да е видял несвързаността на подобно име с останалите и невписването му до това на Аспарух и Филип Тотю, които все пак са важни имена-конструкти за изграждане на определени културно-исторически връзки на/с миналото. С акта на зачеркнатото име дори не се допуска възможността Захари Стоянов да означава или остойностява "някакво" (независимо дали е с положителна или иронична отсянка) минало. Зачеркването му може да се приеме и като последен жест на саморазправа; авторова позиция, която би могла да отвори друга рецепция за сложните обществени отношения в края на века. Тези писателски метаморфози и редакторски намеси показват, че политико-властовият пласт е особено важен за конструиране на определена художественост, която няма как да бъде изолирано прочетена отвъд социалния контекст.

И така, връщаме се отново на идеята, че втората част на книгата "Бай Ганю" предлага художествената верификация на видимото социално "общуване" с институциите, което стига до овладяването и манипулирането на политическото. Подмяната на ценности, идеологии, принципи са оръжието на властта. Но няма по-голяма сила от словото. Именно във втората част Бай Ганю ще онагледи как се овладяват институциите и се печели власт.

Показателен за това е един епизод във втората част, който рецепцията сякаш подминава, без да постави ударение за особен симптом. А той съдържа именно литературния код на една културно-политическа парадигма на случващото се в края на века. Става дума за акта на пренаписването на прошението до Фердинанд от главата "Бай Ганю се върна от Европа". След като героят се връща от странстването си из културна Европа, той и приятелите му с изненада разбират от опозиционния вестник "Свободно слово", че в България се е извършила политическа промяна. Реакцията на Бай Ганю се превръща в своеобразна "рецепта" за "правилно" поведение и държание с цел прокарване на бъдещи властови амбиции. Този момент функционира в контекста на предписанието за политическо говорене, той разголва политическото отвътре, откъм неизговореното на глас мислене. Тук героят не просто пренаписва писмото си, той пренаписва политическите си ориентации, сменя поведението си, образа си, става друг човек, за да бъде политически харесан. Писмото се превръща в методология на мисленето, в еманация на похитеното слово, което е заставено да служи на политическото. Словото е средство, ресурс, чрез който се постига властта, или с други думи, овладяването на властта минава задължително през овладяването на словото.

"Пренаписаният текст" е голямата метафора, която държи и удържа същността на социокултурното пространство след 1878, но по един особен начин е верифицирана именно през 1894/1895 чрез смяната на Стамболов от Стоилов. Текстът се пренаписва, той има нужда от редакция, от друго послание, защото политическото се е изменило. Словото приглася, за да извае профила на властовата сила, за да каже неща, които политическото иска да чуе. Този процес не би могъл да се ограничи в някакви граници, той няма темпорален диапазон и съвсем не започва и свършва с края на 19. век. Това мултиплициране на Бай Ганю от защитник на Стамболовото правителство до ярък обвинител и осъдител се извършва само за няколко минути. Бърза е промяната на героя, така, както бърза е и появата му в ново амплоа във втората част. Не случайно втората част няма единно заглавие, което да обедини трите (или многото) разказа за Бай Ганю. Алековото решение да не предложи заглавие-обединител на последвалите първата част разкази можем да тълкуваме като символика на роенето, на разпадането на единността и на ниво текст, и на ниво идентичност и морални норми, защото мултиплицирането на азовостта на героя е логическото ударение във втората част на текста. Това роене на сюжетите може само да бъде продължавано-разширявано, но не и събрано в едно цяло, подчинено на една обща тематична идея. Защото различни ще са превъплъщенията на героя, но те ще отразяват агресивния му властови механизъм да се домогне до управленските лостове на политическото. Ако все пак се потърси обединяваща връзка след условната "първа" част, озаглавена "Бай Ганю тръгна из Европа", то това би могло да бъде именно линията на политическото. Бай Ганю вече е разбрал, че "келепирът" не се крие в розовото масло, а в "розата за властта", в ухажването на властимащите. Политическото се превръща в цел, но и в средство, за да бъде постигнат Авторитетът, за да се превърне човекът в Герой.

Така началото на втората част от "Бай Ганю" включва не само една абсурдна ситуация, но метафорично е представена цялата абсурдност на реалното политическо случване у нас в първите дни след 18 май 1894. Самото писмо и неговото съдържание не са толкова съществени. По-важното тук е как се извършва актът на пренаписването, как се осъществява самият процес. Това се случва по същия начин, по който българите забравят предосвобожденските си идеали и отхвърлят "непечелившата", не икономически изгодната ситуация да помним, защото от спомнянето няма "келепир".

След тези убеждения на Алековия герой съвсем естествена изглежда и посоката да се издава вестник. Така най-лесно могат да се диктуват принципите и да се хули опозицията. Словото е заставено да служи, защото то е ресурсът за постигане на власт. То е нужната сила, която може да утвърди, но и да разруши политически убеждения. Журналистическите "подвизи" на героя разголват и хищните му политически стратегии:

...току-тъй на сухо патриотизъм - бошлаф... откъде може да се удари най-добър келепир?... Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда!), па псувай наляво и надясно... Нали е работата да омаскарим тогоз-оногоз - за туй нещо не се иска кой знае каква философия (с. 119).

Големият въпрос около въпросното начинание не засяга идеи или обществени проблеми, а каква да бъде политическата ориентация на вестника: "Какъв вестник да издаваме - за правителството ли, или опозиция? ...Не знаем, дявол да го земе, колко ще изтраят днешните." (с. 121). Героят използва свободно словото, за да постигне властта, но словото не е свободно, то е притиснато, овладяно, манипулирано, за да служи на властта. Бай Ганю добре владее механизмите за боравене със словото, той указва не само как трябва да се пише прошение до княза, но и какво трябва да има в един вестник:

...напиши една уводна статия. Тегли му едно верноподаничество, че сам князът да се слиса. Тури там: Ваши смирени чада, Наш баща и татко, в прахът на Августейшите Ви нозе, нареди ги там като броеница... па помени и за народа една-две думи както му е редът... па сетне тегли един калай на опозицията... (с. 122).

В представите на героя народът е удостоен едва с "една-две думи", той е само част от средствата, от стратегията за достигане до властта. Част от бъдещата политическа ангажираност изисква да се чуят "една-две думи" за народа, защото част от образа на политика е припознаването му като патриот. Словото удобно обслужва желанията на кандидат-журналистите, то бичува и порицава, наказва и утвърждава. Говорейки за опозицията, Бай Ганю съветва Гуньо Адвокатина да не забрави да сложи и израза "фаталния за българския народ. Дявол да го вземе, много ми се харесва тази дума "фаталния"! Като кажа така ф...ф...фаталния, сякаш че ф-фащам някого за гушата... Страшно ми харесва!" (с. 122). "Фаталния" и "фащам" - двете лексеми звуково съчетават силата и арогантността, надмощието и властовото превъзходство. Те събират в едно слово и действие, защото семантиката на думите съдържа обидата, болката, страха от нещо или някого. Списването на вестника, боравенето със словото интенционално вписва тези усещания като иманентни характеристики на издателската политика. Не е важен контекстът, не е важно дали ще има основание за използването на думата "фатален" в уводната статия на Гуньо Адвокатина - важно е тя да присъства там, защото подсказва другия смисъл, съдържа асоциативното ѝ сливане с "фащам някого за гушата". Недоразумения не биха се случили, за всички ще е ясно, че вестникът "фатално" ще носи огледалото, в което царят напразно ще търси да види "новите си дрехи", но никой няма да му каже, че е гол.

Самото търсене на име на вестника също бележи връзката между словото и властта. В дискурса на героите дори заглавията на вестниците са видени като плячка, която трябва да бъде поделена; като "келепир", който е откраднат, иззет и на Ганювата компания не са оставили. Имената сякаш не са изградени от слово, а са нещо материално, което е взето. "...ами че как ще кръстим нашия вестник... туй е един сериозен въпрос... и знаете ли защо е сериозен? Защото онези дяволи взели всичките хубави имена, не оставили за нас(подч.м., Ш.Д.-Х.). Ама все ще се намерят." (с. 123). Заглавията са похитени, откраднати, но все ще са останали "малко количество" заглавия и за тях; все отнякъде ще се намерят още "малко заглавия". Вариантите, които предлагат Гуньо Адвокатина и Гочоолу, са "Справедливост" и "Народна мъдрост", но второто е отхвърлено от Дочоолу, с довода, че "много попско изглежда". Народната мъдрост и справедливост са запратени някъде в полето на тесните клерикални ценности, а "мъдростта" и "справедливостта" са припознати като не-модерни, не-актуални, неспособни да привлекат читателите. Третото предложение е на Данко Харсъзина, който разчита основно на своята сила и физическо превъзходство и в този дух решава да каже "Народна храброст". Всички варианти са отхвърлени авторитетно от Бай Ганю с думите: "Всичко е бошлаф!... Нашият вестник ще го кръстим или "България за нас", или "Народно величие" (с. 124).

Първото предложение на Бай Ганю съвсем явно може да се чете в контекста на търсените личностни облаги или в популярната асоциация със съществувалата между 1886-1890 г. антируска организация "България за себе си". В крайна сметка героите не споделят причината за отпадането на това предложение. Одобрено е второто предложение, а то съдържа думата "величие", която осцилира около важни дискурсивни конструкти в края на века, включващи семантични препратки към съграждането на "авторитет"-ността. След като заглавието е факт, Алеко Константинов решава да внуши, че медийната инициатива на героите е властови механизъм, чрез който хората, народът се "ръководят", а това изисква сякаш допълнителни физически усилия, защото е нужно да се "запретнат", както казва авторът, за работа: "бай Ганю и Данко Харсъзина се запретнаха да ръководят общественото мнение". Самото писане на антрефилетата, текстовете във вестника е труден процес, защото словото убягва, то не иска да служи на жестокостите, за които е предназначено; не иска да именува нечовешките интенции на Бай Ганю.

Пише Бай Ганю, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец за него е нежна думица, той я зачерква и пише хайдук... Съседът, жена му, децата му, родът му - излизат под перото на Бай Ганя феноменални изверги... Той чете своето произведение на Данко Харсъзина. Данко със светнали от мастиката очи поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата:

- Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъска-а-ай! - гърми Данко Харсъзина, като че командува някое артилерийско сражение... (с. 125).

Словото е приравнено на оръжие; то наранява, унищожава; чрез него се "блъска", удря; то може да стреля и да поваля. Агресивността е провидяна като характерна черта на журналистиката, чрез нея се завоюва позиция и изразява мнение, защитават се принципи и се заявяват ценности. Словото е ресурс на властта, то е нужно да се притежава, защото чрез него се "блъска", воюва се с опозицията.

Изготвянето на концепция за новия вестник е съпроводено с пиенето на мастика и яденето на мезета, т.е. словото, предназначено за народа, е профанизирано до степен на кръчмарско словоизлияние. То не е възвишен акт, а част от интериоризираната самодостатъчност на яденето/пиенето. Писането е съпътстващо физиологическо състояние, което прави човека силен, безстрашен. Писането и яденето, писането и пиенето - това са сдвоени, допълващи се, зависещи една от друга дейности. Както пиенето опиянява и замъглява съзнанието и разума, така и писането опиянява и екзалтира. И в двете състояния човек може да изрече определени автоцензурирани иначе слова, които благодарение на подобни ситуации освобождават човешката екзистенция до профанизираните граници на абсурдното.

Словото и на автора, и на героя бичува, наказва, отмъщава. Чрез героя си Алеко успява да каже гласно истини и да накаже неудобните нему хора. Отвореността на книгата "Бай Ганю" е причина историите за героя да се роят и множат, а първопричината да присъства определено име невинаги бива изяснена.

Такъв е случаят с две писма от кореспонденцията на Бай Ганю, които незнайно защо не са попаднали в продължението на книгата - историите, които събраните съчинения предлагат на читателя. Писмата са разчетени по ръкописите в ЦДА при работа с фонда на Алеко Константинов⁵ и са интересно продължение на множеството писма-истории, свързани с Бай-Ганювото присъствие във властта.

Любезний господин Ганю,

Нали ти думах, Ганю, да не ме закачаш, па ти ми думаше нищо, нищо, ами сега какво да правя, де да се дяна от хорска срама, като съм станала трудна. Кой ще ме гледа сирота и детенцето ми? Тебе ти е всичко на шега и кой знай в София коя ще изгориш. Грехота е, Ганю, да правиш такива работи. Кажи ми какво да правя, да дода ли в София, да се махна оттука, с какви очи ще се покажа пред комшийките, ще чуе целия град. Да не кажеш сетне, че детето не е твое? Помниш ли като ми приказваше как си бил в Немско, че как това не го хесатили за нищо, че само ний сме диваци, ама аз не искам да зная какво правят в Немско, тука е българско и ще ти донеса детето на тебе, аз ще изгоря, ама и тебе ще те изгоря, или ти мислиш, че като си станал депутатин, за тебе съд няма. Опичай си ума и ми кажи какво да правя.

Твоя нещастна
Олимпияда Смоковска

Приятелю Панайоте,

Онова диване Олимпияда, чернооката, ще ми докара някоя беля на главата, получих едно писмо от нея и се оплаква, че била трудна. Трябва да скроим нещо додето е време, барем сега е властта в ръцете ни. Ти иди при нея и кажи, че знаеш за работата и кажи ѝ да не вдига много-много врява, зере ще намерим свидетели да докажат, че тя е нечестна жена. Ако е наближило да ражда, дай ѝ 500 гроша за моя сметка, па я кандърдисай да направи ето какво: ний и тъй и тъй искаме да бламираме кмета, барем хептен да го омаскарим. Като се добие детето, да го увие в пелените и да иде в Градския съвет, когато заседават, и както се е събрал всичкия Съвет, да го изтърси на масата пред Кмета и да хване да плаче и да го кълне, с една дума - скандал да направи. Тя има бръмбари в главата си и няма да иска да направи това, ама ти я кандардисай, обещай ѝ нещичко, излъжи я, заплаши я най-сетне, какво - санким властта не е ли в наши ръце. Па после ще намерим някой ахмак да се ожени за нея, тъй стават тия работи. Ако продължава да дига гюрултия, запушиs устата с още някоя пара, ама повече от 1000 гроша недей дава, тя и толкова не струва, ама тъй дошло. Тези 1000 гроша аз ще ги извадя от друго място, ще назначат за мой хатър един Съдебен пристав, па тя е такава служба, че може да се скубе и за два месеца ще ми ги дотъкми като поп. Вашата Марийка я срещнах онзи ден в сряда, с пансионерките се връщаха от баня, много здраве ти праща. Ама да знаеш какви пеперудки има в........, да ти потекат лигите. Кажи на Донча, че Плевненските вина се харчат тука много, Станимашките, язък за името им, тръпчиви.

Твой Ганю Балкански

П.п. Ще ударим кьоравото с гърците, закона за солта ще се прокара, земи им мюждето.

Същий

Споменаването на името Олимпияда би могло да се приеме за артистичен нечий псевдоним или авторова хрумка. В едно писмо обаче става ясно, че Алеко Константинов е участвал в настоятелството на Музикалното дружество в София, а председател на въпросното дружество е Олимпияда В. Стоянова⁶. Отношенията между двамата са били обтегнати, дори може би конфликтни. От тук насетне името на Олимпияда ще бъде символ на наивната излъгана жена, която Бай Ганю осрамотил, защото властта дава възможност да се случват "тия работи".

Писмото, в което става дума за въпросната дама Олимпияда и в което се изяснява Алековото отношение, е до Стоян Бешков. В него четем: "Четох наистина в "Свобода"⁷ едно обявление от Музикалното дружество, че дава премия 150 лв. на този, който състави "една художествена песен в духът на българските песни", а малко по-нататък Алеко разяснява, че написаният текст трябва да се адресира до "председателката на Музикалното дружество г-жа Олимпияда В. Стоянова. ...Аз бях в настоятелството на това дружество, но се отказах. Не искам с баби да си имам работа." (Константинов 1981: 93-94). Попадайки в проекта "Бай Ганю", Олимпияда завинаги ще бъде част от надхитрените герои, с които писателят деликатно се саморазправя.

Този съвсем бегъл поглед към фокусиралия се във властта герой може да допълни бъдещите "нови" прочити с поредното многоточие в и без това "отворената" Алекова творба.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатите до края са по: Константинов (1974). В скобки добавяме само цитираните страници. [обратно]

2. Алеко Константинов. // ЦДА, ф. 2097к, оп. 1, а.е. 2, л. 105. [обратно]

3. През 1888 г. във връзка със Закона за печата Прокуратурата дава под съд в. "Народни права" за обидна статия, уронваща престижа на министър-председателя Стефан Стамболов. На едно от делата помощник-прокурорът Алеко Константинов взима страната на подсъдимия отговорен редактор Риболовски, а това коства и работата на Алеко Константинов, който вследствие на това бива уволнен, а Захари Стоянов (по това време председател на Народното събрание) излиза със злостни коментари във в. "Свобода" против Алеко. [обратно]

4. Филип Тотю (1830-1907). [обратно]

5. Алеко Константинов. // ЦДА, ф. 2097к, оп.1, а.е. 2, л. 109. [обратно]

6. Най-вероятно става дума за Олимпияда Иванова Стоянова (Войникова) - съпруга на Васил Стоянов (български филолог и просветител, един от инициаторите за създаването на Българското книжовно дружество). [обратно]

7. Конкурс. Свобода, год. VIII, София, събота 4 декември 1893, бр. 1265, с. 3 (б.а., А.К.). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Константинов 1974: Константинов, Алеко. Бай Ганьо. // Константинов, Алеко. Съчинения в два тома. Том 1. София, 1974.

Константинов 1981: Константинов, Алеко. Събрани съчинения в четири тома. Том 4. София, 1981.

© Шинка Дичева-Христозова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.11.2019, № 11 (240)

Други публикации:
"Да се завърнеш...": носталгии, памет, разказ. Юбилеен сборник, посветен на доц. д-р Живко Иванов. Пловдив: УИ "Паисий Хилендарски", 2017, с. 106-120.