В СИВОТО УТРО

Санда Йовчева

web | Жената - грешната и святата

Вън беше съмнало, а в малката тясна стая още цареше полумрак. През закниженото прозорче не можеше да проникне бледната светлина, която се прецеждаше от пепелявото мартенско небе.

Но очите на малката Елка бяха свикнали с тъмнината. Тя приседна до болната, сне кърпата от челото ѝ, потопи я в студена вода и отново я сложи над слепите очи. Тихо, предпазливо, болната лежеше все така неподвижно, отпуснала ръце. Само две очи, хлътнали дълбоко, светеха със странен, почти страшен блясък. Сякаш в тях се беше съсредоточила борбата на един загасващ живот, който се мъчеше да победи.

Елка се взря в смъртно бледното лице на майка си и попита:

- Мамо, днес не ти ли е по-добре?

Много пъти тя 6е задавала тоя въпрос.

Дните идваха и си отиваха все така сиви и безнадеждни. Един естествен кураж само крепеше детинското сърце на Елка.

Болната напрегна сили и бавно заоглежда стаята. Стори ѝ се, че е станала по-малка, че таванът съвсем се е снишил и надвиснал над нея. По прогнилите му греди тя забеляза черните паяжини, които висяха като черни дрипи. Не, това бяха нейните черни мисли, които никога не я напускаха. После възви поглед към огнището. Две малки момченца, свити край него, грееха ръце над шепа въглени. Това бяха нейните деца, заприличали на парцаливи кукли, хвърлени там като ненужни вече играчки. Тя простена. Още тоя миг би приела като дар смъртта, но тия деца! Кому би оставила като наследство тежката грижа по тях?

И като се вгледа в Елка, тя каза:

- Не ми е жал за мене - а за вас. Много сте малки още.

- Ще ти премине, мамо - отвърна Елка с лек трепет в гласа като искаше да обнадежди и майка си, и себе си.

Болната провлече ръка и обърса крайчеца на окото си, гдето се беше спряла една малка сълза.

- Имах само две ръце за вас - продължи тя. - Сега и тях нямам.

Съвсем тихо, почти като шепот бяха казани последните думи, гласът ѝ загасна - удавен в мъката, която раздираше гърдите ѝ. За миг в стаята нахлу дълбоко мълчание.

Елка пресече мъчителния миг, като мушна едната си ръка под възглавницата на болната, повдигна главата ѝ, а с другата поднесе до устните и чашка:

- Изпий това прахче, мамо!

След малко болната заспа.

- Ами сега, Кольо - обърна се Елка към по-малкото си братче, - какво ще правим?

Момчетата мълчаха и страхливо поглеждаха към Елка и към майка си.

- А, Кольо? - повтори Елка.

Кольо попремигна клепки и нищо не отвърна.

- Кажи, де! - настояваше Елка. - Виж, тя показа едно резенче хляб, това е всичкото ни за днес. Ами болната? Докторът ми каза, че трябва непременно да ѝ варим супа. С-у-п-а - чуваш ли? И тя кресна над ушите му така силно, че Кольо се сви и наведе глава, като че ли беше замахнала да го удари.

Елка продължи:

- Чувате ли, ей, няма отгде да вземем пари. Никой не дава. Два месеца станаха, всеки ден висях пред вратите на кметството. Вчера ме изпъдиха. Не дават! - И тя отпусна ръце. Погледът на тринадесетгодишната Елка потъмня, стана тъжен, очите ѝ се премрежиха от сълзи. Наистина малко бяха изворите, през които протичаше човешкото милосърдие, и те скоро пресъхнаха.

Двете момченца гледаха Елка, сякаш не разбираха какво им говори.

Елка помълча малко и, обхваната от внезапен гняв, се развика:

- Какво ме гледате бе, опулили очи - такива?

Тя ритна с крак и двамата.

- Ставайте! Хайде, Христо - обърна се към по-големия, - торбичката! Кюмюрът се свърши.

Христо стана, взе от ъгъла малко дрипаво чувалче и изскочи навън.

- Бързай! - викна Елка подире му, - да не останем днес без огън!

Той беше придобил опитност. Неговата тънка и висока фигура всеки ден подскачаше подир колите с каменен кюмюр, с очи вперени в тях, като пазеща стража. Малкото чувалче поглъщаше всеки паднал черен камък.

- Ами ти бре, уж порасна, а какъв си непрокопсаник - обърна се тя към Кольо.

Кольо я изгледа изпод вежди и пак поприведе снага, готов за удара, който щеше да последва след думите на Елка.

- И ти си мъж в тази къща, а нищо не носиш - продължаваше укорите си Елка.

- А какво да донеса? - попита тихо и страхливо Кольо.

- Какво ли? Не виждаш ли, че майка ни умира. Трябва да ѝ сваря супа. Чуваш ли? Ставай! - и тя извика:

- Иди, проси! Само донеси нещо. Хайде! - И осемгодишният Кольо изхвръкна навън.

Градът потъваше в сива мъглявина, тънък и остър вятър подухваше, леко се полюляваха голите вейки на дърветата. Кольо затрепери, сви рамене и като присвиваше очи, които се мъчеха да се приспособяват към светлината на изгряващото слънце, хвана улицата. Когато излезе на широкия булевард, прорязан от реката, която пазеха бронзовите лъвове, той съгледа на няколко крачки от себе си един едър мъж. Какво му бяха поръчали?

Спомни си и настигна непознатия.

- Господине, моля ти се... - свенливо заговори Кольо.

Думите му, кротки като молитва, не достигнаха до сърцето на мъжа, който отмина, без да го забележи. И малката, протегната за милостиня, ръка остана празна.

След малко съгледа друг, който вървеше покрай брега на реката. Дълго тича подире му, повтаря молбата си, докато най-сетне се умори, отслаби крачки и спря. Светлите му очи загледаха тъжно, а ръцете помръзнали, потърсиха топлия дъх на устата.

- Много ли ти е студено? - попита някой зад него и го мушна в лакътя.

Кольо се обърна. Непознато момче бързо се спусна по брега, надолу към реката. Това възбуди любопитството му и той се завтече да го проследи. Приседна на брега, наведе се и погледът му зашета по реката. В сивото утро мъгливо се очертаваха силуетите на цяла тълпа деца, които газеха във водата и викаха. Веднага се плъзна по брега и се намери при тях. Но малкото радостно пламъче, току-що затрептяло в сърцето му, жадно за игра, внезапно угасна. Детските очи гледаха смаяно необикновената картина, която се рисуваше пред тях. Едни деца държаха в ръцете си някакви черни парчета месо, а други се блъскаха и грабеха също такива парчета, които плуваха по водата. Всеки миг те бяха готови да се сбият, ако не беше едно високо и тънко момче, което постоянно викаше и им заповядваше.

Кольо страхливо попита:

- Какво е това?

- Я, не знаеш ли? Свари и яж!

Всички се тълпяха и блъскаха около зиналия отвор на канала, който идеше от близката кланица. Всяка сутрин той изхвърляше вътрешностите на заклания едър добитък, които никой не купуваше. Вятърът разрошваше косите на децата, студът и влагата замразяваха кръвта им, пръстите на ръцете им посиняваха и премръзваха, но те грабеха алчно тия късове, за да ги занесат вкъщи.

И Кольо се опита да се мушне и мине напред. Но две сухи ръце го сграбиха и блъснаха назад. Той се разплака.

- Ей, ти малкия - кресна големият, който се разпореждаше, - ти си нов, другарю. Чакай ред.

- Мама е болна - плачешком отвърна той.

- Е, какво си се разциврил. Ръцете напред - заповяда той.

Кольо гледаше изплашен, но някой дръпна ръцете му и черният къс месо изплющя в тях.

- Нà - и да те няма!

Кольо грабна своята плячка и тичешком започна да изкачва брега. Когато стъпи на булеварда, той се обърна: нищо не се виждаше. Високият бряг закриваше оставените долу другарчета; само виковете им, остри и пронизителни, в които отекваше ревът на глада, достигаха до него. Той забърза, като здраво стискаше месото в ръцете си.

Над него слънцето беше изрязало в заоблаченото небе малък златист кръг и, бледно и немощно, надничаше към земята, а вятърът, тънък и лек, тичаше след него и го шибаше немилостиво. Когато стигна до къщи, тихо похлопа на вратата, полека я отвори и надникна. Елка изтича насреща му.

- Парите?

Мълчание.

Беше готова да го обругае, но очите ѝ спряха върху ръцете му.

- Какво е това? - и го дръпна.

- На мама, за супа - глухо каза той.

- Е, най-сетне и ти направи нещо.

Но в същия миг Елка пусна месото на земята и хвана ръцете му.

- Ах, ти си съвсем премръзнал - извика тя и започна да търка посинелите ръце и да им дъха с уста. Детето се отпусна и от очите му, зачервени от студа, закапаха сълзи. Елка го прегърна. Тя усети в прегръдките си как неудържимо трепери малкото помръзнало тяло. В очите ѝ бликна мъката. Огромна, безкрайна. Като мъката в двете тъмни и хлътнали очи на болната, която лежеше неподвижно в стаята.

© Санда Йовчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.10.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Санда Йовчева. Под облачно небе. София: Художник, 1934.