ЗА РАДОСТТА ОТ ОБЩУВАНЕТО С ПИСМА
Кореспонденцията между Хенри Милър и Лорънс Дърел¹

Росен Кукушев

web

Формата на писмото или епистоларният жанр се отличава от всички останали по това, че разкрива по честен и неподправен начин недоизказаните и съкровени стремления, мисли и желания на вътрешния Аз. Освен това то е диалог и възможно най-доброто упражнение по стил за всеки пишещ творец. Според съвременната френска писателка Амели Нотомб, епистоларният жанр е "форма на писане, посветена на Другия. Романите, стиховете и т.н. са текстове, в които имаме свободата да вникнем, или не. От друга страна, писмата не могат да съществуват без присъствието на другия и тяхната мисия и значение се изразяват в откровението, което носят за техния получател".

Разделени от близо две десетилетия по възраст и от поне един океан на постоянно физическо разстояние, през далечната 1935 г. Хенри Милър и Лорънс Дърел поставят началото на епистоларно творчество, която ще продължи близо половин столетие. Двамата имат различен произход, среда и характери, въпреки че израстват и възмъжават в двата основни центъра на англосаксонската цивилизация в края на XIX и началото на XX век: САЩ и Великобритания. Роден в семейството на германски имигранти-лютерани, Хенри Милър прекарва детството и ранните си години в хаотичната и забързана атмосфера на тогавашния Ню Йорк, преди да заживее в любимия бохемски Париж от края на 20-те години на XX век. Лорънс Дърел израства в Индия в семейство с колониални корени и традиции в държавната чиновническа служба и никак не е случайно, че впоследствие заема редица постове в задграничните дипломатически мисии на Великобритания и Британския съвет. Това, което обединява двамата, е стремежът им да скъсат радикално с общественото и литературното статукво на САЩ и Великобритания от онова време и да поемат към нови и по-широки хоризонти на творческо развитие, необременени от клишета, утвърдени традиции и представи. Силно увлечени и вдъхновени от влиянието и притегателната сила на Изтока (в случая на Хенри Милър - от дзенбудизма, а при Лорънс Дърел - от духа на тибетската култура), през следващия половин век те ще преминат през истинска върволица от реални и интелектуални приключения, които ще намерят отражение в разменените писма.

Началото на кореспонденцията съвпада с период, в който Лорънс Дърел живее с първата си съпруга Нанси и семейството си на гръцкия остров Корфу. Въодушевен от излизането на бял свят на "Тропик на Рака", младият английски писател ентусиазирано пише първото си писмо до Милър, в което споделя, че книгата "е не просто литературен и художествен удар по камбаната за всеки един от нас, но поставя на белия лист кръвта и недрата на нашето време." Отговорът на Милър е не по-малко запомнящ се, когато нарича Дърел "единствения британец, който досега е писал интелигентно писмо за книгата ми". Бруклинският бродяга, намерил пристан за мечтите и идеите си в ритъма и атмосферата на артистичния Париж и магнетичната Анаис Нин, още в началото безпогрешно разпознава почерка на обещаващия и талантлив писател в лицето на младия англичанин. В разгърналия се епистоларен диалог Милър и Дърел все по-широко и откровено отварят вратите към своите съкровени лични преживявания, творчески вкусове и предпочитания. Споделят пиетета си към фигурата на английски писател Д. Х. Лорънс, започват активен обмен на непубликувани ръкописи и споделят мнения и критични отзиви за актуални за времето литературни моди и събития. По онова време Дърел е автор на множество стихотворения и на два неособено успешни и популярни романа. По съвет на Милър, следващият роман на Дърел под заглавието "Черната книга" е публикуван през 1938 г. в издателството от Вила Сьора (по името на парижката улица, на която самият Милър живее). Не закъсняват ласкавите коментари към книгата, която Милър особено цени заради нейното сюрреалистично и еротично съдържание и оригиналния модернистичен подход на автора с вмъкването на няколко различни разказвача в хода на повествованието. Периодът на интензивна кореспонденция съвпада и с първите реални срещи на двамата автори през лятото на 1937 г. в Париж и през зимата и лятото на 1938 г. в Париж и Корфу. Творческите разговори са истинско откровение за тях, като Милър пише и пътепис за преживяванията и впечатленията си от гръцкия остров, озаглавен "Колосът от Маруси" и определян от самия него като "най-добрата му творба". В атмосферата на безметежна и положителна енергия, бележеща този етап от кореспонденцията, много скоро нахлуват първите сенки от задаващата се Втора световна война. През 1940 г. Дърел заема първата от множество позиции в британската дипломатическа служба - период, който ще даде материал за много от последващите му литературни творби, и ще продължи до 1957 г. Няколко месеца преди нацистката окупация на Гърция, през м. юли 1940 г. Дърел пише писмо до американския си приятел, в което заявява: "В момента не ни остава нищо друго освен да съхраним поне личната си чест... не, не виждам къде е днес новият свят: просто една епоха на тирания, в която трябва да се научим как да мълчим или да измислим нова устна традиция. Да спася своята чест, означава да спася света, ако трябва да цитирам едно мое стихотворение." През април 1941 г. Дърел, заедно със съпругата и първородната си дъщеря, напуска Гърция, прави един рискован преход през остров Крит, като в крайна сметка се установява трайно в Египет. Междувременно Милър се завръща към стария си американски начин на живот, след като е принуден да напусне Париж в началото на войната. Впечатленията, отразени в кореспонденцията от този период, са противоречиви: от една страна, той преоткрива корените си на един истински прероден Уолт Уитман от двадесетия век и води относително спокоен семеен живот с новата си съпруга от полски произход; от друга страна, обществената среда на Холивуд, където работи по онова време, буквално не му понася физически, докато в съзнанието си Милър трескаво продължава да мечтае за екзотични и мистични пътувания до Мексико, Близкия изток, Индия, та дори и до Тимбукту. Първият брак на Дърел не издържа сериозните изпитания на войната, но през 1943-1944 г. той среща магнетичната александрийска еврейка Ив Коен. Тази "странна, великолепна, тъмноока жена", "ходещо превъплъщение на героиня от Тропика на Козирога" е единственият човек, с когото Дърел е "в състояние да говори и да споделя живота си на бежанец от войната". В едно от писмата си до Милър английският романист и дипломат обобщава очакванията си за бъдещето: "едно момиче, което се люби със сърце и душа; едно маслиново дърво, пишеща машина и няколко велики приятели като теб." Впоследствие Ив Коен ще се превърне в първообраза на сластната Жюстин в най-успешния му роман "Александрийски квартет".

Краят на Втората световна война и първите следвоенни десетилетия отвеждат двамата добри приятели в различни посоки - Дърел получава поредица от дипломатически назначения на остров Родос, в Аржентина и Югославия, докато Милър се утвърждава като популярен и четен автор в САЩ. Американският бонвиван усилено напредва в работата по своя magnum opus "Разпятие в розово" (съставен от Sexus, Plexus и Nexus). В писмата си Дърел е силно критичен към трилогията, като не скрива разочарованието си от това произведение, "писано сякаш от Джекил и Хайд" и изгубило от "необуздания отглас на Тропика на Рака". Малко по-късно, в едно забележително писмо-есе от 1958 г., Милър ще сподели, какво го е подтикнало да напише трилогията: "Толково много исках да бъда писател (може би не толкова да пиша, колкото да бъда писател). И се съмнявам, че някога щях да стана такъв, ако не беше трагедията с Джун (втората съпруга на Милър - б.пр., Р.К.). Дори тогава, и дори когато вече знаех, че ще бъда и мога да бъда такъв, моето намерение беше не по-различно от това да разкажа историята за онези години с нея, какво тя причини на душата ми... Ключът към цялата ми творба беше абсолютната истина. И, както разбираш, за мен бе много по-лесно да разкажа истината за грозната страна от моя характер, отколкото за добрата". Творческите разногласия и разминавания не оставят сянка на съмнение или взаимно разочарование в отношенията между двамата вече утвърдени писатели. Хенри Милър посреща с въодушевление и четирите части на "Александрийски квартет" и не скрива съжалението, че общуването му с Дърел е основно епистоларно и знае толкова малко за онези забележителни преживявания, намерили място по страниците на романите му. И в действителност наситената и изпълненена с множество подробности кореспонденция е прекъсвана единствено от няколко кратки и спорадични срещи от двете страни на Атлантика.

Личният и творческият живот на двамата до смъртта на Хенри Милър през 1980 г. е белязан и от редица драматични обрати. Дърел се разделя с вече емоционално нестабилната Ив Коен, а впоследствие намира за известно време крехък баланс в отношенията с писателката Клод-Мари Винсендон до смъртта й през 1967 г. и френския модел Гизлен де Бойсон до развода им през 1977 г. Най-накрая съумява да преоткрие истинска утеха и творческо уединение в простичкия живот на градчето Сомиер сред лавандуловите полета на френския Прованс. Обръща се към спомените от пребиваването си в Египет и се увлича по философията на гностицизма, като в резултат завършва друг свой монументален труд от пет части - "Авиньонски квинтет". Перипетиите, през които преминава Хенри Милър в по-късните си години, са не по-малко неочаквани. Оставил встрани писателския занаят, той се отдава на рисуването и старото си увлечение към нови любовни връзки. По неписано правило търсещият и неспокоен дух на "обикновеното бруклинско момче", както сам нарича себе си, на всеки седем години сменя съпругите и жените в живота си. Най-необичайни и екзотични за онова време са отношенията му с японската филмова актриса и певица от токийските нощни клубове Хироко Токуда ("Хоки") и по-младата от него с шестдесет години красавица от американския юг Бренда Винъс ("Ботичели от Мисисипи"). В едно от късните си писма до Дърел ще заключи: "Не желая да се женя, но нямам нищо против да се влюбвам отново и отново. На практика ще съм мъртъв, ако не бъда постоянно влюбен."

Кореспонденцията между двама от най-бележитите новатори в английската и американската литератури на XX в. представлява само по себе си вълнуващо литературно произведение, истински интелектуален трилър, вдъхновен от живия живот, пример за възможно най-автентичен и честен животопис. Наред с всичко друго тя ни напомня и за една особеност на малко позабравения в условията на глобална динамика епистоларен жанр. Днес писането на писма се е превърнало в шаблонна и служебна дейност, а само преди няколко десетилетия е притежавало характеристиките на интелектуален труд и истински пълнокръвно общуване между творците.

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът е написан въз основа на изданието Дърел-Милър (2007). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Дърел-Милър 2007: The Durell-Miller Letters, 1935-1980. Edited by Ian S. MacNiven. New York: A New Directions Book, 2007.

© Сергей Герджиков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.07.2020, № 7 (248)