"МЛЯКО И МЕД" НА РУПИ КАУР - ЗА СВРЪХКРАТКОСТТА И СОЦИАЛНИТЕ ПЛАТФОРМИ

Ралица Люцканова

web

Да се изтъква до каква степен новите технологии влияят върху всеки един аспект от живота ни, е вече твърде преекспонирана тема. Дискусията е необятна и активните диспути "за" и "против" са неизброими. За да не се губим прекалено в лабиринта на това влияние, ще се опитаме да сведем следващите редове до по-обозрими хоризонти. Ще говорим за ефекта на социалните медии върху начина, по който днес "се прави" литература. Тази подтема също не е нова в критичното литературно четене и обхваща много аспекти, но това, което ни вълнува в случая, е тенденцията към краткост.

Една от отличителните характеристики при общуването през Фейсбук, Туитър и други подобни социални платформи е нуждата от ограничаване на знаците, които предават съобщението. Краткостта е необходимост, за да се гарантира четивност. Много от потребителите на въпросните платформи обобщават опита си в четене на чужди постове като изтъкват факта, че прекалената дължина на дадено съобщение ги отблъсква. В морето от информация, където "скролването" е шеметно възприемане на чужди ежедневия, прекалената многословност забавя живеенето на бързи обороти и потребителят изостава в информационната надпревара. Като далновидни стопани "хората зад завесата" в сайтове със социално приложение са разбрали нуждата от краткост и са я култивирали в изискванията си към използването на постове с рекламна цел. Нужно е такива публикации винаги да са възможно най-информативни с възможно най-малко текст. Същото изискване налага и гигантът Гугъл в сайта си за рекламиране - при "сътворяването" на рекламен текст полетата са ограничени до 30-40 символа. В борбата за ключови думи печели онзи, който е заложил най-много на най-търсеното словосъчетание. Тоест краткостта не е само обратното на многословност, но и ангажира една далновидност в изказа, прецизност в посланието.

Чудно ли е тогава, че след революцията на финландските младежи, които превръщат писането на есемеси в масово явление, защото просто се срамуват и стесняват да говорят с другия, краткостта в писането е толкова "на мода"? Това е генерализиращ въпрос, който не изчерпва множеството от фактори, които формират читателските вкусове днес. Както и не отчита дългогодишното присъствие на кратки жанрове в тялото на литературата. Но между краткостта на басните и свръхкраткостта на днешното писане зейва контекстуална пропаст и силно се усещат "подривните" влияния на днешното "общество на знака"¹.

От векове поезията се смята за основния "виновник" за претворяването на езика, за виртуозното използване на думи и знаци, за пренареждането и раждането на "смисли". В контекста на социалните медии поезията днес има много форуми за изява и много желаещи да се влеят в редиците ѝ. Кои качества на лиричните произведения намират широката публика и изплуват из морето на стотиците хиляди други? Краткостта, сгъстеността на смисъла, емоционалният заряд - но тези обобщени критерии не са достатъчни, за да кажем "ето тази поезия е модерната поезия". Затова ще се вгледаме в един конкретен пример.

Стихосбирката на канадката с индийски произход Рупи Каур "Мляко и мед" (2018) е особено разисквана и нашумяла днес. Това е поезия, която набира популярност именно в социална платформа. Произведенията намират своята публика сред потребителите на Инстаграм. Самата авторка твърди, че подкрепата на нейните "интернет" читатели я подтиква да издаде произведенията си в книга. Стихосбирката "Мляко и мед" е отхвърлена от ред издателства и Рупи Каур се самоиздава. Сам по себе си този факт говори за разминаването на "конвенционалните" критерии за издаване с нуждата да се четат стихове като тези на поетесата. Това поражда и полюсни оценки във възприемането на самите произведения. Част от читателите мислят откровеността и социалната насоченост на стиховете като нещо искрено, което ги вълнува и успява да достигне до дълбинни нива на възприятие. За много от тях кратките, почти афористични произведения, съумяват да синтезират важни житейски истини и да дадат най-компактния израз на комплексни емоционални изживявания. За други обаче стиховете на Каур са масовка, твърде претенциозна "направа" за нещо банално и вече клиширано. В един от коментарите към книгата в Goodreads се прокрадва твърдението, че това са просто подредени на случаен принцип думи, фрази и изрази, които не отразяват метричните търсения на поетичния език.

Въпреки крайните негативни окачествявания на поетическия сборник, който по собствените думи на авторката е всъщност една дълга поема за живота ѝ, книгата е изключително търсена и се нарежда сред най-добре продаваните книги на "Ню Йорк Таймс". Обяснението за това, по мое мнение, се корени в една специфична характеристика на стиховете на Каур, която отразява взаимодействието на социалните медии с ежедневието ни. В интервю с актрисата Ема Уотсън (2018) за литературния кръжок "Our Shared Shelf" поетесата коментира поезията си не като медиираща, а като непосредствена изява на емоция, състояние, съждение. Още въведението гласи:

Сърцето ми ме събуди през нощта с плач
как мога да помогна примолих му се
сърцето ми отвърна
напиши книгата

Тя твърди, че в стиховете си е тя самата, с което размива границата на фикцията и авторовата реалност. Ако поетичният Аз и авторовият се стремят така целеустремено към единност, тогава се подлага на съмнение условността на творбата. А това подкопава из основи "правилата" за четене на литературно произведение. От друга страна, тази непосредственост се нрави на публика, която рядко се отдава на четене на поезия и поради това е подвластна на по детски наивен мироглед. Непосредственото четене-разбиране на произведението като авторова реалност засилва усещането за универсалност на посланието. Но и налага усещането, че написаното е "свое", независимо от това кой всъщност го е изказал. Краткостта и общовалидността на поетическите откровения на Рупи Каур са двете предпоставки, които ни карат да мислим творчеството ѝ като симбиозно свързано с платформите за социално съдържание. За да бъдат "четивни", "произведенията", споделени в социалните платформи, трябва да са кратки и ясни, да са провокативни, в същото време не съвсем елитарни. Като този пример:

докосна ме
без дори
да ме докосваш

(Каур 2018: 64)

Ако проследим тенденцията, добиваща печална популярност, да се споделят мъдри мисли и сентенции, като авторството им е абсолютно произволно приписано на някой известен творец или мислител, то тогава разбираме, че социалните мрежи връщат творчеството към едно състояние на не-авторство. Не е нужно да знаем кой какво е казал, нужно е просто да кажем, че го е казал и легитимността на нашето произволно цитиране ще се потвърди от споделянето и разпространението на поста от други потребители. Освен очевидните проблематични последици от това явление - плашещата краткотрайност на паметта на интернет потребителите; дезинформиращата способност на интернет и лекотата, с която се разпространяват фалшифицирани думи - за литературата, която се ражда в тази среда, остава да повтаря тази тенденция на без-авторство. В случая с Каур краткостта е онова преимущество, примесено с универсалност на познанието, което лесно може да се "консумира" от потребителите на социални платформи и да се пусне в обръщение чрез верижно споделяне.

Забелязва се и още една особеност, която се просмуква от технологиите в литературата. Правопропорционално на нуждата от краткост намалява използването на пунктуация в съставянето на публикации в социалните платформи. Една от предполагаемите причини за това може да се корени в простотата на изказването, където липсата на препинателни знаци указва за липсата на сложни синтактични конструкции. Друго обяснение може да се търси в следването на "потока на съзнанието", където вътрешният монолог не е прекъсван от паузи. Големите модернисти в литературата като Джеймс Джойс и Вирджиния Улф успяват да проникнат именно в "езика" на съзнанието и да го пресъздадат в произведенията си. За съжаление, идеята на социалните платформи не е да играят ролята на дневник, където всеки да пише за всяка хрумнала му мисъл (въпреки че доста потребители правят точно това). И често се оказва, че липсата на препинателни знаци е тотално отричане на функцията им. За част от онлайн обществото липсата на пунктуация е липса на грамотност - един език на емоцията, на ексцеса, а не толкова логос.

В стиховете на Каур също липсва пунктуация. Това може да се дължи на твърдението, че творбите всъщност са една голяма поема и наличието на пунктуация би навредило на целостта на посланието. Помоему липсата на препинателни знаци е отражение на тенденцията, наложена от социалните медии. Посредникът, там, където се появяват творбите, вече работи по модел, видим от факта, че преобладават повече емотикони, отколкото пунктуация. Това "компрометира" идеята, че литературата е бастион на езика. Защото вместо тя да "възпитава" читатели, те "възпитават" нея.

Без да навлизаме в безкрайния диспут каква е целта на литературата и каква трябва да е тя, ще изтъкнем едно последно съждение. Поезията на Каур притежава всички нужни реквизити, за да се мисли като комерсиална. Напук на отхвърлилите я журнали, периодични издания, антологии, издатели и редактори, книгата се купува. А това в крайна сметка се оказва достатъчно, за да се окачествяват авторката и творбата ѝ като успешни.

БЕЛЕЖКИ

1. Може би все пак е позитивна тенденция преминаването от образа (по Барт) към знака, защото това би могло да значи връщане към словесното. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Watson 2018: Watson, Emma. Emma Watson Interviews Rupi Kaur for Our Shared Shelf. // Youtube, 05.09.2018 <https://www.youtube.com/watch?v=hL2u93brqiA> (24.01.2019).

© Ралица Люцканова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.01.2019, № 1 (230)