СЪВРЕМЕННИЯТ БЪЛГАРСКИ РОМАН И (ПРЕ)НАПИСВАНЕТО НА ИСТОРИЯТА

Миглена Дикова-Миланова

web

В словото си "За случайните съвпадения"¹ Милен Русков говори за връзката между съвпаденията и континуума на историята. Случайните съвпадения ни карат да търсим неочаквани съчетания на случки и събития, да открием скрита логика зад привидността на фактите и да съединим по нов начин съставките на миналото и света. В комбинацията на случайните съвпадения разчитаме почерка на сложния и винаги изненадващ стихиен гений на живота. Според Русков геният на живота:

[н]яма определена форма, но е там, в това постоянно движение на случайните съвпадения. Част от което сме и ние, непрекъснато съвпадаме в нещо с някого, и тъкмо затова аз обичам да пиша литература - понеже мога да се видя разхвърлян, разпръснат между десетки хора от други времена и места, с никой от които не съвпадам напълно; мога да видя как историята - в двата смисъла на тази велика дума - разглобява нещата и после ги сглобява по нов начин със същите материали. Това ми дава усещане за огромен простор и същевременно чувството, че съм част от един грамаден континуум, от широката река на историята, на разказа (Русков 2013).

Историята на разказа, извивките и изненадите на сюжета в романа, гъвкавостта на думите са подходящи проводници на свободната игра на историческите съвпадения. Какъв по-добър способ да се разглобят и съединят по неочаквано нов начин разпръснатите блокове на историята от написването на роман? Такова пренареждане на историческата картина постигат романите на Алек Попов за близначките Палавееви, "Сестри Палавееви по пътя към новия свят" (2017), както и книгата на самия Милен Русков "Възвишение" (2011).

Това са два романа, които пренаписват събития, свързани с два от най-важните и добре познати пeриода в българската история - партизанското движение по време на Втората световна война и Възраждането. Това са периоди, които продължават до голяма степен да определят идеята за споделена историческа идентичност и общностна - политическа, социална и културна - принадлежност на мнозина. Тези събития, заедно с неотменно придружаващите ги тълкувания и идеологеми, са органично врязани в познанието за история и литература и в емоционалната памет на много поколения. Обществените разговори и личните мнения за тези периоди противопоставят и обединяват, провокират нужда от преосмисляне или страх от промяна на често утопичния, единен исторически контекст, който тези събития автоматично и механично пораждат, отново и отново.

Възраждането и Втората световна война имат една важна обща особеност - те отбелязват историческо начало. Възраждането пробужда идеята за национална общност в нейната начална и възможно исторически най-положителна и все още доброкачествена форма. Втората световна война бележи политическото разделение на Европа и света на социалистически и капиталистически. Изисква се голяма смелост и литературно умение, за да се пренапише станалото през тези два периода. Рискът е значителен, винаги ще има недоволни и засегнати, но новата версия на старата история може да разкрие скрити шокиращи страни на познатото и да покаже, че някои страхове са неоснователни, а някои исторически проблеми - решими, особено когато са поставени в нетипична идейна среда. Почти две десетилетия след друга важна историческа промяна - падането на Берлинската стена през 1989, времето за пренареждането на блоковете на историята и на публичната дискусия върху историята е дошло.

Алек Попов и Милен Русков използват с майсторство и увереност стилистиката на иронията, абсурда и сарказма, за да се включат в подновения дебат за миналото и да го превърнат в разговор за бъдещето на идеята за "българска", политическа и културна, самоопределеност.

Тази статия ще се спре върху някои аспекти на подхода на двамата автори към разграждането на наложилата се като традиционна интерпретация на историческите факти. Като отправна точка за този шаблонен и общоприет модел на прочит на историята служи главно официалната идеологическа рамка на 1980-те и на социалистическия реализъм. От особен интерес е и начинът, по който Попов и Русков включват развоя на българската история в потока на общоевропейската историческа, литературна и интелектуална традиция. Статията ще очертае и някои от водещите аспекти на ролята на литературата и съвременния роман в публичния дебат върху историята и историческото самосъзнание и самоопределяне.

"Ангелът на историята" и дебатът за миналото

Своеобразното преосмисляне на историята, типично и за двата романа, може да се впише в по-широкия контекст на европейския модернизъм, също преживяващ поредната си криза². Ако вярваме на френския социолог и философ Бруно Латур, цялата поддържаща универсална рамка на това, което сме приели да определяме като природа, социална среда, критика и прогрес показва тревожни симптоми на теоретична умора, невалидност и неспособност да обясни нееднородния свят, в който живеем. В книгата си Реасемблиране на социалното (2007) / Reassembling the Social (2005), Латур анализира приетите за общовалидни обществени структури - научни открития, правна система, самите идеи за социална принадлежност и действие, и достига до извода, че те са в състояние на криза и се нуждаят от пренареждане в съгласие с нова оригинална свързваща логика (Латур 2005: 7). От текста на Латур става пределно ясно, че водеща характеристика на този нов начин на свързване е своеобразната посока на връзката. Традиционната и изпитана модерна техника, отделните факти, събития и предмети да се подвеждат под, или обясняват чрез, значенията на един водещ универсален принцип, губи ролята си на основен теоретично-научен и създаващ реалното инструмент. Общността на света се изгражда чрез търпеливото подреждане на нееднородни и равнопоставени късове реалност (Латур 2005: 142).

В една по-късна своя публикация - "An Attempt at a "Compositionist manifesto" (2010), Латур обяснява, че новото сглобяване на света и реалното заимства принципи от универсализма и релативизма. Универсалността, твърди Латур, трябва да се преоткрие в процеса на съединяването на разнородни елементи, а не да се мисли като изначално дадена (Латур 2010: 474). В контекста на постоянното теоретическо напрежение, свързано с търсенето на нов универсализъм, авторът отново поставя под съмнение валидността и адекватността на (пост)модерната картина на природата (Латур 2010: 481-483). Според автора, ние се намираме отново в 16. век, във времето преди епистемологичното рационално подреждане на природата в единна система (Латур 2010: 480). Все повече и повече се сблъскваме не с универсално подредена природа, а с природа в безпорядък (Латур 2010: 481). Латур говори за "края на природата" (Латур 2010: 479) и настоява за нейното деполитизиране (Латур 2010: 480-483).

Според Латур, перспективата и посоката, през която модерността възприема и мисли историята, също трябва да се промени. Той се позовава на запомнящия се образ на "ангела на историята" на В. Бенямин - ангелът вторачено съзерцава миналото с всичките му ужаси и разрушения, но бурята на прогреса го тласка неизменно в посока на бъдещето³. Латур променя парадоксалната и сложна поетична аналогия на Бенямин, пишейки, че "ангелът на историята" не само е обърнал гръб на бъдещето, изцяло погълнат от опустошенията на миналото, но и не вижда разрухата, която той, летейки заднишком, причинява в настоящето (Латур 2010: 485-486). Дошло е времето, внушава Латур, ангелът да се обърне, да загърби миналото, да се откаже от утопичната идея за бъдещето, което и без друго е прожекция на минали катастрофи и неосъществени проекти, и да отправи поглед към съществуващите сега възможности (Латур 2010: 485-486). С други думи, ангелът трябва да престане да бяга от ужасите на миналото, търсейки убежище в бъдещето и трябва да започне да пренарежда историята и света, използвайки подръчни материали (Латур 2010: 487).

Усилието да се разнищят и разделят безнадеждно вкопчените едно в друго минало и бъдеще, за да се пресъчини и подреди възможно най-правдоподобно картината на времето, в което живеем, може да се прочете в романите на Попов и Русков. Съпоставките между анализа на Латур и сюжетното развитие в книгите на двамата български автори могат да продължат. Попов и Русков ни връщат в миналото, за да сглобят по нов начин добре познатите истории на революционните комитети през Възраждането, Арабаконашкия обир, Димитър Общи, предателството и на партизанското движение и политическите промени в България след Втората световна война. Романите поставят историческото време в начална нулева позиция, не за да засилят чувството ни за загуба на героичното златно минало с всичките му неосъществени обещания за бъдещето, не за да подсилят и оправдаят носталгичното ни желание да повторим миналото, а за да ни помогнат да се освободим от утопичния чар на общата ни история и да заздравим връзката си с настоящето. Попов и Русков сглобяват историята, преплитайки миналото с елементи от настоящето и неочакваното с познатото. Романите преосмислят миналото, отваряйки хоризонта към неизвестното още бъдеще и ни помагат да не пропуснем настоящето.

Попов и Русков участват в дискусията върху историята не само със сюжетите и героите от романите си, но и с личните си директни изказвания и преценки. Публичният съвременен разговор за общото ни минало е многопластов и многопосочен и засяга трудните за еднозначно формулиране и разрешаване проблеми за политическа ориентация и предпочитания, социална принадлежност, идентичност и национална идентичност, носталгия и критичност⁴.

В изследването си върху връзката между фиктивен художествен наратив и наратив изобщо, Д. Матраверс (2014: 77) убедително доказва тезата си, че разликата между двата типа повествование не изисква коренно различна употреба на въображението. Това от своя страна означава, че емоционалната и когнитивна реакция на четящия литературен текст би била много сходна с тази на читателя на исторически текст или на слушателя на новините (Матраверс 2014: 50-51). Според Матраверс, важна е не толкова разликата между литературно-фикционален и фактуален разказ, а между "изображение" и "директна конфронтация" (Матраверс 2014: 53). Четенето или слушането за събития и премеждия на хора, които са извън нашия личен периметър на действие, поради отдалечеността си във времето или пространството, е много сходно с четенето на художествена литература - и в двата случая не можем да променим хода на ставащото с нашето поведение (Матраверс 2014: 3). "Изображенията", фикционални или фактологични, са винаги извън обсега на нашето непосредствено влияние. В този смисъл, художествените и публицистично-журналистически текстове могат да играят еднакво важна роля в публичния дебат и при това без непременно да подтикват към незабавни политически или социални действия.

Своеобразната отдалеченост на фикцията от конкретното действие я прави подходяща за построяването на смели решения на конкретните проблеми. Литературният текст е свободен да експериментира и затова неочакваните му и изненадващи открития често изпреварват изводите на официалните политически и институционални дискусии. Съдбата, победите и пораженията на литературните герои на Попов и Русков ангажират въображението и мислите ни по начин, сходен на този, предизвикан от историческите монографии, журналистическите статии и предавания, посветени на събитията. Гласовете на Русков и Попов като фикционални разказвачи и като наши съвременници, участващи с мненията и оценките си в дебата за миналото, се преплитат и допълват, за да направят интерпретацията на историята, която те предлагат, едновременно меланхолично-философска и злободневно-ангажирана.

В интервю, дадено по повод излизането на първия роман за сестри Палавееви (2013), Попов говори за полемичната и провокираща размисъл роля на литературата⁵. На въпроса дали не се страхува, че новият му роман може да предизвика отрицателната реакция на част от четящата публика, Попов отговаря:

- Винаги съм смятал, че изкуството трябва да поражда дебат, да предизвиква нещо в читателя - ако не сълзи на възторг, поне страх, шок или смях... Така че и раздразнението върши работа, стига човек да не остава безразличен (Монитор 2013).

Писателят говори и за чувството за свобода, което прави възможна промяната на традиционната жанрово-стилистична рамка, в която се развива действието на социалистическите популярни детско-юношески партизански романи и повести като "Овчарчето Калитко" (1946) и "Митко Палаузов" (1951):

- "Сестри Палавееви" е книга, писана 20 години след края на комунизма, и мисля, че това е определящо. Няма цензура, нито автоцензура, нито социалистически реализъм, нито генерална линия, нито пропаганда... Чувствах се напълно свободен, а свободата работи по особен начин в главата на човек и резултатите винаги са неочаквани. ...В моята младост обаче това бяха приключенските романи и аз съм ги възприемал именно така, без да отчитам идеологическия момент. Ние бяхме потопени в този контекст и това сякаш не ни правеше впечатление. ...Историите, които разказвам, ситуациите и диалозите просто няма как да се случат в тези класически партизански романи (Монитор 2013).

Променяйки поетиката на романа и превръщайки класическия партизански наратив в приключенско четиво, което съдържа сюжетни и изразни елементи, взаимствани от американския комикс и популярната култура, Попов започва да пренаписва миналото. Романите за сестри Палавееви коренно променят начина, по който възприемаме периода непосредствено преди и след Втората световна война.

Наложителността да се преосмислят стандартите, според които измерваме историята и историческите личности и герои, прозира и в казаното от Русков в телевизионно интервю, дадено по повод премиерата на филма "Възвишение"⁶. Русков споделя, че в романа си той се е стремил "да избяга от клишето, че Димитър Общи е лош човек и предател, и от клишето, че българските революционери са чисти и светли образи, които нямат никакви човешки слабости или страсти." (bTV Hовините 2017). Като резултат, героите от романа на Русков са сложни характери, съществуващи извън черно-белия стереотип, наложен им също и от социалистическия реализъм и спецификата на неговите изисквания към пресъздаването на миналото.

В друго свое интервю, Русков говори за книгите си:

Моите книги са много особени книги. Те са много различни от конформистката и стандартна представа за хубаво. ...Насочих цялата си не-конформистка, деструктивна и революционна енергия в литературното поле. От асоциална стихия тя се превърна в творческа градивна стихия. Това е най-умното нещо, което съм направил в живота си (еМисия България на Би Ай Ти 2016)⁷.

Съчетаването на чувството за свобода със стихийната енергичност и литературното умение на таланта води до разграждането не само на романови стереотипи, но и до, ставащото все по-наложително, преосмисляне на миналото. Неизбежният и вече протичащ у нас дебат за историята и за промените на акцентите в нейното интерпретиране и съдържание може да се постави и разгледа в рамките на вече споменатия реконструктивен модел на Латур. Иронията е, че в случая с България може да става дума за двойна "де-конструкция" и "ре-конструкция". От една страна, на европейския универсализъм, който досега се е опирал на (пост)модерните идеи за критика, природа и прогрес, и от друга - на много по-конкретната политическа и икономическа система у нас, която след падането на Берлинската стена (1989) е в процес на себеосмисляне, търсене и подмяна на обществени и етически представи и ценности. В този смисъл, дебатът за историята у нас може да се води и в контекста на кризата на социалната, политическа и морална нормативност и познавателна система на европейската модерност. Пренареждането на общото ни, българско и европейско, минало, за да се открие вдъхновение за пресъчиняването на настоящето, е сложна задача и факторът, който най-силно допринася за изпълнението ѝ е нейната неотложност.

За разрешаването на подобни многосъставни проблеми използването на въображение и чувство за хумор в публичната дискусия може да ускори търсенето на решения и да посочи начини за преодоляването на редица, наглед безизходни, политически и идейни противоречия. Писането и четенето на книги, като занимание, което е едновременно "безопасно и градивно"⁸, се вписва успешно в динамиката на обществения разговор за миналото и неговата интерпретация, защото голяма част от дебата за историята у нас се позовава на текстове. Става дума за дискусията за ключовите текстове в учебниците по български език и литература за средните училища, водена и отразена в пресата главно през 2016 година.

В различни статии загрижени учители и специалисти по образованието коментират идващите промени⁹. В публикацията "Премахват "История славянобългарска" от учебниците на шестокласниците" се казва, че изваждането на Паисиевата "История славянобългарска", Ботевото "Хайдути", "Вятър ечи, Балкан стене“ на Чинтулов и други възрожденски текстове от учебниците по литература за 6. клас застрашава чувството за идентичност на младите ученици¹⁰. Изразява се безпокойство и от факта, че български възрожденски текстове се заменят с произведения на чуждестранни автори¹¹. И наистина, факт е, че в новите учебници по литература от 4. до 10. клас текстовете от български автори съжителстват с героите на Твен, Перо, Дефо, Даръл, Нушич, Суифт, Байрон, Пушкин, Омир, Бокачо и Шекспир¹². В посочената статия четем:

Паисиевата история отпада от учебната програма на шестокласниците. Това става ясно от проекта на новата програма на Министерството на образованието, съобщи Нова телевизия. Липсват още емблематичните произведения като "Хубава си, моя горо", "Вятър ечи, Балкан стене" и "Къде си, вярна, ти, любов народна". "Хайдути" на Ботев ще бъде изучавано в пети клас. Вместо "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски, шестокласниците ще четат "Робинзон Крузо“.

Отпадането на "История славянобългарска" и други емблематични творби срещна обаче сериозен отпор от страна на учителите.

"Отпадат текстове, които са фундаментални за българското мислене и самосъзнание", смята Ц. П. (съкр. на името мое, М.Д.), която преподава български език и литература (news.bg 2016).

Страхът от промяна, който се основава на още по-изначалния страх от свобода, е силна и оправдана емоция, която не бива да се пренебрегва. Може би страхът е чувството, което не позволява на "ангела на историята" да се обърне и, загърбвайки миналото, да види ясно настоящето. Страхът от промяна е страхът от свободата да видим и почувстваме реалността на "сега".

След И. Кант, Е. Фром също разделя свободата на негативна, "свобода от", и позитивна - "свобода за"¹³. За Фром "свободата от" се изразява в отхвърлянето на пре-индивидуалистическата и пре-модерната човешка зависимост от строгите социални норми и ограничения (Фром 1942: 2). Тази негативна свобода е по-лесна за постигане и има тенденцията да нараства и разширява сферата си на приложение. Отрицателните ефекти на негативната свобода са чувството на изолация и страх (Фром 1942: 115). Формите на бягство от тази свобода са най-често опитите да се замести стария модел на подчиненост с нов (1942: 6). Единственият сигурен начин да се преодолее страхът и повтарящото се завръщане към форми на политическа и социална зависимост е постигането на позитивна свобода, съдържаща и гарантираща възможността за пълна творческа изява на уникалната индивидуалност на всеки.

Според Фром обаче в историята на човечеството никога не е съществувала форма на политическо и социално управление, която успешно да е включвала позитивната свобода в механизмите на властта (Фром 1942: 227). Фром твърди, че единственият начин да се придаде социална форма на позитивната свобода е спонтанното изразяване на собствената индивидуалност в различни творчески дейности (Фром 1942: 219). Писането на художествени текстове определено е една от формите на подобно творческо себеизразяване, което прави "свободата за" осезаема. Това постигат и романите на Попов и Русков - помагат ни да преминем, макар и фикционално, макар и за кратко, отвъд страха си от свобода. Свободата е неизбежен елемент от процеса на пренаписване на общността и историята.

"Възвишение", възвисяване, възвишено

"Възвишение" започва точно на 27 февруари в Котел и първото нещо, което главният разказвач Гичо ни казва, е колко студен и ветровит е градът през зимата. Гичо от Котел чака Асенчо от Жеруна. Двамата имат среща с Димитър Общи в началото на март. Гичо също категорично заявява, че е посветен на Делото на революцията (Русков 2017: 10). Чакайки Асенчо, Гичо чете надписа "Помогни ми да тя возвыся" на старото Котленско училище. Мисълта на Гичо се плъзга от надписа към училището и след това към ползата от ученето. Разказвачът свързва образованието със знанието и високите идеи и заключава, че "[o]ттука до Делото има една крачка!" (Русков 2017: 8). Последователността в наблюденията на Гичо, започващи с "возвисяването" от училищния надпис, преминаващи през идеята за ползата от познание, през "благородная мисли" и завършващи с революционното Дело (Русков 2017: 8), отразява много точно вътрешното движение на емоциите и размишленията, които придружават просвещенското и романтическо чувство за възвишеното. В този снеговит февруарски ден Гичо "открива" един от най-успешните рационално-сантиментални механизми на модерността за достигане до идеята за свобода - възвишеното.

Връзката между въвеждащите разсъждения на Гичо и последвалото му "возвисяване" към свободата и смъртта и категорията за възвишеното не е случайна. Във вече споменатата си реч, "За случайните съвпадения", Русков споделя как дългогодишният му интерес към английския романтизъм, към поезията на Байрон и Шели, и към естетическата категория, която изразява най-висшия творчески идеал на романтизма - възвишеното, го кара да забележи и оцени надписа на старото Котленско училище: "Помогни ми да те възвися", и да започне писането на романа си:

Работата е там, че аз дълги години исках да напиша книга - художествена книга - за романтизма, аз обичам много английските романтици, познавам ги, бих казал, до съвършенство и дълги години си водех записки, подготвях се за тази книга, написах части от нея, изобщо живеех с това, с тази мисъл, с това настроение, потопен, тъй да се каже, в романтическия светоглед като иронично отдалечен и същевременно симпатизиращ, съпричастен, съпреживяващ този светоглед наблюдател, съпреживяващ и неговата естетика, сиреч художествен идеал. Коя е най-високата категория в романтическия художествен идеал? - Възвишеното. The sublime. Възвишеното е по-красиво от красивото и нещо различно от него. Една олющена от времето, западнала стара сграда може да бъде възвишена, без да е красива, и особено ако с нея е свързана някоя драматична история. Не е задължително и историята да е красива - историята може да е грозна и дори страшна. Но това съчетание на олющената стара западнала сграда и нейната страшна история може да бъде възвишено. Такова може да е нейното въздействие върху човешкия дух, върху ума и сетивата на чувствителния наблюдател (Русков 2013).

Връзката между възвисяването и възвишеното и между стремежите на Възраждането и търсенията на Романтизма прави, по думите на Русков, от "Възвишение" едновременно българска книга и книга за романтизма и възвишеното. Откритието на връзката между двете светоусещания и естетики, романтическа и възрожденска, вдъхновява Русков. Той пише:

Изведнъж в главата ви прогърмяват сякаш десетки врати, някакъв изпаднал от другия край на Европа, от съвсем други времена ключ ги отключва, в ума ви се извършва мигновен преход по невероятно извитите коридори, които водят от Байрон до Берон, тази връзка звучи толкова странно, че прилича на виц, на някаква особено остроумна шега - Байрон, който умрял през 1824 г., и Берон, който публикувал същата година "Рибния буквар". ...Може ли да има нещо по-далечно от тези два свята, как е възможно да се прокара връзка между тези две култури? - Възможно е. Моето откритие в онзи августовски следобед беше тъкмо това. Това беше поразяващо, смайващо за мен откритие. Че има връзка между Байрон и Берон, че има коридор - естетически, художествен коридор - между тези два свята (Русков 2013).

Самото заглавие на романа и играта на думи - възвишено, възвишение, възвисяване, която четем в текста му, насочват вниманието към реалността на коридора между двата свята, между Гичо, Байрон и всички поети, революционери и бунтари, които са живели и живеят възвишеното. "Възвишение" става книга за романтизма и едновременно с това остава един от най-вълнуващите и майсторски предадени разкази за Възраждането. Следвайки Русков, който използва свободата на фикцията, за да пресъздаде изгубената днес непокътнатост и мистериозна сила на природата, получаваме възможността да преживеем неимоверните възходи и падения на Възраждането и на чувството за възвишеното.

Възвишеното е сложно, противоречиво и двузначно чувство, което най-често е породено от съзерцаването на природата в нейната необуздана стихийност и първична сила. Могъществото на природата отключва идеята за силата и свободата на наблюдаващия природните стихии човек. Чувството за възвишеното започва с негативните емоции на страх, несигурност и с усещането за заплаха, а завършва с удоволствието от осъзнаването на собствената ни сила и независимост от природата и на предназначението ни в живота. Възвишеното е своеобразен катарзис, който извисява наблюдателите - на природата или на впечатляващи с размерите и пропорциите си архитектурни паметници, над ежедневното и ги подготвя за изключителното и героичното.

Във "Възвишение" Гичо наблюдава природата и усеща и размишлява върху нейната сила и отделенност от човека. След обира в Арабаконак, след като е бил заловен от пазачите на карловската градска порта и след това освободен, Гичо стига с части от четата на Общи до Върбишкия проход. Свечерява се:

Тоя припадащ сумрак над полята, тъмнеещите гърбове на планините в другата посока. Някъде в далечината ся чува слабо гръм, но ся не види откъде... Има ще река, и нещо безутешно в природата. Нещо може ся каза, дори много безутешно. Ако отидеш, та седнеш в туй поле сега, кога ся спуска здрач, в синия час, кога въздухът изглежда по-скоро прозрачен, нежели невидим, отпървом можеш да изпиташ кой знай що, докато лежиш тъй и гледаш здрачът и жълтите треви, но после ще почувстваш, брате, една дълбока скука. ...И тъкмо туй е безутешното. Защото ти разбираш, че сичко туй въобще не та касае. А по-точно - че ти си му чужд и не си ти част от него, пък все едно желайш ли, или не. Че то си живей свой живот, и той е за теб непроницаем (Русков 2017: 324).

И още:

Мен даже ма малко страх изпълва, като гледам тия тъмнеещи балкани, при все че ги добре познавам, а може би точно затова. ...Не това имам под вид. А че сичко туй изглежда дълбок знак за същинската страховита душа на това нещо, за скритий му в дълбокото мрачен корен. Защо природа е, брате, вездесъщ тиранин, и е най-страшно нещо на света (Русков 2017: 325).

Преоткриването на природата, не като чужда и застрашителна, а като вдъхновяваща, изисква усилие от страна на наблюдателя. Можем да съзерцаваме плашещата природна мощ като равностойна по сила, само ако сме готови да открием вътрешната си принагласа за свобода и се намираме в приемлива физическа безопасност.

Кант е немският философ от епохата на Просвещението, който посвещава част от трансценденталната система на чистия разум на естетическите и етически проблеми на възвишеното (Кант 1993: 125-151). Със стройната си дуална структура кантианското понятие за възвишеното може да даде полезни насоки при търсенето на начин за осъществяването на прехода между "свобода от" и "свобода за". Следвайки Кант, възвишеното ни прави "свободни от" природата, за да можем да използваме тази "свобода за" постигането на по-висшето си морално призвание в света. От своя страна, романтическото възвишено, което населява поетическите светове на Уърдсуърт, Колридж, Шели и Байрон, е силно повлияно от идеите на Бърк за красивото и възвишеното¹⁴.

Интересно е да се отбележи, че и двамата мислители - Бърк и Кант, придават своеобразна силна раздвоеност на състоянието на наблюдаващия възвишената природа. От една страна, зрителят на естествените стихии изпитва, вече описаното, силно полярно чувство на страх и удоволствие, но съществува и друг, важен дуален елемент, характеризиращ преживяването на възвишеното. Бърк пише, че необходимото условие за уталожването и превръщането на първоначалния страх в удоволствие е достатъчната отдалеченост на съзерцаващите от опасностите, които могат да ги наранят или убият (Бърк 2014: 58). По сходен начин Кант изрично подчертава, че гледката на могъщата природа, на високите скали, на буреносните облаци, развълнуван океан и светкавици, е "толкова по-привлекателна, колкото е по-страшна, стига само да се намираме в безопасност" (Кант 1993: 145). Настояването за физическа отдалеченост на наблюдателя от театъра на природните феномени, определено показва, че възвишеното не е въпрос на непосредствена схватка със стихиите, а се случва в интериорите на мисълта.

В преживяването на възвишеното има елемент на постепенно временно затихване на физическото и телесното за сметка на повишената активност на мисълта, въображението и чувствата. Това състояние напомня на положението на читателя, който седи в тихия си уютен дом или в студената университетска библиотека пред разтворената книга и вижда и чувства страха, нетърпението, ентусиазма и разочарованието на Гичо в снежния Котел или в зеления Балкан.

Кант описва странната парадоксална динамика на възвишеното, като твърди, че усещането на удоволствие е косвено и "се създава чрез чувството на моментно потискане на жизнените сили и следващо веднага след това толкова по-силно излияние на същите" (Кант 1993: 126). Моментът на потискане на жизнените сили е моментът на мълчание на природата в нас и извън нас, това е и затишието на заобикалящите ни конкретни обстоятелства. В този момент на тишина, мисълта е свободна да се движи и открива нови пространства.

Временно във безопасност от преследвания и потери, малко преди да получи веста за залавянето на Общи, Гичо седи под топлото лятно слънце, мисли и мечтае за свободата, за пълната свобода:

Природата е много хубава по туй време. Балканът. Гората е толкоз зелена. Полюшва ся едва, шуми леко. Мирише на младост. И цяла е в светлина. Светлоструй... Ня ми ся обикаля с тая дружина. Ще ми ся ей тъй да тръгна из гората, из полетата, без цел и посока, да вървя тъй от място на място - не че някъде определено отивам, ами ей така. ...Иде ми да зарежа и дружина, и револуциата, и ей така да тръгна да ся скитам из гората, да ся пека на камънаците като някой смок, да ся търкалям в тревите. ...Без всякоя цел. Защото светът е хубав! Много е хубав дори! Очарователна работа! Неизразима! (Русков 2017: 360).

Мисълта на Гичо продължава:

Ала трябва да си свободен. Светът е за свободните направен. Сам Господ, казват, го е направил тъй, от свобода. И само свободните могат да му ся насладят. А человеците често тънат в робство и туй наричат свой живот. Какво нещастие, каква поквара на блажений свят! (Русков 2017: 360-361).

Това не е първият път, когато Гичо мисли за връзката между природата и свободата. Преди обира в Арабаконак той слуша гласа на Общи и гледа небето:

Небе ся отгоре синее, ярко блести, ни облаче по него не плава. Дълбока работа, брате! Дълбока и висока, и сладка. Светло та покрива отгоре, синей, искри. Няма бряг, няма край. Сякаш самото то ти дума: "Свободен бъди! Виж ма мен, като мене бъди!" (Русков 2017: 86).

Мълчанието и спокойствието на природата, у Гичо и около него, му помага да извиси мисълта си и да разбере нуждата от свобода.

Четейки романа, ние следваме гласа на Гичо, който заглушава шума на настоящето и ни сблъсква със самото начало на идеята за политическа свобода и общност. Потапяме се във времето, когато модерността е обещавала просветление и братство, природата, в остър разрез с оправданите екологически страхове на Латур, е провокирала възвишени мисли за свобода и е давала надежда на окриления дух. Ние сме във Възраждането и Русков чрез литературния си "аватар", Гичо, ни разказва и показва как изначалният ни български модерен свят е съчинен, прочетен, написан в буквар, преживян, изстрадан, простен, предаден и обичан¹⁵. Под вековните дървета на изконния разбойнически и бунтарски топос¹⁶ - Стара планина, четем Раковски и Берон и се възвисяваме от крадци и обирджии до революционери. Смеем се и плачем, и виждаме, че светът и свободата не са черно-бели, че историята е сглобена някак си случайно и в зависимост от личния ни избор, от многостранни блокове от възможности и колебания. Гичо ни помага да открием пътя към собственото си възвисяване.

В края на разказа си Гичо е тежко ранен и планинското възвишение, на което се е укрепил, е обградено от редовна турска войска. Гичо е на път да се застреля с колта си, за да се избави от бавно течащото време и страданието. Малко преди да се сбогува с нас, Гичо вижда природата:

От мястото си зад камъка виждам как се люлеят жълтите треви, зелената горска шума, виждам отгоре небето, синьо, с бели перести облаци, още цяло обляно от слънце, в тоя безкраен следобед. И светлина, светлина, навсякъде светлина! Светлоструй. Господи, рекох си, помогни ми да ся возвися! (Русков 2017: 405).

В края на романа илюзията за автентичността на разказа от първо лице и за усещането, че по време на "фикционалното" си пребиваване във Възраждането сме били водени от гласа на Гичо, е развенчана. От момента, в който Гичо започва да описва прелюдията към собствената си смърт, разликата между автор и разказвач става повече от осезаема. Съвременният читател е предварително информиран за зададеното в художествения текст разделение между автор и литературен герой, но случаят с "Възвишение" е по-особен. Въпросът тук е, кой записва последните наблюдения и мисли на Гичо? Самият той, или някой, останал и оставен извън разказа на Гичо, слушател?

В отзива си "Първолични носталгии" (2012) Д. Камбуров пише за колебанието на формата на фикционалния наратив във "Възвишение" между "писмовност" и "устност":

Читателят цяла една книга е инвестирал в нея като в надарено със самосъзнание писмо, с вътрешна дистанция и перспектива, а накрая се е оказало, че е заложил на нула, докато, вместо недоовладяна, търсеща се писмовност, книгата била симулирала първична, примитивна, презентна устност (Камбуров 2012).

Камбуров допуска, че краят на романа е следствие от "трик на оголване на похвата" (Камбуров 2012), чрез който Русков разкрива на читателите си фикционалната същност и стиловата и езикова неправдоподобност на разказа на Гичо. По думите на Камбуров, разказът на Гичо е "неистова дискурсивна амалгама, вкарана в устата на един герой", която "няма как да претендира или да симулира поместеност в реален запис, в писмо с автор или със записваща ръка" (2012). Гичо говори с езиците на епохата.

Съгласни сме с Камбуров, че краят на "Възвишение" съдържа авторски трик. Характерът на този трик обаче не може да се сведе единствено до неубедителната дискурсивна мащабност и подозрително широката философска и епистемологическа информираност на Гичо. Този трик може да бъде обяснен по аналогия с механизма на присъщата на чувството за възвишеното дуалност.

Преживяването на възвишеното е свързано, както вече споменахме, със затихване и отдръпване на външния свят (природата) и с пасивно наблюдение, което премества фокуса си от външното (дълбоко синьо небе, пирамиди) към вътрешното (стремеж към свобода, чувство за цел, приповдигнатост). В същото време пасивността на наблюдателя се компенсира от повишена интелектуална и емоционална активност. По аналогия, Гичо може да се разгледа като активното "аз" на Русков, което населява словесните интериори на Възраждането. Гичо е себерефлексията на пишещия пасивен Русков, който съзерцава миналото, надвесен над ръкописа си.

Когато мисълта се уталожи, външният свят нахлува обратно във възприятията ни и еуфорията на чувството за възвишеното спира. Краят на "Възвишение" разобличава майсторската илюзия за активната самодостатъчност на разказвача Гичо и ни натрапва присъствието на автора. Русков, авторът, се откъсва от съзерцанието на миналото и се връща към реалността на "сега". Русков става отново писателят Русков, авторът на "Възвишение" и водещият глас в разказа, а Гичо, фикционалният аватар на Русков в несигурните и героични времена на Възраждането, е изпълнил ролята си и е на път да се самоубие. С края си "Възвишение" иронизира собствената си автентичност като наратив от Възраждането, от което романът определено печели.

"Писателят като предател"

В есето си "Ролите на писателя" (2006), написано с подобаващия за неговия художествен стил интригуващ сарказъм, в частта "Писателят като предател" Попов пише:

Избирайки да остане верен на интуицията си и художествената истина, всеки писател рискува да бъде обвинен в предателство, особено в моменти на изострена обществена чувствителност. По време на войни, революции и прочее исторически катаклизми отказът да се види светът само в черно и бяло неизменно поставя под съмнение лоялността на пишещите. Изследвайки предимно парадоксите на съществуването и сложността на човешките взаимоотношения, литературата е в състояние да разколебае почти всяка кауза или мит. Големите произведения винаги са действали подривно по един или друг начин, дори онези, които съзнателно са целели да защитят даден мироглед или философия. ...Защото въпреки временните си увлечения, писателят всъщност няма друга кауза, освен текста.

В името на който, е в състояние да извърши почти всичко... (Попов 2006).

Присъщото на писателите незачитане на авторитета на идеологии и политически схващания ги прави особено подходящи за ролята на адепти на "свободата за". Изказването на политически неудобни мнения и представянето на света в цялата му неприятна и объркваща сложност изисква смелост и хладнокръвие.

Във втория си роман за сестри Палавееви (2017) Попов продължава да пренаписва историята на партизанската съпротива, преобръщайки наложените, главно от социалистическия реализъм, клишета за класовата принадлежност, мотивите и нечовешката жертвоготовност на борците-идеалисти. Попов не се страхува да използва "свободата си за", за да покаже как "голямата история", канонизирана от социалистическата идеология, е по-скоро творение на дребни интереси, човешки пристрастия и желания, авантюристичност, пресметливост и главно - на невероятно силен и помитащ всичко инстинкт за оцеляване. В този смисъл Попов извършва "предателство" към идеализацията на събитията, считащи се за неприкосновени и основополагащи за периода на социализма, и по този начин поставя под съмнение основанията за носталгия по комунистическото минало и неговите интерпретационни модели. Писателите не принадлежат към никаква установена идеологическа доктрина. Те са вечните "предатели".

Със "Сестри Палавееви по пътя към новия свят" Попов ни повежда на задъхано приключение от бомбардировките над София през 1944-та, през перипетиите на сръбските партизани, до Лондон и Ню Йорк. Близначките Яра и Кара са разделени след разбиването на партизанския им отряд и всяка от сестрите стига до Америка, следвайки свой собствен път, и след серия от невероятни приключения. Вихърът на историята ги поставя в двата враждуващи политически лагера, формирали се след втората световна война. Кара - Моника - Димка - капитан Таня Гребенарова остава в България, арестувана е от полицията, където е изнудвана заради богатството на баща си, става жена на партийния функционер Бай Ангел, работи в милицията и след това става съветски агент и служител в българското посолство в Лондон. Яра - Габриела - Снежана - мисис Финеган успява да премине в Югославия, където е намерена и приета от местните партизани, страда от загуба на паметта, среща, влюбва се и забременява от мъжествено-неустоимия партизански командир Пантер, среща британския пилот Ралф, успява да стигне до Лондон и се жени за Ралф Финеган.

За разлика от романа на Русков, в който почти всички герои са мъже, с изключение на краткото споменаване на сестрата, Марианка, и майката на Гичо (Русков 2017: 268-269), главните герои(ни) на Попов се борят с историята и нейните превратности по женски. Сестри Палавееви не са феминистки, поведението и външният им вид извикват по-скоро асоциации с героините от американските комикси, като Жената чудо (Wonder Woman), или от шпионските филм в стила на Джеймс Бонд (Попов 2017: 336). Попов се бори с клишетата на миналото, използвайки не толкова спецификата на езика и изказа на герои(ни)те си, както прави Русков, а смесвайки жанрове и пренареждайки характерните за социалистическия реализъм сюжетни структури и типизация на героите. Образите на Яра и Кара са непосредственият резултат от тази жанрова игра.

В социалистическите детско-юношески партизански романи и повести като "Овчарчето Калитко" (1946), "Митко Палаузов" (1951) и "Ленко" (1957), главните герои, които са деца или юноши-партизани, загиват като герои в битка с армията или жандармерията и се превръщат в пример за подражание на следващите поколения. Яра и Кара Палавееви също бягат от дома си и се присъединяват към партизанския отряд на Медвед още като ученички в гимназията, но техният житейски път и приключения продължават дълго след смяната на политическата система у нас. Художествената цел на Попов не е да превърне Яра и Кара в жертви, а в героини, чиито приключения продължават независимо от посоката на развитие на политическите събития и тяхното идеологическо значение и важност. В комиксите за Батман, Супермен и Жената чудо перипетиите на централните персонажи продължават с всяка нова книжка и краят на сюжета е винаги отворен. По сходен начин приключенията на близначките могат да бъдат описвани практически до безкрайност, краят на втората книга ни кара да вярваме, че изпълненият с опасности и превратности живот на сестрите няма да се промени и след пристигането им в Ню Йорк. Пиейки коктейла си, Кара се наслаждава на мига на спокойствие и безгрижност:

Кара засмука сламката. Не беше никак зле. Искаше ѝ се този момент никога да не свършва. Но от опит знаеше, че спокойствието е илюзия. Под гладката му повърхност цъкаше бомба със закъснител. Един поглед, една дума, една идея стигаха, за да се отключи верижна реакция. Спиралата на действието щеше да се завърти и приключението да започне отново. За добро или за зло (Попов 2017: 427).

Примесването на жанрове и придаването на Яра и Кара на черти, присъщи на героини от комиксите и на попкултурата въобще, може да се открие на различни места в сюжета на романа. В главата "Сделка или не" (Попов 2017: 50) Кара е подложена на един от поредните разпити - шантажи в Дирекция на полицията, когато сирените известяват въздушна тревога. В трескавата суматоха Кара е върната и затворена в погрешна килия и се озовава лице в лице с предателя и доносника Пожар. Смайването е взаимно. Ядосаната Кара напада Пожар и чувайки вече падащите бомби, си представя, съвсем като персонаж от американски комикс или ретро пин-ъп момиче:

...как се носи чисто гола във въздуха, възседнала огромна бомба с издължена форма и перки на опашката. Косата ѝ се ветрее, а очите ѝ сълзят от скоростта. Бедрата ѝ стискат хладния корпус, върху който има надпис на английски, нещо от сотра на: Bottoms up! Димът на пожарищaтa под нея облъхва тялото ѝ. Тя управлява бомбата с бедрата си, сякаш язди делфин, и я насочва право към покрива на Дирекцията. Ето го, все по-близко! От гърдите ѝ се изтръгва отмъстителен боен вик:

- Яууууууууууу! (Попов 2017: 58).

В лондонския си апартамент Яра приспива сина си Били с историята за Wonder Sisters (Попов 2017: 369). Главните героини са Габи и Мон, Габи е блондинка, а Мон - червенокоса (Попов 2017: 370). Сестрите притежават свръхсили, които се активират след вземането на "трансмутиращи гъби" (2017: 369), главният злодей в историята е джуджето Троцки, който е и начело на престъпния картел "Квантум" (Попов 2017: 371).

Елементи и персонажи от популярни приказки са също преплетени в интригата на сюжета. Снежана (Яра) и Пантер бягат след атака срещу сръбския партизански отряд, на който Пантер е командир. Търсят тиловия батальон и попадат в изоставените сребърни мини на крал Стефан Урош в компанията на 1-ви тилов батальон "Йован Рудар", бойците на който не са от най-високите в партизанското движение - всички те са джуджета (Попов 2017: 116-117). Ниските бойци са успелите да се освободят от плен участници в немската военна операция Liliputaner (Попов 2017: 107). Снежана прекарва част от войната в роля, аналогична на тази на Снежанка от приказката за Снежанка и седемте джуджета.

Внасянето на компоненти от литературните жанрове и образността на популярната култура в наративната структура на класическия социалистически детско-юношески партизански роман олекотява и иронизира идеологическата му натовареност и, също и заради необичайността и историческата парадоксалност на комбинацията, го трансформира в четиво за възрастни. Значителна метаморфоза претърпява и типологията на героите. Яра и Кара, подобно на съветския пионер-герой Павел Морозов, жертват интересите на семейството си, за да се включат в комунистическото движение. Когато обаче става въпрос за мотивите, които движат героите и диктуват тяхното поведение, различията между романа на Попов и класическите партизански повести и романи е значителна.

В романа на Иван Хаджимарчев "Овчарчето Калитко" главният герой, Калитко Кулин, е любознателно и умно момче, което не може да ходи редовно на училище, заради недостиг на средства и защото трябва да работи за по-заможния си чичо. Калитко знае много, включително и за географското разположение на реки, континенти и планински вериги. Хаджимарчев пише, че Калитко:

Помнеше много реки и планини по земята, беше чел за повечето тропически животни, знаеше тяхната природа, техния характер, с какво се хранят и как отглеждат малките си.

Понякога Калитко внезапно се опитваше да слиса пастирчетата с някой чуден въпрос и винаги сполучваше. Веднъж той попита:

- Момченца (в същност той казваше "монченца“, според местния говор), знаете ли коя е най-дългата река на света?

Искаше да блесне със своите знания.

- Не знаете, нали? Аз ще ви кажа: Мисисипи (Хаджимарчев 1955).

Докато овчарчето трупа знания с чисто безкористни цели, заради самото познание, слугинчето на семейство Палавееви, Елица, започва да се интересува от география по дълбоко користни причини. Елица и далечната ѝ братовчедка и съселянка, Мика, се готвят да предадат Кара на полицията, за да получат паричната награда, давана за главата ѝ (Попов 2017: 32-33). Загрижени за настъплението на съветската Червена армия и не притежавайки достатъчни географски познания, двете слугинчета решават да проверят позициите на немските и руските войски на картата:

Днепър, Кременчуг, Техеран - всички тези имена не им говореха нищо. Те бяха учили само до 4-то отделение на началното училище, където географията не беше приоритет. Умовете им нито можеха да обхванат театъра на военните действия, нито да си го представят.

- Имаш ли карта? - делово попита Елица.

- Господинът има една голяма книга с много карти - рече Мика.

...Мика измъкна от библиотеката масивния атлас и го просна върху килима (Попов 2017: 36-37).

Романът на Попов пренаписва партизанското движение, превръщайки го в трагикомично приключение. Участниците в тази историческа надпревара за власт и оцеляване не се разделят на "добри" и "лоши" в съответствие с класовата си принадлежност и идеологическата си ориентация. В известен смисъл "добри" и "лоши" няма. Има герои, готови за приключения, които евентуално могат да спасят света, има и изпечени мошеници и дребни злодеи. Попов е написал талантлив роман за партизанското движение, образността и сюжетната динамика на който ни напомнят за тези на графичната новела.

Това, което "ангелът на историята" може да открие, четейки романите на Русков и Попов, е, че на историята трябва да се гледа с чувство за хумор и че въображението помага при намирането на нетрадиционни решения на традиционни исторически проблеми.

БЕЛЕЖКИ

1. М. Русков (2013) изнася словото при приемането на наградата "Елиас Канети" през 2013. [обратно]

2. В статията си за "Възвишение", "Роман за българското Risorgimento", Св. Игов споделя, че романът на Русков вплита мотивите за "българското" в синтеза "на родно и чуждо, на национално и универсално" и че "българските проблеми са видени като универсални екзистенциални и исторически проблеми, в персонажните и събитийни конфигурации на "Възвишение" са заложени множество архетипни - митологични, исторически и литературни - образни инфраструктури" (Игов 2011). [обратно]

3. Бенямин (2011) пише за "ангела на историята" в есето си "Über den Begriff der Geschichte" (1940). "Ангелът на историята" е всъщност ангелът от картината на П. Клее, "Angelus Novus" (1920). [обратно]

4. Става въпрос за статии и интервюта, публикувани в печата главно в периода между 2012-2016 г. [обратно]

5. Интервюто е дадено пред в. "Монитор" на 28.03.2013. [обратно]

6. Интервюто е дадено и излъчено през ноември 2017. [обратно]

7. Интервюто е дадено през октомври 2016 за еМисия България на Би Ай Ти. [обратно]

8. Думите са на Милен Русков и са взети от вече споменатото интервю за еМисия България на Би Ай Ти през 2016. [обратно]

9. Статии по проблема могат да се намерят в OffNews (Нови 2016) и КлинКлин (Стоянов 2016). [обратно]

10. Статията "Премахват "История славянобългарска" от учебниците на шестокласниците" е публикувана на страницата на news.bg (2016). Понастоящем "История славянобългарска" е включена в учебниците по литература за 9. клас на средните училища. [обратно]

11. Става въпрос за очакваната подмяна на "История славянобългарска" с "Робинзон Крузо". [обратно]

12. Учебникът за 7. клас съдържа главно текстове от българската класическа литература. [обратно]

13. Е. Фром пише за позитивна и негативна свобода в книгата си "Die Furcht vor der Freiheit" (1941). [обратно]

14. Е. Бърк пише за категориите за красивото и възвишеното в "A Philosophical Enquiry into the Origin of Our Ideas of the Sublime and Beautiful" (1759). [обратно]

15. В интервюто, дадено през 2017 за "168 часа", Русков говори за връзката между писател и герой и казва, че: "Когато човек изгражда литературния си герой, той прилича на артист, който влиза в роля". Това изказване може да хвърли светлина върху близостта и взаимозаменяемостта на гласовете на Гочо и Русков в романа. [обратно]

16. Повече по проблемите на топоса в романите на Русков може да се прочете в статията на Г. Гочев "Бунтарят опортюнист" (2017). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бенямин 2011: Benjamin, W. Über den Begriff der Geschichte (1940). // textlog.de, 30.03.2011 <https://www.textlog.de/benjamin-begriff-geschichte.html> (13.10.2018).

Бърк 2014: Burke, E. A Philosophical Enquiry into the Origin of Our Ideas of the Sublime and Beautiful. Cambridge, 2014.

Гочев 2017: Гочев, Г. Бунтарят опортюнист. // Портал Култура, 23.05.2017 <https://bit.ly/2pdKqXS> (13.10.2018).

Игов 2011: Игов, С. Роман за българското Risorgimento. // LiterNet, 13.10.2011, № 10 (143) <https://liternet.bg/publish/sigov/milen-ruskov-vyzvishenie.htm> (13.10.2018).

Камбуров 2012: Камбуров, Д. Първолични носталгии. // Култура. Бр. 35 (2697). 2012. <http://www.kultura.bg/bg/article/view/20198> (13.10.2018).

Кант 1993: Кант, И. Критика на способността за съждение. Прев. Ц. Торбов. София, 1993.

Латур 2005: Latour, B. Reassembling the Social. Oxford, 2005.

Латур 2010: Latour, B. An Attempt at a "Compositionist manifesto". // New Literary History, vol. 41, 2010, pp. 471-490.

Матраверс 2014: Matravers, D. Fiction and Narrative. Oxford, 2014.

Нови 2016: Нови учебници по история за V клас ще има най-рано през ноември (видео). // OffNews, 17.03.2016 <https://offnews.bg/obshtestvo/novi-uchebnitci-po-istoria-za-v-klas-shte-ima-naj-rano-prez-noemvri-v-625915.html> (13.10.2018).

Попов 2017: Попов, А. Сестри Палавееви по пътя към новия свят. София, 2017.

Попов 2006: Попов, А. Ролите на писателя. // Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006 <https://liternet.bg/publish/alekpopov/rolite.htm> (13.10.2018).

Премахват 2016: Премахват "История славянобългарска" от учебниците на шестокласниците. // News.bg, 23.01.2016 <https://news.bg/education/premahvat-istoriya-slavyanobalgarska-ot-uchebnitsite-na-shestoklasnitsite.html> (13.10.2018).

Русков 2013: Русков, За случайните съвпадения. // LiterNet, 04.11.2013, № 11 (168) <https://liternet.bg/publish14/m_ruskov/sluchainite.htm> (13.10.2018).

Русков 2011: Русков, М. Възвишение. София, 2011.

Стоянов 2016: Стоянов, Александър. О, неразумни медии! Поради що се срамите да проверявате фактите? // КлинКлин, 26.01.2016 <https://www.klinklin.bg/apologia-na-paisii> (13.10.2018).

Фром б.г.: Fromm, E. The Fear of Freedom (1942). // Realsociology, б.г. <http://realsociology.edublogs.org/files/2013/09/erich-fromm-the-fear-of-freedom-escape-from-freedom-29wevxr.pdf> (13.10.2018).

Хаджимарчев 1955: Хаджимарчев, И. Овчарчето Калитко. София, 1955.

© Миглена Дикова-Миланова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.10.2019, № 10 (239)