ЦАРИЦА ТЕОДОРА

web | Жената - грешната и святата

Минава Търново през вековете,
под него Янтра гони своя път.
И само старите легенди светят,
като огньове в нощите горят.

Над Царевец не бляскат кули бойни
и щом над него сънно спре нощта,
една душа там броди неспокойна,
напуснала с проклятие света.

Душата на царица Теодора,
през всяка нощ под вечните звезди,
живей отново между живи хора,
не спи, разказва своите беди.

Сянка безшумно минава,
сянка говори в нощта:
- Минаха много години,
моето тяло е прах;
злото и черният грях
никога няма да минат.
Стари се песни не пеят,
старите воини не бдят,
само скръбта ми живее,
скита по белия свят.
Тя ме зове на земята
нощем с безсънния вятър
и от неспирния вой
никога нямам покой.

Ето го дворецът, мойте стаи,
но сега къде ли са децата?
Вън на двора може би играят
и подхвърлят топката от злато.

Птицата, която ми донесе
моят цар пристигнал в полунощи
след победата тъй горд и весел,
чувам я да пее тука още.

Но къде е той, къде е царят,
де се крие - искам да го видя.
Дигат се завеси, гордо Сара
слиза и към мене бавно иде.

Тя ли още в моя дом царува,
тя ли е за мъж в беди утеха?
Мраморните стъпала целуват
нейната червена, дълга дреха.

В манастира чакат ме сестрите,
там свещта ми не догаря, свети
и по този огън - скръб нескрита
сам за мен мъжът ми ще се сети.

Докога, о, сестри, ще очаквам вестителя,
в манастира да дойде със радостна вест?
И ще дойде ли днес?
Погледнете веднага и кажете ми, иде ли?
Чувам стъпки на прага -
ето има и край моят жребий злочест.

Не, това е сам царя след зло предсказание,
изтерзан от уплаха, той идва при мен
и пристъпя смутен.
В този мой дом аз искам да не срещне страдание,
радостта да се плиска
в икони, в стени и под свода студен.

Ще му кажа: - царю, тегне мъка неказана,
не на мойто сърце, а над твоя народ.
И през моя живот,
пред олтаря ще нося участта набелязана,
няма милост да прося,
ще дочакам смъртта на коравия под.

Свалете бърже тази груба риза,
открийте моето чело.
Аз виждам царят в манастира влиза,
той носи край на гняв и зло.

Към мене ще пристъпи плах, разкаян,
след всичко що бе съгрешил,
скръбта ми жива, минала в безкрая,
в едничък миг да утеши.

Отново ний ще видим дни честити,
в сърца ще пламне скътана любов.
Скръбта ще литне заедно с мъглите,
щом блесне лъч над нашия покров.

Сложете ми отново багреница,
да почнат песни и игри.
На този трон съм само аз царица,
за мен короната в злато гори.

Сестри, защо сте тъжни тази вечер,
какво сърцата ви смрази?
Нима ще трябва да се леят вечно
в потоци моите сълзи?

Почнах да разбирам -
аз живея в сън.
Вятърът напира
и лудува вън.
Тъжните икони
плахо ме следят,
само черни клони
виснат в моя път.
Падам на колене,
чезна в тъмнина,
чувам смях над мене
в цялата страна.

В този час и най-последната жена,
в най-бедната и мъничка къщурка,
така нарежда с моите врази:
- "Царице Теодоро, расла в светлина,
невиждала ни прежда, нито хурка,
кажи, кое така те погрози?

Дали сама отгледа рожба - свиден син,
или сама във царските чертози
посрещна болести, беди, тегло,
или победата нетрайна те вбеси?
Кажи, несретнице, кой час бе този,
що набразди най-чистото чело?

Тежко ти, че съпруга си била на цар,
тежко ти, че сред царските градини
огърлица си плела от звезди.
А по-добре да беше твоят мъж овчар,
та покрай тебе нивга да не минат
на самотата черните води".

О, нека да паднат и огън, и мълнии
над Царевец там,
и нека земята след туй ме погълне,
и мрак да обгърне
Господния храм.

Сам царят след черни магии и болести,
в последния миг
разкаян да падне, напразно да моли
и моя да спомни
безпомощен вик.

Над него да рухнат от сводове камъни
и тежка беда,
и Търново нека изчезне сред пламък
от Царевец тамо
да няма следа.

Спри ръката си, о, Боже,
там са моите деца.

Бедно, безутешно, майчино сърце,
как не спомни в мисли грешни
крехките ръце?

И така ли здраво ревността фучи,
та можа ти да забравиш
скъпите очи?

Майката бездомна плаче в този час
и през мъката не спомни
детския им глас.

Спри ръката си, о, Боже,
там са моите деца.

Сянка безшумно минава,
сянка изчезва в нощта.

И днес разказва Янтра стари тайни,
скалите неми не отронват звън,
а нощем само мъртвите незнайни
напущат своя неспокоен сън.

Въздишки плахи носят ветровете
и слаб глас стене тихо през нощта.
Дори до нас, далеч през вековете,
долита на царицата скръбта.

© Магда Петканова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019