СРЕЩА

Емануел Икономов

web

Разходката в неделя му бе станала навик. Разходка, която Никола години наред бе пропускал. Не само след смъртта на съпругата му или след като синът му замина, а после не се върна. И преди не се бе разхождал - ни в делник, ни в празник, все зает с работа. Ала работата нямаше край.

Знаеше, че разходката действа добре на здравето му. За физическото, на неговите години. Но най-вече и за психическото. Вместо да стои потиснат у дома, ето - той се разхождаше всяка неделя в парка. Хубаво, би казал някой. Ако от всички паркове не бе избрал именно този, гробищния.

Въпреки че вървеше на зиг-заг по малки и главни алеи, маршрутът му обикновено бе един и същ. Обичаше рутината. Така че, когато зави наляво по тясна, сенчеста пътека, не се изненада да я види. Напротив, дори очакваше да я срещне пак. От около три месеца жената бе редовен гост тук като него. Сега тя бе приклекнала и разчистваше изсъхнали цветя пред надгробната плоча.

Суха кашлица, спомен от последния грип, разтърси приближилия се Никола. Жената се стресна, изправи се и направи крачка встрани. Обърна се и неволно бутна високия буркан с пресни цветя, оставен на земята. Водата от него се изля и бързо попи в сухата почва.

- Съжалявам! - рече той.

Пристъпи и взе буркана, като внимателно придържаше цветята. Когато вдигна очи, видя лицето ѝ. Досега го беше мярнал само веднъж, преди седмици, разплакано. Обикновено я виждаше само в гръб, защото погледът ѝ бе неизменно прикован в гроба. Красиви и тъжни черти, с кестенява къдрица, измъкнала се изпод шапката върху челото ѝ. Забеляза леки бръчки край устните и около тъмнозелените очи, които този път бяха сухи. Не бе сигурен за възрастта ѝ, никога не я отгатваше у жените. Би казал, че може да е на четирийсет, или на петдесет.

- Ще ви налея нова, през два блока има чешма - предложи Никола.

Без да чака отговор, той отнесе буркана със себе си. След минути се върна и я завари да стои на същото място, сякаш не бе помръднала.

- Още веднъж много се извинявам...

- Няма за какво! - отвърна тя и взе буркана от ръцете му.

Той отстъпи назад, но не си тръгна. Остана на пътеката, докато тя с любов положи цветята на гроба. На плочата, както на повечето в парка, бяха изписани няколко имена, но по датите Никола веднага разбра кого жали тя. Соня, на двайсет и две, починала преди почти три месеца.

Жената се прекръсти и изпрати въздушна целувка. После вдигна чантата си от земята, обърна се и го погледна право в очите.

- Моите съболезнования - каза смутено Никола, като се чудеше дали да я покани на кафе.

- Искате ли чай? - попита направо тя. - Нося термос, отсреща има пейка.

Той просто я последва.

- При хубаво време като днес оттук мога да гледам гроба - допълни жената, а после протегна ръка: - Росица.

- Никола - представи се той.

Докато пиеха топъл билков чай в слънчевото, ало все още хладно мартенско утро, всеки сподели скръбта си. Соня починала по неизяснени причини според майка ѝ, въпреки написаното в епикризата. Станало на операционната маса при отстраняване на апандисит. Седмица преди Коледа. Росица поискала разследване, но какво могла да направи? Сама жена, без контакти в медицинските среди, без протекции на високо ниво.

Кирил, синът на Никола, починал преди вече шест месеца при автомобилна катастрофа във Франция. Погребан бил там по настояване на приятелката му - потенциалната бъдеща снаха, с която бащата се запознал по този тъжен повод.

- А тогава защо идвате на тези гробища? - попита го Росица.

- Тук е погребана жена ми - отвърна той. - Почина при раждане преди двайсет години.

- Съжалявам, не исках...

- Няма нищо, нормално е да се чуе от хора, които идват тук.

- Такива хора сигурно не сме най-приятната компания.

- Да, всеки живее с болката си. Но сме живи. За добро или...

- Щом сме живи, значи е за добро! - отсече тя.

Какво означаваше този отговор, който го изненада с внезапната си позитивност?

- Ако нямате нищо против, можем да се видим - на кафе или чай - не само тук, - осмели се да предложи той.

Росица мълчаливо кимна.

Никола и Росица се видяха още няколко пъти - на кафе някъде из центъра, както и на обичайното място в гробищния парк. Говореха дали да не отидат на разходка и в планината, когато времето е вече по-топло и сухо.

След което на позвъняванията на Никола изведнъж Росица започна да отговаря с "може би не сега", "съжалявам, но съм заета", "нямам време". Никола недоумяваше на какво се дължеше такава промяна, опитваше се да пресъздаде всичките им срещи, като се опасяваше да не я е засегнал по някакъв начин.

Най-странното бе, че Росица престана да идва на гроба на дъщеря си. Не беше нужно да я дебне дали ще се появи - от седмици вече нямаше пресни цветя. Никола изчисти изсъхналите стари, но нови така и не се появиха.

Един ден я видя да седи в кафене на улицата. Приближи се, но тя не повдигна глава, забила поглед в мобилния си телефон. Той попита свободно ли е мястото на малката маса и Росица само кимна, после върна очи към екрана. Не просто не го позна, сякаш не го видя изобщо.

Поръча кафе и забеляза, че от нейното едва е отпито. Седеше и я наблюдаваше, като знаеше, че при такова вторачване като неговото една жена обикновено би усетила погледа му. Но не и Росица. По лицето ѝ вече нямаше следа от скръб и сълзи, дори бръчките изглежда се бяха постопили. Вместо тъга в тъмнозелените ѝ очи сега се забелязваше живот и радост. Дори по устните ѝ се прокрадваше усмивка от време на време, докато тя пишеше и четеше на телефона. На какво се дължеше цялото това преобразяване, запита се той.

- Здрасти, Росица! - рече Никола. - Радвам се да те видя.

В първия момент нямаше реакция. Чак след секунди тя вдигна най-накрая поглед към него.

- О, здравей, Никола! - отвърна тя. - Не съм видяла кога си дошъл.

Все едно имаха среща. Каквато тя му отказваше напоследък.

- Изглеждаш много свежо.

- Така ли? - учуди се тя. Сигурно никой не ѝ го беше казвал.

- Как се чувстваш?

- Ами... поуспокоена. Донякъде.

- Личи ти - и после добави: - Отпочинала също, предполагам.

- Не съм имала никакво време за почивка - учуди се Росица. И като се замисли: - Дори не съм се гримирала, толкова бързо излязох.

Което бе факт. Но освен грим на лицето ѝ нямаше вече онези сенки под очите. Нима можеше да не го е забелязала? Не се ли беше виждала наскоро в огледалото? Покрай грима изглежда бе забравила тази сутрин и гребена - буйната ѝ кестенява коса се развяваше леко под полъха на ветрец. В един момент Никола си бе помислил, че е срещнала някой друг. Друг мъж. Ала сега вече бе сигурен, че едва ли случаят е такъв. Не му хрумваше обаче разумно обяснение на какво се дължеше промяната у нея. Съживена, но без да го забелязва, някак си разхубавена, очевидно без да полага усилия.

Насреща Росица уж го гледаше, а вниманието ѝ сякаш бе другаде. Въртеше нервно телефона в ръцете си, като бегло му хвърляше око от време на време. Чакаше повикване или тя искаше да се обади? Апаратът мълчеше.

- Ако те притеснявам, няма проблем, ще си тръгна - предложи Никола.

Очите ѝ фокусираха и тя сякаш излезе от транс.

- Не, не! - възпря го. - Отдавна исках да ти се обадя.

Мълчание. Той не отговори. След малко тя добави:

- Да споделя нещо с теб. Нещо важно. За мен... А може би и за теб.

Никола се опасяваше, че ако каже дума, ще прекъсне мисълта ѝ, желанието ѝ, откровението ѝ. Търпеливо я изчака.

- Знаеш ли - поде пак Росица, - влязох в профила на Соня в социалните мрежи. Реших да потърся какво има в тях за нея, затова се регистрирах и аз.

По-рано бяха установили, че и двамата не ползват социални мрежи и не разбират защо младите висят по цял ден в тях, нито защо споделят там, а не на живо с близките си. Родителите може би не влизаха в кръга на тези близки, с които съвременните млади споделят живота си.

- И открих... открих, че профилът ѝ не е мъртъв!

Никола посегна към чашата кафе, която досега не бе докоснал, и отпи. Кафето бе изстинало, но това не му направи впечатление.

- Как така не е мъртъв? - запита той. - Имаш предвид, че не е изтрит. Че информацията в него е все още налична и достъпна.

- Не мога да ти обясня - сви рамене тя. - Трябва сам да видиш и ще разбереш.

- Какво да видя?

- Потърси сина си! - рече Росица, като стана. Машинално взе чантата си в ръка, докато в другата продължаваше да стиска телефона си като безценно съкровище.

Профилите им не са мъртви! И това не бе всичко, както установи Никола.

С нежелание се регистрира и потърси профила на сина си. Намери го лесно. Известно време се подвоуми, преди да започне да го разглежда.

Росица, явно, не му бе казала всичко. Профилът на Кирил не само не бе мъртъв, но по всичко изглеждаше, че бе активен. Активен в момента, девет месеца след смъртта му. В него имаше снимки, публикации, споделяния. Подписани от Кирил.

Не можеше да бъде! Никола внимателно проследи датите. Нямаше грешка, през деветте месеца от момента на катастрофата синът му продължаваше сякаш да е жив, ако се съдеше по това, което той виждаше и можеше да прочете. Познаваше леко закачливия или понякога доста хаплив език на Кирил. Би се заклел, че написаното е от него. Само че нямаше как да е от него! Момчето му бе мъртво и погребано, на което той бе свидетел.

Затвори компютъра и се замисли.

Сега вече си обясняваше отчуждеността на Росица. Тя прекарваше времето с дъщеря си. Изглежда, използваше всяка минута, която можеше да отдели, за да се потопи в социалните мрежи. Сега тя бе пристрастена и зависима като младите, на които те преди се присмиваха, без да ги разбират. В кафенето онзи ден тя навярно бе в компанията на Соня, когато той я бе прекъснал. Бе в странен контакт с дъщеря си от друг свят, докато тялото на Росица продължаваше да седи на масичката под чадъра. И без да знае това, без да подозира такава възможност, той я бе засегнал, когато тя най-накрая се осмели да сподели.

Никола реши да си легне, но мислите за Росица, дъщеря ѝ, неговия син Кирил не го оставяха на мира. В някакъв момент сигурно бе задрямал. Но още призори се събуди и отиде пред компютъра.

Влезе в профила на Кирил и отправи покана за приятелство.

Поканата му бе приета мигновено. На екрана се появи снимка на сина му - непроменен за тази близо година, усмихнат, лъчезарен.

- Здравей, тате! Откога чакам да се появиш тук.

© Емануел Икономов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.02.2021, № 2 (255)

Други публикации:
Антология "ФантАstika 2019-20". София, 2020.