НЮАНСИТЕ НА ДЪГАТА

Емануел Икономов

web

Когато се събуди, видя дъгата. Загледа се в нея - стори му се съвършена. Днес редът на цветовете ѝ не бе променен, нито имаше ивици, заменени с вариации на сивото. Заслужаваше си да я нарисува. На триножника имаше недокоснат лист, четките и боите го чакаха. Трябваше само да стане...

Дъгата се бе превърнала сякаш в пулс на живота му през изминалите шейсет дни. Първите дни минаха неусетно, пълни с енергия от сияйната дъга. Отначало не ѝ обръщаше особено внимание, просто ѝ се радваше, че бе там. Когато погледнеше през прозореца, тя се извисяваше като ореол над хребета на хоризонта - независимо дали планината бе потънала в мъгла, или бе ярко огряна от слънцето.

Така и нямаше да си даде сметка за връзката на дъгата със случващото се в живота, ако на двайсет и седмия ден не бе забелязал странна промяна в цветовете ѝ. Именно този ден го накара да се замисли и да възстанови в съзнанието си всичко от първия ден, в който бе видял дъгата. Да номерира дните и да свърже събитията през тях с нюансите на цветовете.

Този ден му се стори, както първоначално си помисли, че ивиците на оранжевото и на виолетовото бяха по-ярки и като че ли по-широки от обичайното, а лентата на червеното бе по-бледа и по-тясна. Това наблюдение щеше навярно да потъне в забрава както обикновено, ако същия ден не се бе случило друго събитие. Трагедия, която да изостри сетивата му и да запечата в съзнанието му и най-малките подробности, да го накара да потърси смисъл и придаде значение на всеки един факт, да открие и анализира връзките между тях.

Вечерта на двайсет и седмия ден научи, че родителите му са загинали в автомобилна катастрофа. Умът му свърза случилото се с цветен код - бледо червено, ярко оранжево, ярко виолетово. Искаше да запомни този код, трябваше да го сравни с други.

Нахвърли на голям лист скица на планината и я размножи петдесет пъти. След което всяка сутрин първата му работа бе да рисува дъгата на деня.

Когато два дена по-късно погледна през прозореца, установи, че цветовете бяха разменени. По-точно местата им. Оранжевото бе изплувало най-отгоре, а пулсиращото виолетово се бе залепило от другата страна на червеното. На улицата се виждаха тълпи, понесли се като пълноводни реки към центъра на града, а тук-там сред тях се белееха плакати, досущ като пяна по гребена на вълните.

Тогава свърза виолетовото с мъка и разруха като при смъртта на родителите му, а оранжевото - с опасност. Спомни си шестнайсетия ден с доминиращото над останалите цветове оранжево - денят, в който светът се разклати застрашително и опустошително.

Продължи да търси проявата на знаци. В съзнанието му светна жълтото на огъня, което свърза с определени дни от изминалите. На седмия, на четиринайсетия, на двайсет и петия бе забелязал златисти ивици в жълтото - сега си даде сметка, че са били символ на радост и надежда.

Знаци идваха не само от миналото, а и с всеки изминал ден. На трийсет и петия доминираше отново светлосиньото. Тогава започна нова работа.

Припомни си двайсет и първия ден, когато светлосиньото отново се открояваше сред останалите. Първоначално свързваше спомена за този ден с редиците от хора, изкарани не по своя воля на площада. Каза си: "Голямо чудо! Ще го преживея." Наоколо имаше немалко негови познати, колеги, приятели. Реши да разведри мрачната обстановка с разговори и без някаква особена цел спомена за дъгата, която той виждаше всеки ден. За негово учудване срещна пълно недоумение, учудване, подигравка, дори враждебност. Опита се да обясни, но нямаше смисъл. Не искаха да го чуят, камо ли разберат.

По-късно си даде сметка, че просто бе искал да вдъхне спокойствие и надежда. Под светлосиньото на дъгата и чистото небе. Ала бе разбрал, че другите не виждат дъгата като него.

Разочарованието го накара да замине. Надалеч. Отвъд дъгата, ако можеше. Много добре съзнаваше, че няма да успее да мине под дъгата, но това не пречи да върви към нея. Казваше си, че винаги си струва да опита. Дъгата, естествено, оставаше все така недостижима в далечината.

Четири дни по-късно се върна. През прозореца дъгата продължаваше да обгръща с нежност планината на хоризонта.

Трийсет и петият и трийсет и шестият ден минаха под добре познатия стар код бледо червено, ярко оранжево, ярко виолетово. Под проклятието да живееш в интересни времена.

След което дни наред усещаше все повече и повече стабилност, мъдрост, вдъхновение, докато дъгата бе под влиянието на синьото. Сред тях отново забеляза - на четирийсет и първия - златисти ивици в жълтото. И кулминацията дойде на четирийсет и четвъртия, когато червеното, изглежда, бе решило да вземе надмощие над синьото, но в крайна сметка двата цвята постигнаха баланс и продължиха дружно така още няколко дни.

За никого не бе тайна, че червеното означава любов и страст. Два-три пъти червеното бе припламвало по-рано - в дъгата и в живота му, но за съвсем кратко. И бързо се бе успокоявало. Далеч повече бяха моментите, в които червеното бе по-скоро бледо.

Не само срещна девойка, с която изпитваха взаимно привличане и любов. Радост и спокойствие, когато бяха заедно и се допълваха. Най-вълнуващото бе, че също като него тя виждаше дъгата.

Не след дълго интересните времена, за съжаление, се върнаха с пълна сила. От четирийсет и деветия ден дъгата започна да се появява с изкривени цветове, ивиците ѝ се прескачаха една друга, бледо и ярко ту се надпреварваха, ту се стопяваха до оттенък на сиво. Хората се лутаха, пометени от събитията, неразбиращи, не виждащи причина. Не забелязващи дъгата.

Познаването на знаците в играта на цветовете не беше от особена помощ и значение. Това, което най-вече им помагаше да преживеят, бе постоянството на зеленото в дъгата. Без здравето всякаква борба за оцеляване се обезсмисляше. И те се съсредоточаваха върху него, като се опитваха да изхвърлят поне за момент от съзнанието си мислите за превратностите в живота, хванат в капана на един сляп за красотата и доброто свят. Реалност, която, за разлика от дъгата, бе съвсем осезаема за всички. А светът наоколо ставаше все по-сив и безнадежден.

Докато на шейсетия ден не видяха, че дъгата бе изтъкана от ивици с различни нюанси само на един цвят - на сивото. Забелязаха, че улиците бяха странно пусти. Не посмяха да излязат навън през целия ден. Легнаха си, затвориха очи и си представиха дъгата. Такава, каквато с радост я бяха виждали и помнеха, такава, каквото искаха да бъде винаги.

Той стана от леглото и се приближи до триножника. С периферното си зрение видя през прозореца, че над тъмносивия масив над планината днес нямаше дъга. Светлосиньото небе бе като празен лист, неопетнено дори от облаче. Навън нямаше дъга, но накъдето и да се обърнеше, той я виждаше пред себе си - съвършената дъга. Червено, оранжево, жълто, зелено, светлосиньо, синьо и виолетово в перфектен баланс и покой.

Затвори очи. Дъгата не изчезна. Продължаваше да се извисява пред него, ала не над хоризонта, а сякаш на метър разстояние. Помисли си, че ако протегне ръка, ще я стигне. Осъзна обаче, че не биваше да го прави. Без да знае защо, си даваше сметка, че тя трябваше да остане перфектна, недокосната от хората, уловена в магическо равновесие.

Но можеше, разбира се, да я нарисува. Да вложи всичко от себе си, за да я пресъздаде такава, каквато я виждаше. Съвършена. И не трябваше да го отлага. Започна да рисува така, както бе още по пижама. Дъгата на шейсет и първия ден.

Потънал в свещения акт на творчеството, той не чуваше хората навън, чиито гласове ставаха все по-високи и по-високи, докато възклицаваха:

- Вижте каква голяма и ярка дъга се появи над планината!

© Емануел Икономов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.02.2021, № 2 (255)