СТЕЧО

Димитър Томов

web

Няма по-омайно от уловена в улук дъждовна вода. От малък посягал към протеклото небе да хване стичането. Така го бяха и кръстили - Стечо. Дразнеше се, когато някой му отнемеше "с"-то и обясняваше, че стичането не е теч. Следователно той няма как да се казва Течо. В безводното ни градче отдавна никой не си спомняше кога майсторът на улуци бе ходил на училище, какво е завършил и чия дипломирана разрешителност бе подпечатала тенекеджийското му право да бродира неръждаеми коритца и водосточни тръби върху покриви и къщи. Хората се интересуваха да бъдат на сухо, щом завалеше.

Хербарият на паметта ми не е изсушил образа на Стечо. Може би защото към времето на тези начални спомени ние тръпнехме в прогимназиалната си надпревара на растежа, а този съсед, на годините на родителите ни, не надхвърляше нашия малолетен бой и въпреки това, отвсякъде приличаше на възрастен. Покатерен на покривите, изглеждаше още по-дребен, а точните и сръчни движения, му придаваха изяществото на недостижим акробат.

У Стечо всичко се движеше.

В редките моменти, когато стъпваше по земята, той не ситнеше с вървеж, дето очаквано би съответствал на ниския ръст. В широкия разкрач нозете му сякаш се гонеха, а неспокойствието на ръцете пореше въздуха напред-назад като локомотивни маховици, които задвижват ходовата част. При среща този летящ човек бе винаги готов да се спре, а топчестото му лице грейваше с усмивка, колкото широка, толкова и валчеста - кръглолика лъчезарност, която те обгръща като изгрев, а от добрите очи надзъртаха две топли, искрящи слънца. Необяснимо как кичур от плътните му коси бе избил над устните като посребрен троскот, ала си личеше, че тази мустаката растителност е озаптявана чрез грижливо подстригване. Щом проговореше обаче, ясната му реч не срещаше никакво препятствие. Думите ръсеха върху слушателя благодат, каквато само житейският опит може да избистри в разбираема мъдрост.

Разказите на Стечо ме омагьосваха. Както и озарението, че този човек живееше предимно върху покривите.

Дъждът винаги е различен, ромолеше Стечо. Понякога шиба с ярост и настървение, сякаш небесното му надмощие тръпне от страх, че в проточената си яловост може да изчезне без следа, която дори вечният кръговрат на изпарението не ще успее да оплоди. Друг път облаците изпридат тънки нишки пресукана влага. Небето се влачи едва-едва, а спуканият му мях мокри покривите и потъва в улуците. Няма по-омайно от уловена в улук дъждовна вода. Казваше още, че хленчът на капките го възторгвал, откакто се помни. Не заспивал, щом завали. Барабанният ритъм от покривите марширувал в съня му. Буден, осъмвал в нетърпение да узнае къде отива тази космическа влага. И защо, веднъж обречена на попиване, се завръща там, откъдето е дошла - невидима и безплътна, пресътворена за сетен път.

...Улуците са най-жадното нещо на света, затуй ненаситното им гърло трябва да е изчукано до съвършенство. Най-първо се прави фулца, после вамля на извивката. Водоравно и отвесно всеки къс неръждаема ламарина възпроизвежда изначалната мярка на човечеството за дължина - метъра. Хайвамта, нажеженият поялник, разлива пропоя в еякулично сцепление. Хората обикновено се притесняват за темелите. Единствено по-здрав от основите трябва да е покривът, а улукът е негов продължител, заложник и гарант. Учените, дето човъркат земята за старини, изравят предимно оцелели устои. Разрухата върви по вода отгоре-надолу. Но животът бликва почти веднага обратно, отдолу нагоре, подгонен от набъбналата си енергия. Ето защо работата с улуците те прави незаменим посредник между небето и земята.

Още по-нескончаемо наслаждение се наслагвало от гледката. Благодарен на професионалната си извисеност, Стечо наблюдавал как година след година градчето ни се разраствало. В онази епоха хората се надпреварвали да строят. И не само къщи. Старите рингове на павликенската фабрика "Крепост" бълвали денонощно горещи тухли, които с топлината си сгрявали зидарията на нови и нови заводски цехове и битови сгради, селскостопански помещения и складове, магазини и жилищни блокове. През сухите сезони Стечо почти не слизал от тези постройки, тръпнещи да осъмнат завършени. В късите летни нощи птиците се надпявали с ясния хлопот на тенекеджийското чукче. Страстта да се гради върлувала като зараза из цялата околия. И градските, и селските жители мерели честта на връхлетялото ги битие с тези многоетажни домове. Не че им били нужни с грандоманското си великолепие. Просто историческият момент им давал шанс (включително материален) да подсигурят на децата и внуците си още по-светло и сигурно бъдеще от онова, което на тях самите им обещавали, но едва ли щели да дочакат. Да живеят наследниците, дори неродени!

Макар близо до слънцето, Стечо не гледал всичко през розовия възторг на изгрева. Бе установил, че повечето съседи битуват в странно и мълчаливо съгласие да оставят стрехите с улучена незавършеност на определени места. Най-често се икономисвала ламарина "зад къщата" или откъм граничната надвисналост върху комшийския терен. Общо взето народецът ни нехае, че някъде шурти отвесно и подкопава собствената му жилищна уседналост, в която инак се изолира и брани ревниво от външни попълзновения. Абсурден непукизъм било и нежеланието на нашите хора поне от време на време да почистват улуци и водосточни тръби от естествено придошлия боклук. "Майсторе, протече от другаде, не откъдето го направи, викат ме подир време. И що да видя - всичките кухини затъкнати с клечорляк, листа, мъх и бог знае какво. Ние, българите, се задръстваме отгоре, откъм покривите. Неработещият улук е като наседнала трахея - задушава се животът...".

Мечтата ми да се озова и аз на високото се сбъдна една пролет, когато Стечо дойде да закърпи инсталацията на нашата къща. Месеци наред преди това зимният покров бе тегнал над керемидите. В праволинейната си вкочаненост улуците не отстъпваха от този замръзнал Рубикон, който сплъстените снежинки напираха да преминат, сякаш не те самите щяха да се стапят в очаквано топъл момент, а трябваше крехките изтръпнали коритца да се огънат и откъснат от предопределената си неразделност със сачака. Е, сетне капчукът довършил започнатото от свредела на студа. Тук-там се кълбеше провисналата юфка на отпрана ламарина, преминаваща на моменти в крив поцинкован макарон.

Гледани отгоре, покривите приличаха на писта за бягане с препятствия. Ясният им зиг-заг се наслагваше в безкрайна готовност да преминат отвъд полегналия хоризонт.

"Нищо не предизвиква копнеж по Космоса така, както умити покриви с пеещи капчуци. Добре си дошъл на въздушната станция за вечна връзка между небето и земята" - възторгът на Стечо, макар предизвикан от моето присъствие, копнееше да облъхне целия свят. Или поне застроената обитаемост, върху която се простираше градчето ни. От високото градът те изпълва със сигурност не само в утрешния, а във всички дни. Така ми се стори в онзи момент и тази увереност не прецъфтя с края на пролетта. Започвах да проумявам защо Стечо прекарваше дните си в такава приповдигнатост. Сякаш разгадал мислите ми, той не спираше:

"Отгоре пейзажът си е само твой. Накъдето и да погледнеш - хоризонтът не свършва. Запомни, момче, всеки сам си определя хоризонта. Долу всички изглеждат еднакви. И не се вижда какво се случва под покривите. Дали хората тънат в разкош или в беднотия, в разбирателство ли живеят, или пък ги превземат разболяващи страсти. Тук, под небесния купол, е храмът, където се изповядваш, без да те вълнува колко си съгрешил и дали ще получиш опрощение. Грешната земя поема водата, за да тръгне тя на свой ред към вечното си спасение. Велико е да бъдеш част от този кръговрат и когато в сетния си ден се слееш с него, няма как да изчезнеш! Целият живот се съдържа дори само в една капка дъждовна вода. Тя е по-чиста и от изворната, защото идва от Вселената. Нека специалистите обясняват, че било дестилат. Това е истинската светена вода, праща ни я дядо Боже. Вашите нали подлагат кофи, котли и тенджери най-отдолу, под колянцето на капчуците, откъдето струи пенливата ѝ животворност. А после, след като се изкъпем с нея, косите ни пърхат като коприна, телата скриптят от чистота, защото тя отмива всичко, дори наслоените грижи."

През тези незабравими часове, докато стърчах като щъркел над родната ми къща, запомних от Стечо още, че където и да си изкачен, мечтите ти винаги трябва да са по-високи. Вдишвайки озона на мечтите, можеш да понасяш приземяването по-леко, а препълнените алвеоли да надвиват апнеята на всекидневието.

Много пролети се изредиха оттогава. Осъзнато или не, моето поколение хукна да надскача мечтите си, а родното ни градче се оказваше дори не препятствие, а стартова полоса към голямото състезание на Живота, който си мислехме, че ни очаква. Доста време трябва, докато осъзнаем, че никой никъде не ни чака. Само родителите в родния ни дом! Единствено те са способни да изтърпят доброволната принудителна самотия, като осъдителна присъда, подписана с раждането на децата и разсрочена до изпълване на пълнолетието им, та да имат законното основание да хукнат по широкия свят. Човек обикновено не забелязва кога менливите природни сезони струпват върху родителите най-непреходния - сезона на старостта. Моите създатели преодоляха осемте си десетилетия с края на двайсетия век. Началото на новото хилядолетие им вливаше жизненост дори само с обстоятелството, че го бяха дочакали. Ала възрастта натежаваше и настойчиво ги приласкаваше към леглото. Ако имаше нещо добро в тегавата ситуация, то бяха честите ми завръщания в това съхранено родно гнездо. По пътя към дома минавах край Стечовата работилница, откъдето се носеха познатите сплескани звуци, които издава насилената ламарина. Естествено, работеше Стечо. Ситен, все тъй пъргав и словоохотлив, а сумракът под навеса, още по-упорито пропъждан от озарените очи на майстора-тенекеджия. Стори ми се, че самият Стечо се движи сред облак от светлина. Трудно изплуваха думите, за да изрека смаяното си възхищение, загдето този нереален човек (и все пак изправен срещу ми с детската си непорасналост) продължава да се катери по покривите като някаква павликенска кръстоска между Батман и Човека-паяк, пръкнал се в градчето ни доста преди фантасмагоричните филми да завладеят света. Ако долавях някаква промяна, тя преливаше в още по-мъдрите и премерени думи на Стечо:

"Трудно се отърсваме от земните заблуди, които сами си създаваме. Не ни се иска да повярваме, че в рамките дори на един човешки живот, къщите ни могат да станат излишни. Помниш ли като ти казвах, че разрухата тръгва от покривите. Мини по селата сега, пък и тук, в града, да се "насладиш" на грамадните постройки, дето трябваше уж да подсигурят безметежието на деца и внуци. Пустош. Няма ги хората. А крадците най-първо отмъкват ламарината и влагата тръгва. Водата е по-силна от огъня. Без пожарищата на война, околията ни заприличва на пепелища. Светът не принадлежи на никого. С тези великански къщи напразно се опитваме да си сътворим усещане за вечност. Всъщност изчезва дори заблудата ни за временно безсмъртие. А пък мен вече ръцете ми не държат. Нощем коленете ми се въртят като извивка на улук. Болят ме кокали, стави, душата ми не заспива, като си помисля, че ще настъпи ден, в който няма да мога да съм там горе. Може би на човека му трябва често да е по-високо от земята, за да се освободи от страха, че някой ден ще потъне завинаги в нея. Ако можех бих останал завинаги на покривите...".

Напразно се опитвах да успокоявам своя осемдесет и кусур годишен неостаряващ съсед, че едва ли има по цялото земно кълбо негов връстник, който с такава професия да се държи на коня. Стечо не приемаше никакви аргументи.

Вероятно вече е замислял как да премине от стряскащата перспектива на физическото си повяхване към онова измерение, в което вярваше, че може да си подсигури безкраен сновеж между небето и земята. В деня преди окончателният му план да стегне клупа си, Стечо бил видян в кварталното магазинче. "Днеска си купувам хляб за последен път", рекъл усмихнат, както винаги. Неколцината съседи се сетили за странните му думи, когато двайсет и четири часа по-късно открили тялото му увиснало под навеса на тенекеджийската работилница. Последното му желание преди самообесването било кратко и четливо написано върху къс хартия. Искал след кремацията да разпръснат праха му над покривите.

© Димитър Томов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.12.2020, № 12 (253)