ОБУЩАРЯТ

Димитър Томов

web

"Обувката е връзката на Човека със Земята. С акъла може да си бос, но в краката трябва да си обут", кротко редеше пестеливият на думи бай Георги (или "дядо Георги", както почтително го наричахме помежду си ние, десетина-дванайсетгодишните перекенденца, от бежанската улица "Тракия" в излинялото ни откъм подметки градче Павликени). Откакто се помня, в родния ми град подметките на обувките или бяха изтъркани, или налчетата, с които ги подковаваха, все не стигаха, та хората да стъпват стабилно върху земното въртене чрез звънливата тежест на металния обков, поръбил тънкия, изтръпнал гьон, който все някога щеше да бъде разяден от проказата на триенето.

Обутият човек е човек със самочувствие.

Само Исус е сторил чудо бос, но трябва да се отчете, че е било върху водна повърхност. И не случайно са му надянали трънен венец, а не бодливи обувки. Какво още казваше кратко бай Георги с кротналия си гласец, приковавайки поредната обръгнала обувка:

"Исус все пак е възкръснал изпод тормоза на острите шипове, а подметката не гъква, най-много да проскърца. Хирургът си служи със скалпел, щипци, игли, конци и още няколко инструмента, а обущарят, за да извае една-едничка обувка, сменява десетки такъми... Обувката е по-сложна от душата, защото душата няма нужда от подметка. Ако те стягат едновременно обувката и душата - душата може да изчака. Човек изхабява много повече подметки, отколкото душѝ. Пък и не се е чуло някой да си е ремонтирал душата, ама да я продаде - то си е в реда на нещата. Обувка не се изхвърля, все може да се поправи!"

Спомням си го бай Георги много добре, защото се казваше като баща ми, но когато си говореха, те не фамилиарничеха на "Адаш". Обратното: баща ми, видимо по-млад, се обръщаше към обущаря с почтителното "бай Георги", а занаятчията го наричаше умалително "Гешо".

- Бай Георге, да ги стегнем "Пионерките" на момчетата, докато не е стегнало или пък сетне кишата да прелее...

- Хубаво, Гешо.

Хубавото беше, че двата чифта крака - моите и на брат ми - сякаш бяха попарени от дисциплината на нерастежа: за поредна година пубертетът не се измерваше с нарастването на ходилата ни и ние с брат ми можехме да посрещнем студа с ланшните си чепици - най-здравите и единствено възможни обувки в оскъдния пазар на Епохата, тръгнали из нея с гръмкото прозвище "Пионерки", неизменни и вечни като Сътворението. Българският ученик от онова време затова ходеше правилно, а чутовното наименование на първопроходец, самó по себе си изключваше обувката да е дефектна или неиздържлива не само на суровия зимен сезон, а на безпощадната сурова Епоха, когато без наше знание, съгласие или съпричастие, сме газели във времената на Студената война.

Обущарският цех, където ката ден се потапяше бай Георги, бе в центъра на градчето, а през воала на витрината всеки потенциален клиент можеше да се увери, че зад стъкления екран превиват гръб и глава десетина неуморни мъже, без никакво любопитство към това, което се случва на главната улица - жилави, вглъбени в заниманието си труженици, върху чиито вратове като големи кожени лигавници бяха надянати излъскани от ежедневието престилки. На връщане от училище погледът ми редовно залепваше върху тази вечна и неизменна жива картина, а сетне стъписаното ми съзнание дълго човъркаше: "Бих ли могъл и аз така, по цял ден, да правя нещо, изгърбен като клюмнала питанка?". Въпросът ме гложди и до днес! В тази магнетична работилница влизах само с баща си. Входната табела гласеше: "ТПК "Втора петилетка": обущарски цех", ала вътре, в дъното на неголямото помещение, над скромните тезгяси с причудливи машинарии и вдървени, шумолящи хорица, бе закован в огромна алена рамка, още по-червен надпис: "Да влезем в комунизма със здрави и лъснати обувки!"

Още първия път, когато този надвиснал апел ме жегна със задължителния си общочовешки и вечен, но най-вече безалтернативен призив, проумях пълната безнадеждност за възможността аз или моите близки да осъществим тази ясна и жизнеутвърждаваща перспектива. Поради още по-кристално непреодолима (поне към момента и близкото бъдеще) причина: уличката, където живеехме, бе в края на градчето ни, а тротоари или пътна настилка липсваха даже в неговия център. Повечето улици се обозначаваха само поради инерцията и удобството да се нарекат така, щом от двете страни на що-годе дълга повърхнина са изникнали сгради, а разстоянието помежду им можеше и да не претендира за кой знае каква широчинна успореденост.

Ако в Павликени има нещо в изобилие, това са прах и кал.

Лятно време тепсията на чернозема изпръхва под разтопеното от жега слънце, докато много бързо и самата земна кора се превърне в гигантски реотан на дебнеща лава, която странно защо не покълва между опърлените цепнатини на земната твърд. Ала къртичината на пепелта вече се надига, избухва и се разстила до безкрая...

"Това е свещена лечебна пепел!", щях да бъда осветлен от божественото прозрение на Павликенския енорийски свещеник отец Георги - десетилетия по-късно, когато оперният глас на госпóдния служител ни омагьосваше не само със своя тембър, но и обдаряваше с вековечен смисъл. "Из тия земи е бродил Апостол Павел, името дал на поселището Павликени, затуй прахта под нозете му има лечебна сила: всякаква рана ще зарасне, щом пъприш бос из тази магическа, тлъста прах; тя е от кал, дето не просто пороите свличат от гордия Балкан наоколо, тя е пречистен нанос, мехлем, хумус и амброзия - чудо, което дарява изцеление и възкресение...".

Ала за времето, към което раздиплям историята на нашия съсед бай Георги, нито аз, нито моите близки, а най-малко широкото народонаселение, имахме дори смътна представа, че всепоглъщащата, всепроникваща и задушаваща прах през горещите и сухи месеци, притежава свръхестествени показатели и ни обгръща с фини затъкващи частици. Та лятно време си мечтаехме за по-влажните и хладни сезони, когато юрганът на пепелта омеква в кално покривало и се срива до разкашкан, мътно кафяв дюшек от подгизнал чернозем, който навярно също е съдържал някакви лечебни свойства, ама тогава още Провидението не ни бе проводило енорийския свещеник отец Георги, та да ни просветли.

За великолепната лепкава и неизбродима павликенска кал имаше и напев, където "Павликени" се римуваше с "кал до колени". След време, в Софийския университет, докато изучавах старобългарския език и литература чрез библейските текстове, щях да се просмуча от изначалната истина, че Господ е създал човека от кал. И тъй като в родното ми място тя бе в изобилие, защо да не предположех, че онзи първи индивид бе извъргалян от дядо Боже тъкмо с павликенска кал?!

Изглежда, че и по други ширини на земното кълбо имаше повърхнинни проблеми с калта, защото една година, когато бе валяло непрестанно дни и нощи, а хората от нашата улица не знаеха вече какво да обуят, та да преодолеят тресавищната обсада на собствените си домове, обущарят бай Георги донесе на баща ми уникално чифтосано съчетание за проходимост при подобни случаи. Гениалният комплект на още по-гениалния изобретател включваше две съставни части: великолепно изработена кадифено-кожена обувка с истинска подметка и тънки връвчици за стягане на кадифено-кожената красота, и най-прост гумен галош, който се нахлузваше върху вече обутата елегантност и по този начин поемаше върху себе си хищната гадория на тинята.

Обущарят рече, че това изобретение на човешката мисъл било продукт от Чехословакия. "Те, чехите, още отпреди Войната, са давали не само на Европа най-добрите обувки. Чешката обувка - еша си няма!" За друг модел не зная, но този, двойния, с "вътрешното" удобство по крака и нахлузения върху му непотопяем галош, бе прекопиран от майсторите в обущарския цех на ТПК "Втора петилетка" и доста "ешове" тръгнаха неустрашимо да газят неизбродната павликенска кал, защото "петилетките", които трябваше да преодоляваме, не се интересуваха от суша или киша. Главното беше да не спира вървежът напред.

През онзи калташки сезон, покрай случката с няколкодневната ни принудителна уседналост (родителите ни нямаше как да се доберат до работата си, нито пък ние ходехме на училище), за пръв път попаднах в дома на бай Георги. Макар да живееха на стотина метра вляво срещу нас, нямаше повод до тази си възраст да надникна в квадратната отвсякъде и обемна като кубче за игра, спретната и чистичка постройка, изтървана като табладжийско зарче на нашата бежанска улица "Тракия". Не много навътре от оградата, през чийто процеп на пътната врата виждахме да се измъква бай Георги: висок, спокоен, с неизменна кожена чанта като чиновник. Ние, дечурлигата, го уважавахме, защото излъчваше загадъчност и достолепие, откликваше на поздравите ни със сдържана, ала насърчителна усмивка. Когато баща ми ме заведе у тях, разбрах, че обущарят си имал и собствена работилничка - издута като гъба-праханка пристройка към хазартното подобие на къщурка.

Сетне захванах самичък да навестявам обущаря в сакралната му хралупа. Най-много се дивях на дървените калъпи, върху които с мравешка упоритост кроеше бъдната проходимост на съответното ходило, чиято големина предварително бе оразмерил. Тези умалени трупчета варен бук ми напомняха за карикатурно оглозгания човешки скелет в кабинета ни по биология, молепсан в школската си пародийност никога да не се изпълни с плът, която да се налага да обличат, за разлика от очовеченото произведение върху вдървената матрица, дето още с изхлузването, щеше да проходи изпод истински, накръвени крака.

- Внимавай, да не навредиш на човека, мълчи си!

Такова странно предупреждение изрече баща ми, когато се разбра, че бях отъпкал диагонална пътечка между нашата и къщата на бай Георги посред скапаното ни подобие на улица. И докато умувах какво да отвърна, без да проумявам откъде би могло да се пръкне каквото и да е непомисляно (а вече и надвиснало) "увреждане", родителят ми избистри ясната смътна опасност:

- Нали знаеш, че частната практика е забранена от Властта!

Не можех да си обясня защо едни и същи крака, обгрижвани до обуваемост по един и същи начин и то от един и същи човек, можеха да се вдигат законно само в държавната ТеПеКа, а в домашната му занаятчийска примитивност, това да се разраства едва ли не с мащабите на подривна антидържавна дейност. Обущарите са стожер на властта, а не неин подривник. Обутият човек по-рядко ругае която и да е власт. Затова, разсъждавах убедено, бай Георги, в най-пряк смисъл се явяваше не рушител, а крепител на властта.

Баща ми си е имал своите основания за тревожните предупреждения, ала аз попивах разказите на съседа обущар, който, утаен в житейската тригия на измъченото си стайче, прецеждаше издайнически думи - слова-пирони, подковаващи смисъла на един живот, чието привидно спокойствие бе само върхът на айсберга от страсти и преживяна действителност на уж монотонно съществуване.

Първата си обувка направил едва седемгодишен, в разгара на Първата световна касапница през 1915-та. Тогава още не били затънали в калта на Павликенския околийски център, а си газели само тази из съседните села, също тъй лепкава и непроходима, както цялата протяжна Дунавска равнина. То даже не било обувка, а налъм - дървена подметка с прикована върху ѝ каишка, издута като дъга - жилав ступор на крака, който, нахлузен веднъж, трябва сам да задвижва дебелата платформа, върху която е стъпил. Налъм, прост като налъм - ще дамгоса народната неутолимост за точно назоваване на нещата. Като се каже, че налъмът е прост, и че някой е прост като налъм - то си е заковано. Народът е най-безпристрастният и окончателен обущар. Затуй наричанката, че някой е бос, не значи непременно да няма обувки.

Второто всемирно безумие на двайстия век, през 1941-ва, заварило бай Георги въоръжен с тапия на обущар-занаятчия. Сколасал да я придобие в пиперливата пауза между двете световни войни, когато даже в ония условия можело човек да изучи занаят, щом младостта му е подпалена от лютата сплав на мерака и упоритостта. Липсата на пари не била непреодолима пречка. Селските жилави момчета се влачели по корем из старопрестолния Търновград (напредничав във всякакво отношение), но чутовните лишения и несгоди си заслужавали: майсторското свидетелство за какъвто и да е занаят било като индулгенция за що-годе сносно съществуване - безценна пòлица към ипотеката, наречена Живот! Животът винаги е нещо, взето назаем: от Бога или от Мамона - кой да ти каже - ала човеците го разбират твърде късно. Единственият начин да живееш дълго, е да умреш стар. И може би смъртта не е изход от живота, а вход към нещо друго, определяно като безсмъртие от същите тези смъртници.

През 1941-ва из Павликенското землище от Запад на Изток тръгнал немският ботуш. Към края на 1944-та ботушът се завърнал от Изток на Запад като съветски. "Немският беше от фина лъскава кожа, елегантен и навярно удобен, скроен по крака, и лек, като че войските им пристъпяха на модно дефиле, а не бяха се юрнали на фронта. Руският ботуш е тежък, грубоват, дебел. Да обработваш руски ботуш е все едно да подковаваш кон. Ала в крайна сметка, всяка обувка има значение само за отделния човек. За народите - дали и как са обути - не е толкова важно. Защото много обути народи всъщност не са оставили кой знае какви следи, дори са изчезнали безследно. А много боси народи живуркат и до днес... Бай Георги се явил като съсед на нашата крайна бежанска улица "Тракия" подир кончината на тази "Втора велика война", чиито следи потънали в изначалната ни местна прах и кал. Към селското градче Павликени заприиждали всякакви люде: безимотни орачи и копачи, лишени от стада овчари и говедари, национализирани занаятчии и селски производители, разорени търговци и мимикриращи според новата власт спекуланти... Обущарят заживял тихо, кротко, без да пречи никому. Почти незабелязано семейството му набъбвало с деца, които на свой ред, докато лазели из калта или се търкаляли в кълбетата прах, неусетно пораствали, шпорейки от рядката оскъдица на крайната уличка към достъпния друм на училищното образование, дето ги зареждало с основателната надежда, че бедността не е вечен, унаследен и неизлечим порок.

Някъде по това време усърдието на обущаря било забелязано, оценено и възнаградено. Майсторът от обувния цех при "Трудово-производителната кооперация (ТПК) Втора петилетка" получил задължаващото доверие да участва в някаква много специална и високо отговорна комисия на Властта, дето трябвало да изследва краката на различните народи откъм обувните им традиции и специфични възможности на вървежа. Шеметното проучване установило още по-уникалния и стратегически за нацията ни факт, че българинът притежава най-широко ходило спрямо другите по-първи народи сред цивилизованото човечество. Това разкривало огромни хоризонти пред обувната ни индустрия: "Нашите обувки ставаха на всички нации, можехме да ги изработваме само по зададен номер, без да им вземаме мярката. Оказваше се, че обувката на българина е генетично обусловен гостоприемник!... Жалко е, че хората, не само българите, не искат да проумеят, че никой не може да стъпва едновременно в повече от един чифт обувки. Защо тогава е този стремеж към многотията? Човечеството от ден на ден върви все по-обуто, а ходещите непрестанно искат, измислят и се запасяват с нови все по-красиви, невероятни обувки. Накъде крачат обаче тези все по-обути човеци? Накъдето и да е, важно е да движат по своя си път, да стъпват в своите си обувки. Всеки човек си има път, който само той може да извърви - само той и никой друг! Ама как да уцелиш отведнъж кой ти е пътят? И ако не си успял веднага - да не се боиш от ужасната крайна Безпътица, в която неминуемо ще се озовеш, когато те изпровождат по твоя сетен, вечен път..."

За себе си бай Георги бе постигнал равновесната, спокойна реализация на собствените си прозрения: "Няма по-голямо удоволствие всеки ден да изминаваш един и същи път. Щом се събудиш, да отиваш на работа, а вечер да се прибираш обратно вкъщи, при семейството си, и да виждаш, че и другите край теб вършат същото, пристъпяйки в обувки, сътворени от теб. Сякаш и ти крачиш заедно с тях, и всички виждате, че колкото и времената да са трудни, мрачни, светлината идва тъкмо от това прозрение."

"Някой ден ще лустросат и нашата улица", беше убеден в крайния прогрес на развитието обущарят бай Георги. "Ще я "подковат" с асфалт и кантоват с тротоари, върху които хората ще се движат като на гигантски подметки. Мръсотията ще е само спомен, а пък обувките наистина ще са чистички и лъскави като мисълта за неизбежното бъдеще."

След немного години, на границата между прогимназиалния и гимназиалния курс, щях да се уверя, че обущарят бай Георги е бил същински махленски пророк. Дни наред самият аз щях да редя плочките пред участъка на нашата улична ограда под ръководството на Строителя бай Ради. Но темата за бай Ради Строителя, заслужава да се опише отделно.

© Димитър Томов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.12.2020, № 12 (253)