КАТЪРИТЕ НА ДЯДО СТАНКО

Димитър К. Георгиев

web

Героите и събитията в този разказ са изцяло плод на въображението.

Първо да ти кажа - от гагаузите съм. Не знам как точно е станало, чувал съм, че много отдавна било, за малко да ни потурчат. Гагаузите, както се знаят, били насилени да говорят по турски, но си запазили имената и християни останали. Турците не ги оставяли на мира и напирали да ги правят мюсюлмани. След една война тръгнали подир руснаците и стигнали до Бесарабия. Заселили се там, живели там, колкото живели, не им харесало. Земята раждала малко и се преместили отсам Дунава, в Добруджа. Полека-лека забравили турския, но в Черна, туй вече и аз го помня, макар хич да не хортувахме по турски, другите все ни гледаха изпод вежди и ни нямаха много вяра. Еле пък да се залюбят някои от местните с наша мома или ерген - големи разправии ставаха. Правят-струват бащите им, все гледат да ги разделят и младите рядко се случваше да се вземат.

С катъри се белосвам, откакто се помня. Катърът е як като кон, не придиря много, лаком е и каквото му туриш в яслата - изяжда го. Тъй съм научен от тати - вземи си един катър и си гледай пашалъка. Защото за коне всеки припира, а на катъра рядко някой ще хвърли око. Моят дядо, бог да го прости, той почина в Черна, разказваше, че като бил млад, често през селото минавали войскари. Като мернат някой хубав кон и го вземат. Ей така, като едното нищо! За плащане дума не отваряли, най-много да оставят някоя изпосталяла кранта, дето бере душа и не я бива ни за каруца, ни за рало. А на катърите не посягали. Оттогава ний все катъри гледаме. Видиш ли катър нейде, да знайш, че чорбаджията му е от гагаузята.

Като ни казаха, че ще ни изселват, беше есенно време. Като стигнахме с шлеповете в Тутракан, заваля сняг. Изпроводиха ни тука, в Райнино. Къщите на колонистите изтърбушени - нямат ни врати, ни прозорци. На покривите мишките си свили гнезда в сламата. Вънка спира да вали, вътре тече. Голям студ брахме и голям глад изкарахме, едвам устискахме да се запролети. Оземлиха ни с по четирийсе декара земя. Земята тука е богата, черна като катран и каквото и да бучнеш - вирее. Хубаво, ама военно време. Младите мобилизираха, а да орат и да сеят останаха жените и старците. Как да е, оживях, върнах се от фронта и се хванах за плуга. На власт вече бяха комунистите. Таман се позакрепихме малко и хоп! - ново двайсе! Почнаха да правят ТКЗС. Най-напред влязоха голтаците и Стоян Кръстев - най-богатият, с шестстотин декара земя. Чудна работа! - ще речеш, ама тъй беше. Къде с добро, къде насила натикаха ни в стопанството. От цялото село не склони само Акпунарлията.

Но остави го него - на хората им мъчно! Много им се насъбра. От един тормоз в Румъния се отървахме, тука на друг налетяхме. Свиди им на хората всичко, ама най-жал им за конете. Преселецът коне гледа като децата си - гладен и жаден ще ходи той, ама конете му да са сити! Отсреща е къщата на Карадимчетата. Две жребчета имаше Стефан - очите ти да останат! Извежда ги той от дама, ще ги кара в текезесарската конюшня. Бърка в джоба си и ги зобѝ с жито от шепата си, а сълзите му се търкалят по страните. Жена му Дона се държи за дирека на портичката и вие на умряло. Той пуфти, скърца със зъби и попържа като говедарин. То да бяха османлии, да бяха руснаци, да бяха шваби, румънци - иди-дойди. Ама българи на българи да сторят такова нещо - бива ли! Ония, както разправяше дядо за едно време, вземали само конете, пък тия взеха нивите и с тях подбраха и конете, барабар с каруците и амуницията. И овцете взеха, и кравите, и... всичко, всичко! Дворовете ни опустяха. Останаха едните кокошки да ровят из торищата. То после излезе, че било за добро, от доброто кой бяга, ама откъде да знае човек. Даже Акпунарлията, и той, дето с три вола и един дръглив кон мъчи земицата си десетина години като частник, видя накъде отиват работите и сам си подаде заявлението. Пък тогава взе, че умря, завалията, и не дочака да се види кооператор.

Инак, да ти кажа, и при мене не стана лесно. Дърпах се аз, чудих се, отлагах... Загубих си съня, ни ми се яде, ни ми се пие. Опротивя ми всичко, почнах да се муся и да се карам де с кого сваря. Среща ме Дялю, с него ергенувахме в Черна, лоша дума не съм чул от човека ни там, ни тука. "Добър ден" - рече и се спря да приказва, пък аз на нáпреки: "За тебе може, ама за мен - не е!". И го подминах, а той гледа подире ми и се чуди. На жената пък взех да опявам за щяло и нещяло, манджите ѝ взеха да ми нагарчат. Тя търпя, търпя, претегли ме на кантара си и тук ходи, там ходи - все покрай децата се върти. Вечер почна да си ляга при тях - дотам я докарах, да ги пази от баща им... Страх я беше горката - бях почнал да посягам и на тях. Мина, що се мина, той и оня с кожената куртка, дето спеше в кметството, и той не ме оставяше на мира и накрая кандисах. Рекох си - ей тъй, за мене си - където всички, там и аз. Мислех, че съм се изхитрил, като си продадох катърите на пазара в Главиница. Един само оставих. Де да знаех, че дядо ми пак ще излезе прав, ама а де... Акъл! Оставиха ми го - не вземали катъри. Нов живот щели да строят и нямало да се белосват с такива инатливи... как го каза онзи с кожената курка и каскета? А-а-а, безплодници, вика.

Вярно, после, след години се замогнахме. Вдигнаха се нови къщи, напълниха се с дечурлига и разните му там градски измишльотини, позагладихме косъма. Властта поотпусна малко въжето. Отделно от кокошките хората си завъдиха кой овца, кой коза, кой телица. По едно прасе, къде с щир и лобода, къде с тикви и булашик, всеки гледаше в кочината си. Гьола в селото, до Коста Съботянина, се напълни с патки и юрдечки. С катъра си носех дърва от гората, наоравах си лозето и мамулите, дето ни даваха от текезесето за лично ползване. А комшията си купи кола - булгар рено, и с нея ходи на работа. Аз пък се залових да гледам петнайсетина овце и бая полза видях от тях. Агнета Родопа купуваше като топъл хляб и добра цена даваше - продавали ги на арабите. Преди година, като остригахме овцете, само от парите, дето взех от вълната, купих на сина моторетка. И с моторетката си взех още една беля на главата, сякаш другите ми дертове са малко, ама за това после ще ти разправям.

Е, дума няма - по-добре заживяхме, ама... Сигурно си чувал - има една приказка, че многото добро не е на добре. И тъй стана, как се извъртя, не мога ти кажа. Ялов като катър излезе новият живот на онзи с куртката... И да знайш, туй, дето все не можем да прокопсаме, от лакомия иде. Тя дъно няма! Ей такива усти сме отворили и тъпчем ли, тъпчем, солука си чак затъкваме. Туй, да гледаш все да си връз другия, все ти да си горен, от нечестивия е дадено, аз ти гарантирам. Ей, нá! Моят хубостник, сина де, преди да се научи да казва "мамо", дърпаше играчките от сестра си и крещеше: "Туй мойто!". Ако един направи нещо, всеки път се намират двама, дето да го развалят. Сега щели да ми връщат нивите... Абе айолу, за къв чеп ми са сега!? Как да ги гледам с един катър, одъртял като мене. Ти мене остави, мойта е изпята, ама вий, младите, как ще се оправяте след тъз разсипия и тоз хайдутлук? Като гледам каква яловщина ни е напитила сега, хич не ви облазявам - все едно да се надяваш от катър да се роди кобилка.

С текезесето беше, каквото беше - мина и замина. Ама един дерт имам още от Черна. Почна се той тогава и до ден днешен ме стиска за гръцмуля. Дете имах - едно момиче. Син нямах. От мене да го знаеш - женското е чужда стока. Докато се усетиш, току порасте, на ергените им замирисва на фуста и почват да ти препикават плета. Гарантирам! Друго си е синът, булката много не беше съгласна, ама... нали ти казах - жената е друга направа. Ако ти даде господ син, мисля аз, ще има кой канче вода да ти донесе и внуче да ти чурулика на старини. Тъй, тъй - викаш ти, ама от черния калпак, дето носех тогава, взех бели косми да изтръсвам... Е, слава на дядо Господ! Роди ми се син! Кръстихме го Ангел - ангел небесен сякаш ни помогна да се сдобием с него. Тя и жената тъй му се радваше: "Ой, на мама ангелчето, ой на мама ангелчето...". Дойдохме и заживяхме в България. А синът, нали толкоз го чакахме и толкоз го искахме, че само устата си да отвори и бързаме да му угодим. Като заколи кокошка в Света неделя, жената сипва на мене копан и на него копан - зер и той мъж, и той гащи връзва! А и нали надежбата ни у него! Сестра му, като гледа нас, взе и тя да го котка. Днес тъй, утре тъй, докато разберем, туй гевезе взе предята и ни се качи на главата. Дъщерята порасна, дойдоха да я искат и се сватосахме с Гурбанчетата. Останахме тримата. Докато ходеше на училището, ако двама се сбият - той третият. Има ли ошушкана череша - Ангел бил там. Има ли окрадени полози с яйца - Ангел ходил за вафли от магазина. Окуцее ли някое куче - стопанинът дири Ангел. С една прашка ходеше на врата, гащите си ще загуби - джобовете му издути от дребни камъчета. Сума ти прозорци изпочупи. Биеше врабчета, котката не сварваше да ги изяде и ги заравяше в градината. Тъй порасна - по сокаците и с белите си, а книга рядко похващаше.

Старият катър, дето не ми взеха в текезесето, взе, че умря. Ходих чак до Сушево да взема друг от един татарин. Хубав катър, млад, хареса ми се и направихме пазарлъка. Купих го аз, и на сметка го купих! Уж бил научен, пък като рекох да го впрегна в каруцата - не ще! Посегна да му сложа хамута - дърпа се, вири си муцуната, ситни и задницата си все към мене върти - ще ме стъпчи. Сложих му един чул на главата, мушнах хамута и му наместих палдъма. Ама как да сложа юздата? Дръпнах полека чула, колкото да му видя устата. Че като тръсна глава тъз проклетия, като се ококори! Изцвили и се изправи на задните си крака. Хвърли едно чифте и ме прасна по капачката. И като хукна! Събуряса ме на земята, аз са прескундих, а той потроши вратника и изхвърча на пътя. Оттогава окуцях - осакатях и ходя с патерица. Вечерта катърът се върна, аз го прибрах, турих му букаите и бой, бой... За теб лъжа, за мен истина - оправи се животното и почнах да го впрягам. От туй ли беше, от друго ли - не знам - даврандиса се. Сега върви послушен като стар вол.

Все по него време, като купих катъра, Ангел навърши години и вече не щя да стъпи в училището. Изкласи! Източи се тоз пергишин, на един бой с мене стана. Срещнал го даскалът, дето живееше на квартира у Недю яйчаря, и му казал да се запише, че да си изкара свидетелство за основно образование. Пък Ангел му теглил една солена попържня и му рекъл да си върви, отдето е дошъл. Чапрашик човек! Пратих го да пасе овцете, да не яде хляба бадева. Белким, като е залисан с тях по поляните, по-малко ще са му щуротиите. Ама не! - човек едно мисли, пък то друго става... Надвечер, по хладното, овцете най пасат, аз съм още по къра, майка му и тя не се е върнала, а Ангел бърза да ги запре. Натири ги в двора и вече не го търси. Сякаш бил вързан - тича на центъра. Събират се там, по пейките до кръчмата, момчетии като него и дявол знае какво правят. По едно време почна да ги влачи у нас да играят карти. Намъкват се в стаята и се заключват, амен-амен до съмнало. Какви карти играят, не знам, ама един път като я заредиха - цяла седмица тъй. Дремя си аз у фаята и ги чувам как се дърлят. Вино ли пият, ракия ли? Някой път дигнат врявата, ще стигнат до бой. Пробудя се и ще потропам на вратата. Ангел я открехне леко и пита: "Тате, ти що не спиш?". Но не ме пуска да вляза. По петляно време онези си заминават и ги виждам как се кандилкат в мрачината. Викам на жената: "Ще ги спра! Няма да ги пускам вече в къщата си".

На другия ден слънцето напекло - той спи. Отивам да го дигна, бутам го по рамото. Едвам отваря клепачи, мълчи като пукал и ме гледа като катъра, когато ме ритна в коляното. Взе да се надига, а очите му ще ме промушат. Из един път ме достраша, че ще ме удари, ама само изсумтя. Не знам какво щеше да стане, ако не беше дошла майка му. "Ангеле! - вика. - Приготвила съм ти торбата. Долу съм ти сипала една паница бобена чорба, да се наядеш, че тогава да изкараш овцете". Пък той: "Не ща боб! Аз боба го мразя от Румъния".

Келеш! Като дойдохме тука, беше ей толчав, едвам прохождаше, сопола си не можеше да избърше пък мразел боба от Румъния. Айде холан! Идеше ми да му завъртя една по врата, ама като го погледнах и се стърпях - настръхнал като таралеж! Излязох навънка да не го гледам. Жената му даде торбата с хляба и водата, той я нарами и се загуби в пушилката подир овцете.

Ей! Не ми се приказва! За хора не ни зачита! Много-много не приказва, ама като изръси една, ще ти държи влага цяла неделя. И с добро опитвахме, и с лошо - оправия няма! Уж чува какво му набиваш в главата, пък после я кара по неговата. Инат, голям инат излезе тоз чапкънин! Сякаш рога му поникнаха, пък акълът му изфиряса! Знам аз вече как се стигна дотука, ама защо ми е? С ръка на сърцето ти казвам! Лошотията, направи ли си място у човека, тъй закоравява, че няма изкореняване! Ангеле, Ангеле... Никак не ти приляга името, татьовото, друго трябвало да ти турим, ама откъде да знам аз... Пък и туй, дето ми се върти сега в главата, не е за човек име...

Как да е, изпроводихме Ангел с овцете. Аз още не съм се освестил, и не щеш ли - иде у нас пъдаринът Любчо. Тъй и тъй, бай Станко, твойто момче вчера изтървало овцете в кооперативните бостани. "Голям зарар станал, не знам как ще се оправяш с председателя." "Как тъй ги изтървал ва, той да не е спал?" - креснах му аз, сякаш той е кабатлия. "Не, не е спал, бай Станко - мънка Любчо Македонеца и надига фуражката над челото си. - Виждам аз от няколко дена едни хайлази да ходят при него. Карти играли...". Пак с тез карти! И като ми причерня пред очите, грабнах камшика и викам на жената: "Ивано, стой тука и да не си мръднала. Ще го намеря аз тоз непрокопсаник и ще му дам едни карти тъй, че ще ме помни цял живот. Да ме срами той пред хората! Как ще му плащам поразиите!? Ще ми вземат трудодните, дето с куция си крак съм се влачил, от пръстта съм извадил!". "Въх! Станко, не отивай. Чакай малко - как тъй да остана! Андрей звеноводът нареди да си взема мотиката и да ида да копаме царевицата до лозята" - мъчи се да ме възгещиса тя. "Абе ти чуваш ли какво ти казвам, или не чуваш? Да му се не види и работата, и намярата! В тъз къща кой командва, ма - аз или Андрей!? Да си налягаш парцалите, че да не почна от тебе!". Молех се само като го видя моя нехранимайко, да не ми мине ядът. Мушнах патерицата на рамото си, яхнах катъра, сритах го в ребрата и на кушия настигнах Ангел. Той, като ме видя, и разбра какво го чака, хукна да бяга. Аз подире му! Без малко да го сгазя с катъра. Презрамката на торбата му се скъса, шишето тупна на земята, тапата му отскочи и водата взе да бълбука. Ангел се обърна и аз с целия си яд го дернах с камшика през ръцете. Той се сви, спря и посегна да ма дръпне за куция крак, ама аз го ръгнах с патерицата по гивися и не можа да ме събори. "Верицата ти гагаузка!... - редя ги аз и плющя с камшика, където сваря. - Овцете у бостаните, ти карти ще ми играеш! До гуша ми дойде от тебе. Или ставай човек, или хващай гората". Бой, бой...

На другия ден му дадох катъра. Хем да го пасе, че да не яде по цял ден на ясла, хем да завръща овцете с него, че бая бях го наложил. Оттогава сякаш крутоляса. Беше по жътва, сутрин ги изкарваше по изгрев, вечер не бързаше да се връща. Въртеше овцете из стърнищата - намираха те там и трева, и клас, и разпиляно от комбайните зърно. Минаха тъй два-три месеца. Викам си - тоз беладжия май ще влезе в пътя. Продадохме агнетата, продадохме после и вълната. Ангел вика: "Тате, ще ми купиш ли мотор?". Купих му мотор. Взех му аз туй пъркало, ама де да знам, че за да го кара, трябвало да има документ. Ходих да търся кмета Йордан - той заминал за Разград. Затуй се отбих в училището да питам откъде да го извадя тоз въжишки документ. Има там едно даскалче от село, та подирих него. Заведе ме човека при директора, ровичкаха с него из някакви книжа и после даскалчето ме пита: "Бай Станко, момчето ти има ли шестнайсе години?". "Има. И повече. Наесен ще го пращам в казармата" - казвам. "Хубаво, но пак не може. За да си вземе книжка, трябва да изкара курс за мотопедисти, но няма да го приемат, защото не е завършил седми клас. Образование се иска!" Върна се Ангел вечерта с овцете и аз го почвам от вратника: "Ти, такъв-онакъв, кой клас изкара? Докато другите деца учеха, ти ловеше гарджета из клонаците. Казвах ти аз да не хайлазуваш и да залягаш над уроците, че един ден ще станеш пишман, ама кой да чуе. Имаш ли хабер, че за да караш мотора, ти трябва книжка?". "Имам" - вика. "Ами знаеш ли, че за нея ти трябва да си завършил седми клас?" "Знам" - отговаря ми мойта пушлама. "Хубава работа! Ами сине майчин, като знаеш, защо не ми каза, да не харчим пари бадева?" - взех да омеквам аз. "Той, Кирчо, има книжка. Той ще го кара мотора, пък аз ще се возя отзаде му на седялката." Бре, мама му стара - викам си на акъла - много му знай устата! Аз за Кирчо ли съм броил толкоз пари?". И го оставих - аз каквото и да кажа, той тъй я докарва, че все е отгоре. Не се излиза на глава с него.

Чух, че чистили гората и който иска, му давали участък да си събере вършина. Търся Чернико горския: "Ми-и, ела утре да ти отмеря един парцел". Отивам на другия ден, парцелът се случи до сечището. Викам му: "Чернико, да кажа на Ангел да докара овцете, тъй и тъй ще сечем, да поядат малко шума, пък аз да идвам с катъра, че с тоз куция крак съм за никъде". "Може - вика горският. - Ама трябва да си нащрек! Аз казвам на теб, пък ти кажи на Ангел. Пазете овцете и катъра да не влязат в сечището и да опасат фиданките, дето есенес залесихме. Иначе ще има глоба!". "Слушай - рекох му, - за катъра гарантирам! За Ангел - не! Грях ми е на душата - син ми е, но вяра му нямам. Ще взема с мене Колю Фучеджийчето, хем да ми помага, хем да ги наглежда".

Да ти кажа, надежбата ми беше в казармата. Да дойде есента, викам си, ще заколя едно агне, ще събера комшии и роднини, и неговите картаджии ще извикам. Ще му направя една новобранска и да заминава. Може пък там да му вкарат ума в главата. Ама не би! Върна се от казармата, там други мурафети научил. Лешкуни цяла зима, нищо не похваща! Вечер се наяде и не изтърва да излезе. Някой път изчезне, по два-три дена го няма. Сестра му пометна на два пъти, окахъри се, поболя се и почина. Погребахме я пролетта. Майка ѝ не изтрая и отиде подир нея. Наскоро след туй Ангел се запиля нейде по градовете. Останах да кукувам сам-самичък с катъра. Четири години и кусур! - нито идва да ме навести, нито се обажда. До онзи ден.

Седнал съм аз надвечер на пейката пред къщи и подпирам сакатия крак с патерицата, че не мога да го свия хубаво в коляното. Отгоре се зададе една червена кола. Наближи-наближи, гледам аз - кола като кола! Ама не съм я виждал тъдява и се питам къде ли ще спре. Пък тя спря баш пред мене. От нея слиза - кой мислиш? Ангел! Здрависахме се, седна при мене, разменихме някоя приказка и аз му викам да влезем вкъщи. "Добре, тате! Ще влезем, но нека първо да отида до центъра, намислил съм една работа и трябва да се видя с някои хора. Довечера съм тука - ще седнем, ще поговорим и ще ти обясня всичко." Хубаво, хубаво... Ама и тъй, и тъй ще ходиш надолу, влез вътре и вземи пари. Под мушамата на масата в кухнята съм ги сложил, скоро взех пенсията. Купи там нещо да се почерпим довечера." "Добре, тате! Ще купя, но пари аз имам, няма да взема от твоите. Ще вляза само да пия една студена вода, че съм ожаднял."

Влезе и набързо излезе, запали колата и замина, а аз останах да го чакам на пейката. Чакам и през главата ми минават всякакви - каква ще е тая работа, дето Ангел я намислил? Преди замина с рейса, сега си иде с кола! Е, не личи да е нова, ама кола! Може пък... ще видим, ще видим...

Сега да дойде, после да дойде - смрачи се. Да влизам, викам си вътре, че захладня. Взех да се надигам, едни фарове зад мен присветнаха, после осветиха цялата улица и угаснаха. Той ще е, няма кой друг да минава тука по това време. Като стигнах до портичката, Ангел ме превари и я отвори. Носи една чанта.

Влязохме вкъщи, аз бръкнах в долапа за шишето с ракия, а той извади от чантата сирене, салам, лимоната. Изми два домата и ги наряза. Седнахме на масата. "Ха наздраве и добре си дошъл!" - каня го аз. Чукнахме се и го питам: "Кажи сега къде ходиш, какво правиш?" "Ще ти кажа - вика, - има време. Решил съм да остана...". И почна надълго и нашироко да ми обяснява как ходил при кмета и какво си приказвали. До навеса на спирката, дето рейсовете спираха навремето, има една стаичка. Сега тя била празна и Ангел уговорил да я вземе и да прави магазин. Ама парите не му стигали и затуй тази вечер ходил да търси Ненчо, дето държи барчето, да му даде на заем.

Из един път ми стана драго - най-после и Ангел да е наред с хората! "Колко пари не ти стигат? - питам. - Аз съм скътал някой лев, то сега без пари човек не може и да умре. Ама трябва да идем до Исперих, тука няма откъде да теглим." Казах му какви пари ще му дам. "Ще стигнат ли?" "Няма да стигнат, тате, но не искам да те въвличам в моите работи. Иначе ще помогнат много!" "Ти един път да почнеш - викам му, - полека-лека ще му намериш колая. Нали гледам - кола караш, сигур си взел седми клас, ще носиш стока с нея. Все нещо ще припечелваш. Може и булка да си намериш, не ти е минало времето. Пък аз на внуци да се порадвам... Вземи ги, вземи парите, аз не съм чужд. От чужд човек не можеш взе сега пари как да е...". "Добре, тате! Ще помисля. Ще те разходя утре до Исперих и ще видим. Да си починем сега, че стана късно."

Сутринта напоих катъра и му сложих в яслата цял куджак сено. После се умих, облякох си чисти дрехи. Ангел, и той пременен, излезе от стаята. Подаде ми патерицата и ме настани в колата. Рекох му да спре до комшията, да му кажа да наглежда къщата, докато ни няма. Като стигнахме спирката, пак го накарах да спре - да видя къде ще отваря магазина. През мръсните джамове и от паяжини не видях много, ама отвън има фасон и е на центъра. След туй продължихме. Отдавна не се бях возил на лека кола - то било хубаво нещо! Докато се озърна, и стигнахме в Исперих. Теглих парите, намушках ги в джоба си и го закопчах с една сигуранция да не ги изръся някъде. Върнахме се в Райнино и Ангел вика: "Тате, дай да свършим някоя работа, има време, докато се мръкне." "Работа да искаш - казвам, - само да ти се работи!". Тръгнах към дама и се чувам как си свирукам с уста! Тъй ми олекна на душата, че ми иде да подскачам от радост, ама не става с патерицата. Имах половин декар люцерна, дето беше почнала да цъфти. Впрегнахме катъра, сложихме косите и - там! Вечерта се прибрахме каталясали, теглихме колата зад къщата и затворихме вратника. Сипах пак по една ракия и тогава се сетих, че в залисията парите останаха в новите ми дрехи. Дадох ги на Ангел, легнахме си и за пръв път от много години насам тъй сладко не съм спал. Не разбрах кога се е съмнало, не съм чул и хлопките на чардата, дето се събира на гьола.

Както си лежа, ни заспал, ни буден, чувам някой бий по вратата: "Бай Станко! бай Станко!...". Станах да отворя - той комшията Стефан. "Бай Станко - вика, - катърът ти избяга! Напи се на гьола с вода и хвана към Крушака!". "Тъй ли? Амчи как е излязъл!". "Да ида да го върна?" - вика Стефан. "Остави го - казвам, - ще пратя Ангел да го прибере." Влизам в стаята, дето спи Ангел - няма го Ангел! Като видях разфърляния креват и нещо ме клъцна под лъжичката. Излязох на двора - колата и нея я няма, вратникът седи разчекнат. Пръждосало се Ангелчето... Набърже всичко ми се избистри, ама викам си да проверя още едно място. Влязох вкъщи, надигнах мушамата - от пенсията тоз багабонтин ми оставил пари, колкото за единия хляб!

Седнах на един стол, хванах се за главата и без да се усетя, се разревах като... като някой такоз... Не плачех за парите. Остави ги тях на пущините! За майка му плачех, за сестра му плачех. И за неродените ми внуци плачех. За Ангел ли? Не знам, не знам... За него не ме питай. Стомахът ми се сви на топка, сърцето ми сякаш издрънча, счупи се и изстина. Душата ми се изпразни, осакатя. Да знаеш - за сакат крак патерици колкото щеш. За осакатената душа патерица няма да намериш!

© Димитър К. Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2019, № 11 (240)