КАШМИРЕНИ РОЗИ

Димитрина Благоева

web

Виктор подръпваше краищата на вълненото одеало, с което някой го беше наметнал. Пристъпваше от крак на крак, а през тялото му минаваха конвулсии, къде от студ, къде от преживения шок. Парамедиците го бяха прегледали – светиха му с лампичка в очите, побутваха го тук и там, понаместваха го, задаваха му глупави въпроси от рода на кой ден сме днес, и накрая учудено се спогледаха, че все пак май му няма нищо.

Полицейският инспектор се навърташе с подозрение около него и също му задаваше странни въпроси. Измерваше с поглед ту него, ту обърнатото по таван “Волво" в канавката. Разни експерти се суетяха навсякъде и си шушнеха нещо с инспектора.

Виктор още не можеше да повярва как изтърва проклетия завой. Беше минавал стотици пъти по това шосе, знаеше, че завоят е остър и винаги караше внимателно. Но когато този път премерено натисна спирачките и те изкънтяха кухо до дъното, имаше време само да усети поднасянето на колата извън платното. После всичко се завъртя в безумен полет, редуваха се разкъсващи слуха тракане, блъскане, тялото му се люшкаше, увиснало на колана, хвърчаха дребни предмети, а мисълта му не смогваше да догони този летеж.

Инспекторът на два пъти му натърти, че е извадил голям късмет, не само, че е жив, а че няма и никакви сериозни наранявания. Вече трети път му предлагаше цигара, а Виктор отказваше с обяснението, че ги е спрял преди много години.

Поредният експерт, който се приближи, подаде на инспектора прозрачен найлон, в който имаше парче гумен маркуч с гладко изрязани краища. Инспекторът размаха найлоновия плик пред лицето на Виктор:

- Хайде сега си помислете, кой Ви мрази толкова, че да Ви среже спирачните маркучи?!

Виктор се загърна още по-плътно с одеалото. Продължаваше да трепери. Усещаше тъпа болка в гърдите, а главата му още дрънчеше.

Час по-рано куфарът му стоеше до входната врата на апартамента им в Лозенец. Скръстила ръце на гърдите си, настръхнала като котка, жена му Стела наблюдаваше изпод вежди приготовленията по тръгването му. Виктор среса косата си, размаза малко гел между дланите си и оформи прическата си. Напръска се с парфюм. Не бързаше да тръгва, сякаш за да даде повече време на жена си да осмисли решението му. Беше ѝ казал, че след като се прибере в София, ще събере останалия си багаж и ще се изнесе на хотел. Напоследък се караха често. Виктор не мислеше да ѝ казва за връзката си с Лора, но Стела беше разбрала отнякъде. Не го упрекна, не направи сцена на ревност, само го гледаше с болезнено заплашителен поглед. Няколко дни поживяха като случайни познати, разминаваха се в огромното жилище, старателно се избягваха. Виктор се стараеше да не се спъва в котката, Стела спря да подрежда папките на бюрото му. Вечеряха поотделно, а когато се случеше да се засекат на масата, всеки гледаше в чинията си, за да не среща погледа на другия.

Когато завърза обувките си, Виктор се изправи и за първи път тази вечер погледна жена си. Разтвори ръце и двамата се прегърнаха, без да допрат телата си, суховато и служебно. Изненада го празния поглед, който Стела му хвърли, преди да затвори вратата след него.

- Случайно да Ви се намира цигара? – експертът явно бързаше, но след кратко тършуване по джобовете измъкна измачкана кутия “Ротманс" и я навря току под носа на Виктор. Той извади ръка изпод одеалото и с все още треперещи пръсти изрови една цигара. Мъжът щракна със запалка, огънят освети крива съчувствена усмивка и докато Виктор се накани да му благодари, експертът вече му беше обърнал гръб. Особени хора му се сториха полицаите, мълчаливи, вглъбени, чак някак отнесени и ако говореха, питаха все странни и нелогични неща.

Направо подскочи, когато усети в ухото си дъха и ехидното кискане на инспектора, който се бе появил нейде от мрака:

- Запалихте все пак! – злорадстваше. – Днес Ви е простено! Хайде, качвайте се в тази патрулка, ще Ви откара до града.

Когато седна в неотоплената кола, ленивата умора го затисна още по-силно, тялото му се отпусна и въпреки че му беше студено, се отдаде на унеса, размазал отблясъците по мокрия асфалт в червено и синьо. Скоро преливащите се в движението корони на дърветата по пътя го зашеметиха и той задряма в неспокоен сън.

Шумна разправия на арабски го събуди в малка, семпло обзаведена стая в хотел. Гледката през прозореца то караше да мисли, че се намира някъде на "Мария Луиза". Врявата от хотела се преплиташе с шума от улицата. Виктор се чувстваше объркан и зашеметен, тялото го болеше. Мина му през ума, че не е лошо да отиде на лекар, но излезе навън, с надеждата да подреди мислите си сред забързаното градско утро. Студът стегна като в менгеме слепоочията му. Блъсканицата в потока от хора го изнерви допълнително и той побърза да се скрие някъде на топло. Попадна в турско кафене, на две маси имаше по трима-четирима мъже, нахлупили каскетите си, мълчаха почти ритуално, пушеха, изгледаха го с подозрение. Едва сега Виктор осмисли външния си вид, беше небръснат, палтото му беше побеляло от прахоляк. Поръча си едно кафе, без да се усети, пусна цели четири бучки захар, сякаш тяхната сладост щеше да оправи нещата. Искаше да събере мислите си. Като начало се обади в офиса, измисли някакви здравословни проблеми, които да оправдаят отсъствието му за няколко дни. Чувстваше се празен и неспособен да се върне към обичайния си ритъм на живот. Не му се говореше с никого, дори и с Лора, но се сети, че беше обещал да ѝ се обади снощи и като не го бе сторил, предполагаше, че тя ще се притесни за него. Само че нямаше пропуснати обаждания от предната вечер. Набра номера ѝ, дълго даваше свободно, но тя не отговори.

Лора работеше в съседен офис в Бизнес центъра. Винаги изглеждаше предизвикателно, дори облечена в обикновен делови костюм. Сексапилът ѝ се спотайваше в извивката на талията или в деликатно повдигнатото деколте. Без усилие прелъсти Виктор, с лекотата на младостта си, с безпрепятственото спускане по хлъзгавата повърхност на ежедневието. Виждаха се при всяка възможност, след работа, когато всички си тръгваха от офиса, винаги когато Виктор можеше да се оправдае с внезапно възникнал ангажимент. Лора живееше сама и скоро му остави ключ от апартамента си. Виктор винаги имаше желание за Лора, за него срещите им придаваха плътност и цвят на обичайния с рутината си ден. Чувстваше се добре - по-млад, по-бодър и някак вдъхновен с тази връзка.

Един ден си даде сметка, че е готов да прекрати брака си, да го остави в миналото. Стела вече не го вълнуваше, живееха като съквартиранти, нямаше и помен от някогашната тръпка. А Лора…, само мисълта за Лора го събуждаше, възбуждаше го и го караше да се чувства жив. И съвсем естествено очакваше малко повече съпричастност и ентусиазъм у нея, когато ѝ съобщи за своето намерение. Тя се усмихна, ала сякаш на нещо друго, нещо свое, което не беше за споделяне. Но Виктор не обърна внимание на това.

Прибра се в хотела, продължи да звъни на мобилния ѝ, отново без отговор. Това започна да го озадачава и изнервя. Извика такси и заръча на шофьора адреса на апартамента ѝ. Позвъни на вратата нетърпеливо, почака, колкото да се ослуша за някакво движение вътре и си отвори с ключа, който Лора му бе дала. Нямаше я, вероятно бе на работа по това време. Беше жаден, отиде в кухнята, порови в хладилника, намери отворена кутия с портокалов сок, пи от кутията. Спомни си колко пъти се бе разхождал гол из кухнята, ровеше в хладилника и търсеше нещо за ядене. Сега не беше същото, макар да се сети, че не е ял от снощи. Отправи се към спалнята. Лора никога не оправяше леглото си, завивката беше на кълбо, някакви дрехи бяха зарязани в единия край, на другия край беше смотан червен шал от кашмир, целият на огромни релефни рози. Виктор посегна, взе шала и го долепи до лицето си, зарови се в мекия аромат на познат парфюм. Неволно се подпря на бюрото, където Лора бе оставила включен на стенд бай лаптопа си. Екранът светна приканящо, Виктор не устоя на изкушението, сякаш дяволът го дърпаше по оня прастар път на знанието, който не водеше до нищо друго, освен до болка и разочарование. Без да се замисля, Виктор разрови оставения в активност чат, без да усеща нервност от това, че Лора може да влезе всеки момент, но когато видя разговорите от последните дни, стомахът го присви, потърси стоящия наблизо стол, за да седне, подпря горящото си чело с едната ръка, докато с другата, трепереща от пропълзелия страх, движеше мишката нагоре-надолу. Отваряше съобщенията хаотично, сякаш безцелно, с примирението на осъден. Не му трябваше много време, беше като да подредиш пъзел, схванеш ли един път логиката, става лесно. Разговорите бяха от последните два-три месеца, редуваха споделената любовна жажда, насладата от взаимността и отровния език на едно пъклено начинание. Обръщенията като "любов моя", "слънце мое", макар и да не ги беше чувал досега от Лора, не му направиха особено впечатление. С почти премрежени от яд очи Виктор разгледа смъкнатите от интернет схеми на спирачната система на “Волво S80". Усети, че почва да се задушава, когато в главата му нахлу спомена за онзи обяд преди две седмици, когато Стела дойде в ресторанта с румени бузи от първите ощипвания на студа, а раменете ѝ потрепваха, бегло загърнати в червен кашмирен шал на големи рози.

© Димитрина Благоева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.09.2020, № 9 (250)