ГРЪЦКА ИСТОРИЯ

Димитрина Благоева

web

Имаше някаква аристократична тъга, изписана на лицето й, дори когато се усмихваше. Сякаш произхождаше от стар род на благородници и бе наследила по малко от отегчението на всяко едно поколение. Движенията й, плавни и като че ли внимателно осмисляни, придаваха на тъгата й още по-подчертана видимост и плътност. Изглеждаше ефирна, на моменти все едно изчезваше в цигарения дим, който бавно изпускаше също така вмислена в себе си.

На Янис му харесваше да я наблюдава, докато той миеше чашите зад бара. От време на време улавяше разсеяния й поглед и макар да му се струваше, че тя гледа през него и изобщо не забелязва присъствието му, всеки път изпитваше приятна тръпка, когато срещнеше очите й - тъмни, бавни и замислени като на Ангелики.

Всеки следобед тя идваше в таверната, сядаше на най-близката до крайбрежната алея маса и подпираше главата си с две ръце, втренчила поглед в морето. Янис имаше възможност да се приближи до нея, когато й занасяше чашата с кафе. Навеждаше се леко над рамото й, поемаше дълбоко въздух, за да се изпълнят дробовете му с излъхващия се от нея аромат на пачули. Трябваше да напрегне слуха си, ако искаше да чуе тихото, изречено на гръцки със силен акцент "благодаря". Отговаряше й с "моля", като се опитваше да звучи безразлично, за да не издаде вълнението си. Изчакваше един миг, за да е сигурен, че тя няма да иска още нещо, и се отдалечаваше с мисълта, че денят му е изпълнен със свеж аромат на несвършване и море, с галещ ухото морски бриз и с призрачната стаеност на тази жена. Често така и не разбираше кога си е тръгнала. Щеше да си помисли, че тя е плод на въображението му, ако не бяха празната чаша, няколкото монети за сметката и загасената цигара в пепелника.

Беше пристигнала преди две седмици в селото. Носеше куфар в едната ръка и сламена шапка в другата. Вятърът пилееше косите по лицето й. На няколко пъти изпусна шапката си и въпреки невероятната грация, с която се навеждаше да я вземе, изглеждаше толкова крехка и уязвима, че мъжете, насядали в таверната на Янис, отвръщаха нахално вперените си очи настрани. И когато приближи достатъчно близо, че думите й да не бъдат отнасяни от вятъра, запита за тихо и спретнато място, където да може да отседне за няколко дни. Някой се провикна към Янис, който тъкмо беше наредил на таблата пълни чаши с кафе и се канеше да ги сервира. Той пристъпи внимателно към вратата, извика "Ида!" и точно тогава погледът му се спря върху бледото лице със сламена шапка. Само тихият звън на чашите върху таблата издаде вълнението му. Тя повтори с равен глас, като бавно и несигурно произнасяше гръцките думи - беше чужденка, и макар да не бе първата, отклонила се от туристическите маршрути и попаднала в тяхното село, Янис беше сигурен, че тя не е дошла заради чистия плаж и мекото слънце.

Остави таблата и изтрил набързо ръце в престилката, взе от нея тежкия куфар. Съпроводи я до къщата на старата и полусляпа Ефросина - стаите бяха малки, но жената поддържаше чисто, а пък и се откриваше хубава гледка от верандата. Чужденката изкачи стълбите, подпря ръцете си на парапета и се наведе силно напред, като че ли искаше да политне. Когато се обърна, през разпилените й коси, Янис видя усмивката, с която му благодареше. Отблясъците на морския безкрай зад гърба й го накараха да премигне няколко пъти. Късно вечерта, когато споменът за деня отново и отново се връщаше в съзнанието му, мисълта за тази усмивка не му даваше да заспи. Така объркан се чувстваше и през оная цяла несвършваща година след като загуби Ангелики - жена си.

През следващите дни той се чувстваше все по-сам сред многотията на своята таверна. Мъжете, които се отбиваха да пийнат по едно узо, разказваха, че срещали чужденката в селото, но по-често я виждали да отива на скалите, надвиснали над морето. Оставала с часове, прегърнала сламената си шапка, вгледана в синия и поглъщащ безкрай, приличала на човек, който чака някого, но е сигурен, че той няма да дойде. Янис потъркваше замислено челото си. Животът го бе научил, че за всяко нещо си има обяснение, което не винаги можеше да бъде разгадано от другите. Но му ставаше някак мъчно, притеснено за тази крехка и прекрасна жена с нежна и изплъзваща се хубост. Искаше му се да я заговори, но нейният поглед, изпълнен сякаш с болка и безразличие, винаги преминаваше през него, все едно го нямаше, сякаш той не съществуваше.

Един ленив следобед, когато Янис тъкмо приключваше с миенето и започна да подсушава стъклените чаши, старият котарак, който се навърташе за нещо останало от рибното меню, едва не го препъна. Той се ядоса и понечи да изрита гладното животно. Така и не разбра кога чужденката се бе появила на обичайното си място. Пред себе си на масата бе поставила плоска дървена кутия. Янис се спря и загледа напрегнато единствената си посетителка. Изпъна се в нервно очакване, чувстваше се разколебан и изнервен. Осъзна, че тя рисува, а това обясняваше странното й и аристократично излъчване. Жената отвори кутията, обърна капака й, така че от нея се получи малък статив. Върху него тя положи бял лист и с прецизни движения нахвърли първите щрихи. Отстрани изглеждаше, сякаш бродира - с грациозната извивка на китката й моливът се съсредоточаваше и стрелваше към листа. Янис се усмихна, но се усети някак излъган и разочарован. Тя беше вперила поглед в засиялото безразличие на морето, сякаш там виждаше нещо единствено и важно. Стори му се безсмислено някой да отнеме цветовете, като нарисува морето с молив.

В един мъглив есенен ден жената не дойде за обичайното си следобедно кафе в таверната. Янис не се изненада, беше напълно сигурен, че тя ще си тръгне също така ненадейно, както се беше и появила. "Всички си тръгват...", помисли си той и кой знае защо изпита болка за себе си.

На следващия ден полусляпата Ефросина се оплака на Янис, че чужденката, слава богу, предплатила престоя си, но опразнила стаята и заминала, без дори да се обади. "Погледни какво намерих на масата под старата лампа, не мога да го видя... нали съм кьорава." Подаде му няколко листа. Те бяха от скъп твърд картон с воден знак, на тях беше нарисуван Янис - Янис като по-млад, както изглеждаше сега и както щеше да изглежда след време. На един от тях с изящен женски почерк беше написано на английски "сбогом".

© Димитрина Благоева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.05.2019, № 5 (234)