ИЗ "KОГАТО СТАВАТ СКИЛИДКИТЕ НА ЧЕСЪНА"

Божидара Божинова

web

Да, всяка пролет от теб се нуждаеше сякаш.
"Дуински елегии", Райнер Мария Рилке

Поредният финансов министър вчера каза, че българинът иска да бъде свободен, дори от себе си... Луис Карол е имал малко тефтерче с молив близо до леглото си, за да си записва, ако нещо спонтанно и истинско го сполети на сън, или ако случайно успее да влезе във вярното изречение, както винаги е съветвал Хемингуей... най-важно е да влезеш във вярното изречение. Не заеквал само в компанията на малки момиченца. Кой? Луис Карол.

Сутрешният гняв е всекидневен. Ти си всекидневен! Още един ден, в който не може без теб... вървиш по следите ми, захапал си сянката ми, стелеш се около леглото и се радваш на своето време... Опитвам се да те спра... но си нахален... промъкваш се, протягаш се... Не спираш да присъстваш... Настояваш! И защо е всичко това, питат някои, толкова театрално, както би казал Булгаков с "юбилеен глас”, въобще някои обичат този приповдигнат тон, спомен за едни приповдигнати времена, в които всичко е героично, светло, устремено, не се колебае... Или пък с умиление си спомнят в началото на 21. век двора на чорбаджи Марко, нюансите и прелестите на задушевния патриархален дух... по-скоро с носталгия... с копнеж... Моля? Да, правилно чу, с копнеж... Въобще живот! Отсреща по цял ден вие една луда жена... много от болниците с такъв профил не работят, защото няма пари и хората от тях са навън... Няма пари... А дори и да има, например по европейски програми за възрастни и болни хора... там също се краде... или икономисва... Защо не? Например пише, че заведението обслужва възрастни хора с деменция, но шефът те гледа и ти се хили насреща с усмивка на петниста хиена, и само цъка... сиреч пише, но не... Любимо! Пише, за да се вземат сумите, иначе няма да се вземат. Вземаш сумите, пък после... Най-големият враг на петнистите хиени бил... Забравих... Не си забравил! Добре, де! Ще се опитам да си спомня.

Един лешояд кръжи в небето над нас, спокойно се рее и ни наблюдава. Ние от време на време го поглеждаме с края на окото, без да повдигаме много глава, да не би да ни забележи, въздъхваме, пулсът ни леко се ускорява, но за кратко, после пак въздишка и продължаваш живота, като всички останали. Сянката му обаче те преследва на сън и наяве - "...да прекарам държавата в най-трудните времена към по-успешен край"... така се говори напоследък. Някои много разпалено, други не са толкова уверени в себе си... Но е факт. Кое? Много са... Моля? Много са тези, които искат да има край... предвидили са го... някъде към 2160. Е, как? Предвидили са го... Питагор отнел себе си. Не издържал на натиска. Ако той не е издържал, какво да говорим повече? То направо да спрем до самоубилия се Питагор и да не задаваме повече въпроси. Защо пък? Е, щом искаш. Кой, например, има право да отнема живот? Никой. Нещо не си разбрал... Кое по-точно? Не, не само ти... То просто не се и говори за това... Кажи го най-сетне! По-късно! Сега сме на Питагор... Не, не, за друго говориш, знам аз... Знаеш ли, какво правят с мъжките пиленца, които не им трябват? Как така не им трябват? Не снасят яйца. Е, и? Нищо! Влажно, зелено, топло... моята мечта. Тиня? Ти добре ли си? Защо? "Април е най-безмилостният месец.” Моля? Томас Елиът. Влажно, зелено и топло.

Бели пеперудки,
Къде отлетяхте
Дойде ли ви края,
Изберете дружки...
Аз избирам първата,
Ти избираш втората .

Добре, че бавно умираше. Имахме време да се разберем. Година и половина да си изясним нещата, както се казва. "Бели пеперудки, къде отлетяхте, дойде ли ви края, изберете дружки.” Тази песен ми пее в главата някой от детството - в двора на училището, в голямото междучасие. Въртяхме се и пеехме, докато накрая падахме на земята. Много дълго не бях я чувала... през всичките тези дни на страх и липса на желание... Години... Думи и числа! Когато ми се обади, че е болна, песента тутакси се промъкна в главата ми, все едно някой беше натиснал игличката на грамофона. През цялата тази година и половина сутрин се събуждах с тази песен и си я разнасях с мен до болницата, докато си говорехме, докато я хранех... през цялото време. Бели пеперудки, къде отлетяхте, дойде ли ви края, изберете дружки. Веднъж дори я запях пред нея, а тя ми се скара, както преди. "Не пей тази песен!" По пътя се сетих за думата край и оцених реакцията й, но песента не спря да ме преследва.

Виц: Чу ли? Открили паметник на Оруел.

Къде?

Наоколо... навсякъде...

Като го чух това за първи път от толкова години, си казах, нещо се променя. Да притиснат шефове на районни полицейски управления и да ги питат защо персоналът им работи предимно в частни фирми и защо тетрадката с жалби на граждани за грабежи, откраднати коли, нападения стои заключена в едно чекмедже и чака... И гражданите също чакат... без да подозират, че всъщност няма какво да чакат. Всъщност те отдавна не подозират, дори не очакват. Махват с ръка, казват нещо, което не трябва, и се прибират по къщите. Нещо се променя, си казах. Има такава българска пиеса "Камък в блатото", вече забравих от кого и не е важно. Важното е повторението на образа, значи блатото си е доста старичко... И аз така си помислих, че е паднал камък в блатото - цопнал е и блатото вече не е блато, а е същото, само че с малки вълнички... не знам защо реших, че вълната е голяма. За кой ли път? Грешно решение! Не се знае. После изведнъж разбрах причината за това събитие. Всъщност един депутат от този район започнал да слуша какво му разказват хората, когато се срещат с него. Той започнал да рови, да търси, да си задава въпроси, да спазва обещанията, които е дал... и... камък в блатото. Цоп! Боже, Боже... Не споменавай! Я, стига! Клише до клише, измисли нещо оригинално, свое! Няма какво да измислям, всичко си е вече измислено. Така че... Боже, Боже... Боже, казах си аз. Нали току-що ти казах, не споменавай! Тука може! Боже, Боже, Боже, казах си аз, всичко това само защото един избраник на хората почнал да си върши работата! Ами, опитах сe да си представя какво чудо би настанало, ако така правят всички! Боже, Боже... Господи! Оля се! Мълчи сега, моментът е важен! Прекъсна ми мисълта и възторга, и възхищението. Въобще не прекъсвай, никога не прекъсвай! Чуваш ли? Добре, де... Някои се извиняват, но както казва един мой приятел - това е нивото в България. Някои, все пак, се извиняват! Имат тая способност... Децата пеят навън "Кралю порталю". Песента им се стеле между блоковете, като ехо на вик, издаден преди 50 години... Ехото на детството влиза в стаята, потропва с пръстчета по масата, забива ги в хляба и си отчупва... голям залък... И отново изтичва навън... "Кралю порталю”... подреждат се, пеят, смеят се и като огромна порта, с трясък се затваря пред теб споменът за спомена, и зейва за първи път числото на възрастта... двуцифрено... с голяма цифра в началото, не толкова голяма, средна... да кажем.

Гарванът гробар си е направо акробат... Нищо, че е голям. Изпълнява всякакви фигури в полет, играе на гоненица със своите приятели. Изпълнява сложни пируети, особено напролет, когато си търси или вече преследва бъдещата си половинка. Може да брои. Може дори да заучава думи. Но най-впечатляващо е търпението... преди да предприеме някакво действие. Може да чака много дълго... минути. Качество, което го доближава до приматите.

Първо го наградили за отлична служба, след три месеца го арестували, а преди това странно защо десет години си затваряли очите, устата, носа, скръствали ръце и се заключвали. Въобще разграничавали се от разврата. И изведнъж сега разбрали, че 80% от състава на едно районно управление на МВР, в по-голямата част от работното си време върши частен бизнес. Върши е думата..., а другите служебни задължения, поради ниското заплащане, се отлагат за друг път. Например тетрадката с подадените от данъкоплатците жалби грижливо е прибрана в шкафа или чекмеджето, а гражданите са оставени на собственото си правораздаване и те се справят - една неразследвана от полицията кражба, вследствие на частното разследване на жертвата, завършва с убийство. Някои твърдят, че поради неясни обстоятелства убитият крадец не е действителният. Покрито е присвояването на огромна сума пари, но върхът на сладоледа, изненадата на вечерта, ароматът на времето е в подмяната на пиян водач на МПС с трезвен такъв, защото първият е син на местен бизнесмен и не може да бъде осъждан. Подмяната става посред бял ден и повечето граждани, присъствали на събитието, са го видели със собствените си очи. Някои дори се възмущават, опитват се да задават въпроси. На кого? Знам ли, на бизнесмена. Но единственото, което пита бизнесменът, е "има ли убит?", "няма", "е, като няма, какво искате?", "нищо не искаме." Искаме оная с муселинената рокля да приседне, да раздипли широките си поли и да се обърне към нас, усмихната и неповторима... Коя е тя? Ще разбереш по-късно. Не отлагай днешната работа за утре. Какво? Така пишеше на гърба на тетрадките в първи клас. Защо? Защото го е казал "вождът и учителят”... Кой? Е, кой, кой... Георги Димитров, разбира се. Е, много искаме! Има ли убит? Няма! Хайде сега, по живо, по здраво, върви си през живота, по живота или подскачай на един крак наоколо. Рее се из теб. Сутрешният гняв, нали! Направо съм възхитен! Следиш ми мисълта. Не може да бъде! Рее се из теб. Прониква навсякъде и те прави нетърпелив, без да знаеш защо. А нетърпението сменя ритъма, кара те да избързваш винаги, да си непредпазлив, да препускаш през нещата, без да ги забелязваш или без да ги почувстваш наистина. Преследва те и в сънищата. Точно да стане, както ти искаш, и сънят минава по друга улица. Тези, които те преследват, се изпаряват, събуждаш се с облекчение, но усещането за ужас остава. Както си вървяла по една тиха и чиста уличка, отивайки на работа, мъжът изскочил с нож и свиреп поглед - толкова свиреп, колкото и уплашен, по-малко уплашен от нея. "Работя наблизо" - успяла да промълви някаква част от нея, която се опитвала да си обясни ситуацията разумно. Другата, обаче... Другата, коя? Не следиш! Другата част от нея започнала да мирише, да се дави в миризмата, да си спомня други ножове, в други времена, други високо вдигнати ръце - ножът като продължение на ръката и тази миризма проникнала в нея. Носила я така седмици наред. Кое? Миризмата на страх. Нищо не разбрах. Страхът мирише, не знаеш ли?

Сутрешният гняв е всекидневен. Това вече го знаем. Знам, че го знаеш! Опитвам се да го ограничавам. Да не му позволявам да трае дълго. Но има дни, в които се протяга като котка вътре в мен и не издържам... Като слънцето и въздуха... Това е нагло! Вече и прекъсваш. Спонтанно ми дойде... Какво по-точно? И това го пишеше на гърба на тетрадките, че дружбата ни със Съветския съюз е като слънцето и въздуха за всяко живо същество... Гледай ти! Сетих се, просто... и реших да добавя... Да допълниш картината. Нещо такова. Лудата от съседния блок пак се обажда. Тя не вие, по-скоро се кара на изблици... мисля, че в някои изречения си ни псува съвсем откровено, но не се чува отчетливо. Все така искаме всичко да е отчетливо, да е ясно, да сме наясно... псува ли ни и как точно? С какви думички? Думи и числа! Освен това е на степени. Кое? Пак не слушаш! Сутрешният гняв! Например понякога е като бяс - събуждаш се, оглеждаш се, чуваш поредния истеричен пристъп на съседката, не, не го чуваш, той прониква в теб, забожда се в теб, като нож. Нещо остро и тревожно те обладава и цял ден ходиш, като пребито куче и си задаваш един и същи съществен въпрос: "Господи, защо си ме пръхнал точно тук?" Последователно, методично си задаваш това томително питане, докато накрая не ти стане като механично изричана мантра. Друг път е тихо, тежко възмущение, толкова силно, че чак не намираш думи за него и само вътрешно се питаш: "И това ли е възможно?" Например събуждаш се и се сещаш, че в снощните новини са съобщили, не, не бяха новини - в новините съобщават само подстригана информация, която може да накриви шапката на общественото мнение на една или на друга страна, все безсмислено, защото е далеч от истината - та в някакво предаване съобщиха, по-скоро анализираха, че повечето от командирите на така наречената Ислямска държава, са чеченци. Ясно кой е имал интерес те да си се бият там, отколкото да се върнат по родните места, които колко са им родни и откога само те си знаят. Но, това е друга тема... основополагаща, разбира се... Има ли залежи, природни ресурси на еди-коя си територия и като преплетеш на сложна плетка всички интереси - гео, т.е. земни и политически, т.е. икономически, получаваш гавра на квадрат.

Художникът Жорж Папазов напуснал България през 30-те години, след като бил критикуван, неразбран, дори няколкото откупки от изложбата, направени от шефа на железниците тогава, били подложени на критическото възмущение. Христо Явашев също напуснал, за да не стъпи никога отново, като Жорж. А Исак Даниел, един от най-интересните режисьори през 20-те и 30-те години на 20-ти век в театъра ни, напуснал и обяснил, че дори не иска да прелита над България. Гледай ти! Няма нужда от коментар! Няма нужда, няма нужда, ама защо така? Достатъчно! Не ти вярвам! Димитър Гочев казал във филм, че ако бил останал в България, щял да свърши в канавка. Е, и? Нищо! Иначе от разстояние много им се възхищаваме, майстори сме на обожанието от разстояние. Няма да слушам повече!

"Миличък, миличък", тихо прошепва и го гали по лицето, докато той я храни... Той се опитва да махне ръката й, притеснява се... "Стига! Стига!" Пак се опитва да махне ръката й... Гледа я, без да се дразни. Неудобно му е. Мислите в главата му играят пинг-понг, но една преобладава: "Защо не ме галеше така, като бях на 6?" Преобладава... Наслагва се, озлобява го, прави го нервен, извиква гнева и гневът категорично заявява: "Ще си изядеш всичко!" Тя не може повече. Не иска. "Не мога повече." Гневът влиза в спомена и той се чува на 5 да казва: "Не мога повече" - първо тихичко, после малко по-отчетливо, накрая толкова силно, колкото може. "Не мога повече". И после като трясък на гръмотевица се промъква другият глас. Разцепва въздуха, раздира ума и спомена и той се чува как го повтаря сега, той, с гърлен чужд глас, не неговия, "Всичко до края! Всичко до края!"

Последният път в болницата каза, че иска да си направи обща снимка с рода и да я занесе там. Защото живот след това имало... Има, доказано е! Така каза... Поръча ми тутакси да организирам грандиозен обяд, за целия род - всички братовчеди, първи, втори, трети, внуци и правнуци, както той се изрази, "всички до един". Първо грандиозен обяд с огромна торта. Той обича нещата да са грандиозни, едромащабни, да са направени със замах... най-вече замаха в мисленето. След тортата ще следва снимката... всички са усмихнати! "Зеле!", "Щрак!" Там... там де... къде там? Е, там! "Този е моят най-любим братовчед. Ходихме заедно да тичаме на стадиона.” Това на кого го казва? Нали ти казах вече, на тия, дето са се преселили.

Монолог: (на телефона) Не мога да я назнача! Защото пуши. Е, така не може. Ще работи с хора, ще им вони на смрад... цигари... Да, от 14 години работят при мен, защото са непушачи. Как можа да си вземеш жена пушачка... проста жена, значи... и ти си прост! 4,50 + 4,50 = 9 лв. за цигари всеки ден... Изтеглихте заем! Не може така! Да пушиш, значи, си прост. Дрога, глупава, смрадлива дрога! Не може така! Кой дава пари за дрога... Простият човек... 4,50 + 4,50 = 9 лв. всеки ден за цигари. Откъде я намери, от улицата ли? С тая пушачка ли реши да правиш семейство? Затваряй! С пушачка ще ми прави семейство! Затваряй, ти казвам!

- Не се подарява на родилката!

- Аз така съм решила!

- Подарява се на бебето!

- И за бебето има!

- Не го видях!

- Ще го видиш там!

- Не се подарява на майката!

- Разбрахме!

- На бебето...

- Разбрахме, де!

- Обеци!

- Аз така съм решила!

20 минути ме разпитва, докато не ме извади от равновесие, докато не ме вбеси, направо станах разногледа. После на тържеството, докато връчвахме подаръците, тя взе, че стана права, усмихна се с неповторимата си усмивка и спонтанно сподели:

- Тези обеци са от нас!

Гледам посивялата му коса, рано побелялата му коса и в главата ми минават протяжно сцените на униженията, които трябваше да изтърпи, защото не се е родил в София. Благоволение... Това е думата... Една хубавица в милицията, след наложената глоба, пак поради същата причина - печата в паспорта - му беше казала: "Голяма работа, ми ще печеш хляб!" Преди това той бавно и възпитано се беше опитал да й обясни, че е учил нещо, което не може да работи там, където е роден. "Голяма работа, ми ще печеш хляб!" Всички дружно ще печем хляб, ще садим картофи, ще се занимаваме със смислен труд.

- Ти какво работиш?

- Писател съм.

- Ясно де, ама какво работиш?

"Какво тук значи някаква си личност?" Нищо не значи. Като мъжките пиленца сме тука, в нашата татковина, като мъжките пиленца, тия, дето сме прочели повече от една книга. Как беше правилото? Кое? На оцеляването? Колкото сме повече, колкото сме повече в кюпа, с мръсотията, няма да ни хванат, ще успеем. Ела с нас! Важното е да не ти пука, да си щастлив, доволен. Да си като всички! Никакви тъги и неволи! Никакво разнообразие! Разнообразието е принцип, заложен в природата и в основите на философията на Ренесанса. Разнообразие... нюанси... единствен до единствен... уникален... уникални... unique... Не искам да се женя за чужденец. Искам да се оженя за българин. Да си говорим на родния език, точно така, да си говоря на родния език, за да усещам всички нюанси. "Бели пеперудки, къде отлетяхте? Дойде ли ви края, изберете дружки..." Е, сега няма отърване вече. Влезе ли ти една песен в главата, може и да те подлуди. Единственият вариант е да я смениш с друга. Сещам се една. "Ринги-ринги-рае, наш петел играе, чуждият го гони, за кило бонбони." Е, това никога не ми е било ясно, как петел ще яде бонбони. Това, според мен, е следствие на селската миграция към града, 60-70-те години на 20-ти век. Предполагам, че там някъде е направена сложната връзка между петела и бонбоните. Тя, връзката, е много по-сложна, но както се казва, това е една друга обширна тема... Въобще, когато ти е скучно, непосредствено скучно, години наред, ставаш буквалист.

Сдъвкана, сдъвкана и изплюта... така й казаха тогава, че като влязла в стаята, преди седем месеца, била сдъвкана, сдъвкана и изплюта. Не, не го казаха веднага! Тя го разбра много по-късно... Никой не казва това веднага... Помисля си го веднага, но никога не ти го казва в същия момент. Трябва да мине време при някои, а при други въобще не се случва. В повечето случаи въобще не се случва. Те се срещат всеки ден, гледат се в очите, от едната страна - "боже, колко е сдъвкана и изплюта", а от другата - "защо ме гледа така тоя човек?". Месеци след това нейно първо влизане в стаята, когато постепенно разговорът между тях започна да става спонтанен, когато тихичко, незабележимо започна да се появява някаква тиха радост помежду им, по-скоро радостта поради желанието за искреност... Много сложно стана! Тия неща са най-сложните! Обясни го ти! Ти започна... Радостта винаги прави така... само радостта го може това... Кое? Освобождава от буквалността и глупостта, от клишетата на това измерение. На кое? На реалността! Разбрах! И те така... чак тогава се разбраха. И повече нямаше какво да делят, да очакват, да искат, нямаше защо да се суетят, да прибързват... само глаголи! Браво! "Готовността е всичко"... така казва и Хамлет.

"Горкото момче! Не можем да го оставим така. Ама и тия лекари, оставили са си ръцете... Горкото момче!" В началото беше събитието на входа... в началото. Изредиха се всички състрадателно да го погледнат, да го видят. Ожалиха го. Коментираха месеци наред. "Такова малко дете... тумор в мозъка. За първи път чувам... Казаха, че било магия! Баба му ходила някъде, ама след операцията... и й казали, че е могло да се помогне, ама вече било късно. Глупости! Някоя само им е взела парите... то човек, ако знае... ама нищо не знае... само Господ си знае... ама си мълчи... и изведнъж като те цапардоса по главата... иди го моли... Вятър работа!" После го забравиха. Сещаха се от време на време и си казваха: "Трябва да отида да го видя..." - решително си казваха... После не отиваха и гузното им подсъзнание услужливо започваше да обяснява "не е особено красиво, направо си е тъжно, а бе навява си тъга" и предишните светли желания се пропъждаха като нахална муха... Махаха наум с ръка и продължаваха спокойно с живота си нататък. До онзи момент, по-късно, след около 40 години, когато пак се случи нещо извънредно, нещо, което нарушава правилата, руши устоите, в своята мръсотия и неморалност няма равно на себе си. Направо, как не се срути блока при такова грубо нарушаване на морала - възрастен мъж да стигне дотам... Срамота!

Особено интересни са хранителните добавки на лемурите. Забравих точно къде... А, да, сетих се - мадагаскарските лемури в джунглата. Там се случва действието. Спомням си в детайли последователността на процеса. Два лемура - или двама лемури?! - дебнат една дебела многоножка, която се движи по дърветата. Гепят я с лапа от раз. Не я убиват, само я захапват някъде, за да я дразнят, така че тя от раздразнение да изхвърли отровната си течност. След което раздразнената многоножка е захвърлена на земята. После като трескав любовник, който разсъблича своята любима, втриват тази течност в козината си и след малко в следствие на изпаренията очите им потъмняват, движенията им се забавят и в един момент увисват като прани дрехи по клоните, но са доволни. Да си тих... смирен... жив!

Защото шиех много тогава... тези рокли са трудни... Не казах, де, ама то се разбира... за абитуриентки. Имаше много тази година. Тези рокли са трудни... особено ако се пришиват пайети или мъниста. Работех понякога по 10 часа без прекъсване. Така си мисля... От това трябва да е... Той всъщност тогава се изнесе. Съвсем така, изведнъж! Главата не спря да ме боли и тогава ми откриха глаукомата. Една вечер, както си седеше на масата и каза:

- Изнасям се!

- Как!

- Така... просто отивам да живея другаде.

ПАУЗА

- Сам?

- Не.

ПАУЗА

- Откога?

- От три месеца.

- Защо не ми каза?

- Беше много заета.

- Сега не съм ли?

- Сега...

- Сега какво?

- Вече не издържам!

И си тръгна. Ей така, стана и си тръгна след 25 години. Друг не е имало! След това ха-ха! Друг не е имало и няма и да има... Смешки! На тези години... на моите години... Смешки! Казват ми: "Освободи се"... Направо ме развеселяват. Може, може някъде другаде... но тука не... но тука не... тука не може! Ще си го траеш до гроб, казват бабите... до гроб!

Останаха само двете в класната стая. Още през междучасието целият клас се омете, избяга и отиде да играе футбол, или народна топка, или просто да се разхожда някъде. Избяга от час. Само те двете стояха като залепени за чиновете и се гледаха. Срамуваха се от себе си и от страха си, и това ги караше да мълчат още по-задълбочено. Страхът до такава степен беше в тях, че нямаше нужда от физическо присъствие или някакво дистанционно манипулиране, за да се задейства. Той просто не спираше да действа. Той си беше в кръвта, в най-здравата част на всяка клетка, пулсираше в темето, караше сърцето да прескача, ръцете да се изпотяват, а очите да гледат втренчено, като на животно, което го водят на смърт. Бяха като парализирани. В подсъзнанието им отдавна нямаше място за друго освен: "Бъди послушен! Който е старателен, успява! С труд и постоянство всичко се постига! Трябва да успееш, а за да успееш, трябва да слушаш, да спазваш правилата, да спазваш условията на задачата, да четеш внимателно и да си наясно какво точно се изисква от теб! Никакво разсейване! Нямаш време за разсейване!" Когато влезе учителката и попита каквото трябваше да попита - нямаше отговор. Решиха поне да успеят в това - да не прескочат от страха в подлостта.

Обича да е свободен, толкова да е свободен, каза финансовият министър, че чак свободен от себе си... свободен атом - не влиза в химични реакции, дърпа се, подскача, като ударен от ток при всеки по-задълбочен контакт. Кой това? Българинът, разбира се! "Коя сте вие, че да ви разказвам живота си?" - попитала една жена психолога си. "Коя сте вие? Коя сте вие, че да ви разказвам живота си?" Топъл... смирен... жив... с топли ходила и сърцето му тупка... недоловимо... сърцето му тупка недоловимо... жив! Червата ти да се влачат по земята, казваш. "А, нищо, поясът ми се е развързал." Поясът е за мъжете, а за жените? Те нищо не казват, преглъщат и замълчават, и така години... векове.

Един ден след поредния семинар за отприщване на душата дъщерята получи задача да се обади на трима души от най-близкото си обкръжение и да им каже "обичам те". Обади се на децата си и после набра телефония номер на майка си. Отсреща се чу леко смущение в дишането и после рязко "да"...

- Обичам те!

- Кой е?

- Аз съм... Обичам те!

Затвори.

После възрастната жена позвъни на внука си.

- Майка ти къде е?

- Защо?

- Нищо. Добре ли е?

- Добре е, защо?

- Нищо, нищо. Извинявай!

После повтори и с внучката.

- Майка ти къде е?

- На семинар.

- За какво?

- Нейните работи.

- Добре.

- Ти добре ли си?

- Добре съм, добре съм.

После седна, загледа се в пердето и гледа едно квадратче около два часа, в пълно спокойствие, дишаше свободно и тихо, като никога досега... Да си топъл... смирен... жив, като никога досега.

"Заедно с млякото да им даде меда на живота" - казват, казвал Петър Дънов. Това трябвало да направят майките... това го правят само майките... Заедно с млякото и меда. Друг не може, няма заместител. Нищо не може да се имитира в тази дейност. Неповторима е... единствена и неповторима... Бихте ли се отместили за малко, така каза една жена! Пречите ми да виждам розовото, такова розово има само в картините на Търнър и Рьорих. Розовото сутрин преди изгрев и по-късно в късния следобед преди залеза... Благодаря ви, че се поотместихте.

Едната накачулена с маската на пчеларя, с очила, които просветват отдолу. Ходи бавно с оръфаните си от болестта ходила и вади къщичките на пчелите. Поглежда ги, бае им нещо и после внимателно ги връща на мястото им. Тя е старателна. Винаги е била... млада и красива, с вееща се къдрава коса, която сякаш продължава колелото. Отива на училище с червени рози в кошчето отпред. Усмихната дискретно, не ухилена... обича да е дискретна. Най-добрата приятелка на баба ми в най-хубавия двор от детството, с круша петровка, къща с обло прозорче, зимник с буркани и разпръснати ябълки. Къщата е висока. Зимникът е винаги сух, обитаем, недълбок, три-четири плоски стъпала надолу в царството на бурканите със сладко, китките с чубрица, провесени да се сушат, дюлите по прозорците и пчелите, които понякога се объркват и влизат, привлечени от нещо, завъртат се и после бавно търсят пътя към кошера. Баба ми е седнала в двора, пред голямата дървена маса и очите й святкат, както винаги. Говорят си... все намират за какво да разговарят. Рядко се случва дълго да мълчат. Ако случайно завали и големият орех не може да ги предпази, влизат вътре. В къщата мирише на тамян, на стари красиви мебели, на минало веселие и радост. Тук са танцували. Никога не се ръкуват, прегръщат или целуват, но между тях в тишината се усеща магията на близостта, в която могат да се потопят истински само души, които се познават.

Българският парламент гласува решение дали в учебниците на децата ни да се отразят и изучават престъпленията на комунизма. Странно! Значи, всъщност какво гласува той - цензуриране на историята, след като 14 години преди това е определил със закон комунистическия режим като престъпен. Узаконена цензура! Е, как така? Казах ти, всичко е възможно...

Имаше дни, в които й се струваше, че времето не е време. Че няма време. Мълчаха. Докосваха се. Допираха телата си и неговата топлина преминаваше в нейното. Усещаше вълната как прониква в нея на талази, като утринна мъгла и я стопля по-добре от всяко одеяло, от най-голямата разгоряла се камина, от най-високия запращял огън. Ставаха едно тяло, един ум, едно съзнание и потъваха в това единение, като в най-дълбокия сън, от който няма спомен, но тя си спомняше. Единственото, за което си спомни и съжали, преди да се шмугне пред колелата на влака, бе това усещане за сливане.

В късен следобед две млади жени пазаруват в местния голям магазин и се лутат между витрините. Между тях щъка едно малко русо момиченце и нещо си пее. По едно време се спира и започва да сочи нещо, с такъв блясък на желанието, че двете жени се спират и мълчат. "Не може", казва майката, "нямаме пари!". Момиченцето се разплака. Другата жена клекна срещу него и тихо каза: "Не плачи! Най-важното е да имаш достойнство и да не се молиш! Не плачи!" Момиченцето започна да хлипа на пресекулки и след малко постепенно се успокои. После продължиха към касата. Там майката се обърна към другата жена, вероятно сестра й, и тихо каза: "Не й говори за достойнство! Никога не й говори за достойнство! Просто няма да й трябва..." И в училище една от учителките така ни обясняваше. "Достойнството е за 18-ти век..." С една дума излишно днес, ненужно, остаряло... "Какво тук значи някаква си личност?" Така! Нищо, Вапцаров, нищо!

Отшумя. Моля? Онова там с шефовете на РП-управления, дето ги бяха прибрали... Е, ти толкова се зарадва! Именно. Отшумя! Е, как така? "Жизнь прошумела и ушла." Моля? Александър Блок. Не разбрах много. Няма значение! Друго си е човек да е наясно... да си наясно със себе си. Сега тези полицаи отиват сутрин на работа... Е, й? Обаче през по-голямата част от работното си време и по-голямата част от личния състав всъщност се занимават с личния си бизнес... Не разбрах. Господи! Колко пъти още да ти го обясня, за да го разбереш най-накрая? Кое? Отказвам да ти обяснявам повече. Както казваше един шофьор: "Краднехме си... бензин... това онова" и така изтъкваше основното предимство на развития социализъм. И после? Нищо, става си част от гена. Кое? Краденето... Като крадат няколко поколения наред, кодът на краденето се записва в ДНК-то на нацията... като петнистите хиени... В едно село всички обичали да крадат. Хоби! Вечер, като се прибира някой, който не е успял да гепи нещо чуждо през деня, хвърля си шапката в двора на съседа и скача после в чуждия двор, да вземе собствената си шапка. Един вид - имитация на кражба. Лоша слава има това село... Като петнистите хиени... Най-големият им враг е лошата слава. На кого? На петнистите хиени... Парадоксът на петнистата хиена... Петнистите хиени намаляват, а нямат никакви естествени врагове... от нищо не са застрашени... най-големият им враг е тяхната лоша слава... по-силните хиенчета убиват по-слабите си братя и сестри веднага след раждането, за да получат достъп до повече мляко.

В последните месеци заставаше пред огледалото, в коридора. Гледаше се дълго и после пристъпваше напред и започваше да гали образа си в огледалото. Всъщност пръстите й се движеха по повърхността и при всяко движение тя се усмихваше все повече и повече и повтаряше "Колко си хубава, миличка! Колко си хубава, миличка! Хубава си..." Това продължаваше, докато някой не я отстрани от огледалото. Тихо... Да я отмести, както се мести човек, изпаднал в ступор, който има нужда от помощ, за да се върне в реалността. Това поколение на децата, израснали по време на Втората световна война, лишено реално от детство. То пренесе през целия си живот споделените в тези години недоимък, обида и страх. Тя можеше да се рови из кофите и да трупа - стари поли, рокли, обувки. Никога нищо не изхвърляше. Трупаше килограми, гняв, упреци и най-вече липси... Липсите са като черни дупки. Когато са много, потъваш в тях... Детските й години са минали през Втората световна война. Първите й крачки, зъби и радост от постигнатото отнела войната, а после в младостта с устрем и желязно-юмручен възторг я прегърнала работническо-селската власт... Липсите се запълнили с шлака, клишета, лъжи и най-вече тотална, всемирна, еднокласова жестокост и посредственост. Липса на информация, липса на истина, липса на храна. Ти на мене, аз на тебе - "наши" и "бивши", "наши" срещу "бивши"... леш! После в реалния комунизъм, умишлена, смазваща бедност, равност, еднаквост... години наред. Тя е от поколението, което роди последните пионерчета. Няма да говорим за "мляко и мед". Няма нужда въобще да си припомняме какво бил казал Петър Дънов по отношение на майчинството... липсите са като черни дупки... изчезваш в тях... не можеш да се сглобиш никога... все липсва едно парченце, като при пъзела, като не го намериш, така си и остава - празно място.

"Махнете този човек от мен. Има един човек в огледалото, стои до мен, зад мен и ме гледа... плаши ме! Махнете този човек от мен! Кой е той? Какво иска? Като застана пред огледалото, и той се появява. Плаши ме! Махнете го от мен! Не знам кой е. Като застана пред огледалото, само тогава го виждам. Той е страшен! Страшен... Стар, брадясал... брадата му трепери... постоянно му казвам "Махни се!", "Дразниш ме!", "Махай се от мен!", "Не те искам!", "Чуваш ли, не те искам!", "Махай се!". Не си тръгва... той е глух... махнете този човек от мен... махнете го!"

И кой му беше казал, че така трябва, че не трябва да се моли, да се примирява, да си казва: "Ето от този зависи животът ми"? Че как така? Възможно ли е? Когато я арестували, сърцето му се свило. Сумата не била чак толкова голяма, но за онези години все пак достатъчна, за да й дадат една година затвор. Тя в първия момент се уплашила, но после вечната усмивка отново цъфнала на лицето й. След като била вече в затвора, го привикали в Окръжния комитет на партията. Били кратки и делови, както винаги. В началото му предложили кафе и коняче, както винаги. След това по-големият в йерархията тихо споделил:

- Ние мислим, че при създалите се обстоятелства и като се има предвид поста, който заемаш, е желателно официално да се откажеш от жена си, в смисъл един кратък текст в Държавен вестник.

Последвала дълга и тягостна тишина. Той оставил чашата с кафе, бавно се изправил, казал много учтиво "Довиждане" и си тръгнал. Те били толкова втрещени от реакцията му, че дори не успели да реагират. Така си и останали, застинали, с чаша коняче в ръка. Той, разбира се, се простил с поста си на окръжен прокурор, с всички привилегии и удобства на партийния елит и станал юрисконсулт в някаква държавна фирма.

40 години след това събитие българският парламент реши, че престъпления по времето на комунизма не е имало и че няма какво да се отразява в учебниците по този въпрос. Това не е престъпление! Така ли? Така! А какво е? Не мога да споря с теб!

Действителен случай. Хората си седяха най-спокойно в метрото и с крайчеца на окото леко се поглеждаха един друг. В рехавата тишина изведнъж се чу първо звън и после глас: "Дорогой товариш, возьми, пожалуйста, трубку! Сталин просит!"

Там беше неповторимо... Изкачвахме се, а не усещах никаква умора... Отидох близо до езерото и си сложих краката вътре. После натроших хляб и го хвърлих наоколо и изведнъж краката ми изчезнаха... Направо извиках: "Краката ми изчезнаха!" Водата става черна от риби, малки рибки, които те пощипват по краката, боцкат те като иглички, но не боли... а докато си с бебетата, в средата на езерото скачат ей такива пъстърви, колкото ръката ми. Това сега защо? Спомен от Седемте рилски езера. За разнообразие! Нямаш ли нужда от разнообразие? Стига! "Стига от това!" - както казваше любимата ми учителка по история и задаваше друг въпрос. Обичаше да задава въпроси. Смееше се много спонтанно, като малките деца под мустак. Излагаш се! Знам! Не може така! А депутатите излагат ли се? Айде стига с тия депутати.

Като умря татко, сложи снимката му в една от стаите. Направи специално голяма снимка, сложи я в рамка, наоколо подреди свещи. Постоянно ги палеше. Не знам откъде намери кандило. И него го палеше всеки ден. Висеше там с часове. Сложи си една черна грозна забрадка, тури си, не знам откъде ги извади, едни стари, рипсени чорапи от преди Първата световна война и придоби онази убийствена физиономия на упорита смиреност и показна добродетелност, за дълго. Преди това беше като свраките. Все нещо лъскаво да си закачи, нещо още по-лъскаво да си облече. Косата й ондулирана, някакво сламено русо, слаба, направо кльощава, но с лъскаво герданче. Като влезе в скръбта, така триумфално, със замах, така правеше с повечето неща, решихме, че най-сетне се укроти и дивата енергия да контролира, заповядва и наказва с поглед е изчезнала някъде. Не, не може да изчезне. И аз ти се чудя на акъла. Добре де, разбрах. Решихме, че се е трансформирала в нещо друго. Какво точно, не беше ясно. Нищо такова. Постоянно звъни и ми обяснява какво трябва да направя, разчетено по минути, по дни... Мисля, че е разчела целия ми живот... затова избягах толкова рано. Няма да се ядосвам. Не сега! Той ще ми казва на мен, какво да мисля, какво да правя... казах му "Сбогом" и толкова. Кой поред? Няма значение... Като го погледнах един ден, ей така, просто като че ли скочих в някакво просветление. Видях го с периферното си зрение. Видях го целия - и той, като всички преди него, нисичък, набит, черничък и без пари... няма отърване! Седнала пред портрета на татко и мърмори нещо... аз повече от два дена там не мога да стоя... и два ми стигат... но тогава като я видях пред портрета на татко, си тръгнах още същата вечер.

После почна да ходи на бани... да се лекува. Това беше събитието на всяка година - две седмици на бани с определена компания, мъже и жени, предимно мъже... събираха се, уговаряха се преди това... герданчетата станаха още по-лъскави. Един от мъжете започваше да й звъни два или три дни, преди да отидат в санаториума. Питам я какъв е - хирург, по-млад от нея... после го видях. Направо красавец. И богат. Само че пак не миряса. Скоро ми показа пръстен на безимения си пръст, масивен златен пръстен от друг мъж, някакъв евреин, който идвал на баните само заради нея. Питам я "ще се жениш ли?" "Много е стар!" Е, тука вече не издържах и се разсмях. Това много я обиди. От малка знам, че като се смея, тя се дразни, не знам защо, но си е така... никога не попитах. Като стане така, винаги се сещам за оная депеша на Аксаков, депеша ли беше или записка в дневника, в която пише, че винаги когато в София се случва нещо хубаво, в Москва са гневни и яростни. Това беше смисълът. Няма да я търся, за да цитирам буквално, дори и не искам да я препрочитам... не ми идва отвътре! Не искам! Но усещането е някак същото. Някой те презира, защото си щастлив. Идиоти всякакви! Преди време един журналист обясни на друг журналист, че той е човек, от когото Кремъл въобще не се интересува, с цел да го злепостави, да покаже неговата случайност и незначителност. Направо безсмисленост. "Ти си човек, от когото Кремъл въобще не се интересува". Странно!

А татко я обичаше. Много... Постоянно се опитваше да я направи щастлива - по различни начини. Не успя! Как пък веднъж не успя! Все нещо не достигаше. Така е, но може и по-така... Направил си го, браво, но можеше и по-добре... постарал си се, вярно е, вижда се, но определено можеш повече... можеш повече! А той стои срещу нея и нежно се усмихва - похвалено момченце, погалено по главицата, но с още по-големи очаквания... очакванията винаги трябва да са големи, непостижими, извънредни. Българи юнаци! Иначе не става - трябва да е трудно, грандиозно, шумно, с много фойерверки... да шумим, да крещим, да дрънкаме до припадък... предимно да дрънкаме. Да се надяваме грандиозно и да се проваляме грандиозно. Среден път няма, или - или. Гарванът гробар има ниво на търпение толкова, колкото на примата. А, когато в София били усмихнати и щастливи, в Москва им ставало тъжно... даже повече от тъжно, направо някакъв див гняв ги обладавал... Защо така тия хора? Не е хубаво така! Чак пък дотам! Ами усмихнете се и вие... Не може... Как така! И сега са си възмутени... Е, щом им харесва... Харесва им, харесва им.

Едно нещо не мога да разбера и няма кой да ми го обясни. Никога не ми е било ясно. Защо хората използват за най-тежка обида действието, чрез което са заченати? Защо е този свиреп гняв срещу утробата, която ги е създала? Е, това ако може някой да ми го обясни, ще се успокоя. Веднага могат да ми обяснят, че свещеното зачатие е непорочно, това е ясно... но няма нищо общо с реалния живот - където всеки е готов да те напсува по различни начини, с различни думички, които обаче се отнасят до едно и също действие, в следствие на което всеки един от нас се е появил на бял свят, на този свят, и започнал след първия плач от болката да диша, да вдишва и издишва... да е топъл... смирен... да е жив.

Акция - очи в очи с непознат.

Стоят един срещу друг, без телефони и без лаптоп и се гледат в очите, колкото издържат. Три минути е дълъг срок. Гледат се в очите и си говорят тихичко, за каквото си искат или просто мълчат. Това е по-трудното, да гледаш някого в очите и да си мълчиш. Акцията е на Витошка - изправени един срещу друг много хора, които се опитват да общуват, да не закърнее умението, да не забравят как става.

Сестра ми изяжда по едно бурканче със сладко на ден, за да има сили да отговори на всички изисквания. Как пък не можа да дойдеш по-рано? Изрично ти казах! Не си сгъвай кълките, ами ме слушай като ти казвам какво точно искам! Постоянно бъркаш! Кой какво прави, ти все нещо не си разбрала! Все ти не си разбрала! Виждам я как се свива, около нея става сиво. Някаква тъжна мъгла я прегръща и тя потъва в унижението си и го помни месеци, години, векове. Предава го на децата си, на внуците. Преминава от нейните клетки в техните и тя накрая недоумява. Започва да пита себе си и другите - "Защо моите деца не са щастливи и нямат самочувствие? Нали се опитах, опитах всичко, да се чувстват сигурни, уверени... опитах!"

"Имаше държава тогава, имаше" - отсече категорично и стисна устни и колена... заключи се. Някак си и с тялото си сложи точка на изречението. После набързо ни разказа за себе си - ударена от черна магия в сърцето и главата, предимно главата, сега се опитва да се лекува, но преди да отиде на бани, първо трябва да си изчисти черната магия. Тоя тътен в главата не спира, а прескачането в сърцето направо я довършва. Обясни ни всичко в детайли - как е завършила школата в Симеоново, юрист демек, с чин полковник. "Кости са се трошили пред очите ми, ама имаше ред, имаше държава, Макаренко, Макаренко, ама имаше държава... всичко имаше. Сега с два лева ще ми увеличат пенсията. Тия два лева министър-председателят може ли да си ги тури на оная работа, да му се ветреят! Два лева повишение, подигравка!" Тук последва ураган от псувни, които от гнусливост спестявам. "Кости са се трошили пред очите ми, какви работи съм виждала, само аз си знам, ръце... крака... ама имаше ред, Макаренко, Макаренко, ама имаше ред, имаше държава. Краднехне по малко. Ние сме си крадливо племе. Все ще се намери какво да се открадне. Кафенце например, салфетки, зависи къде си. Ние сме си крадливо племе. Доволна съм! Купих тристаен, после гарсониера... всичко си имам, само дето не мога да спя... Черна магия в главата и сърцето. Някой път така прескача, че си викам - дотук бях... каквото беше, беше."

Гълъбите подмятат едрите парчета хляб, които някой им е подхвърлил от терасата, при всяко клъвване, като гимнастички, с топка или с лента. Нямат синхрон помежду си, но иначе заразяват с ентусиазма си. Толкова всеотдайни! Толкова всеотдайни във всичко, дори в безсилието си да се спасят от идващите котки, които ги сграбчват, изскочили внезапно иззад някой храст, както си стоят кротко на тревата, телата им се превръщат в подскачаща топка от кръв и перушина и после остава само перушината... няма благоволение... блага воля... няма я... Не могат да се надяват на благоволение... кой се надява на благоволение?

Байрон бил влюбен в кучето си. Забравих породата, овчарка, не, не е овчарка, а нюфаундленд. Когато се разболяло от бяс, той стоял до него неотклонно, до смъртта му - най-добрите ни учители в трогателната си безсловесност, с тези очи, вперени в нас, в които има всичко - болка, желание, радост, тъга и други думички, според човека. Понякога са само думички... но когато общуваш с безсловесна душа, нещо в теб се отваря. Една вратичка, изплетена от нежност и доброта, леко се открехва и навлизаш в друг свят, където всичко и всеки свети, и всички са неповторими, усмихнати, желаещи радост - окъпани от благодат. В очите на безсловесните потъваш в благодат... да си топъл, смирен, да си жив.

- Трябва да се появи...

- Каза ли нещо?

- Трябва да се появи...

- Не чух!

- ...критична маса от хора.

- Моля?

- Достатъчно мнозинство, което да иска да живее свободно...

- Как?

- Да живее свободно...

- И пияният е свободен.

- Свободен от какво? От какво е свободен пияният? От себе си... и българинът, и той иска да е свободен от себе си.

- Айде стига вече, наду ми главата с тоя българин.

- Ти какъв си?

- Няма да ти обяснявам сега. Няма да ти отговарям въобще на тъпия ти въпрос...

- Абе, я си гледай работата! Свободен! Свободен, ама друг път! Заболя ме главата от теб!

Тръгна си! Отиде да си живее живота, както се казва. Няма нужда да му обяснявам например за Чехов, който е казал, че трябва да вадиш роба от себе си на капки, по малко, но методично. Че трябва да е последователен процес, а не спорадични пристъпи на възторженост от краткото докосване до онова неповторимо чувство за лекота. Младият Чехов в спомените на Константин Федин... Забравих парахода и реката. Това всъщност за спомените няма никакво значение... нанякъде е пътувал, защо е пътувал, къде е искал да отиде, искал ли е да отиде или просто е било едно досадно задължение... това няма абсолютно никакво значение. Заставал отпред на парахода и скачал, по-скоро цопвал в реката, с викове. После плувал, изкачвал се по стълбичките отново на парахода и отново с викове и ръкомахане цопвал във водата. Бил толкова ухилен, доволен, когато за пореден път заставал на заветното място за скока - целият в усмивка, сияещ от усмивки, толкова щастлив, неповторимо щастлив, чак свети от щастие. По-късно, малко преди смъртта, същият Чехов крачи в лунната нощ из полето. Бил е някъде на гости и разстоянието до тях е кратко, може да се мине и пеша - самотен, тъмен силует, нарисуван от пълната луна... за какво си е мислел? Никой не знае... В тези мигове на "свещена самота" (Рилке) се виждаш целият, чуваш крачките - нощта е снежна, скърцането на снега. Усещаш топлината на ръцете, виждаш дъха, който излиза от устата към небето... твоят дъх... дихание. Да си ти... да си топъл, смирен, да си жив!

Купонът на Леонардо... Моля? Нищо, спомних си... Изяснявай се! Като не искаш, не слушай, и без това не го умееш особено това нещо. Така ли? Точно така. Е, и? Обичал да се изкачва на някой хълм, независимо от това в кой град на Италия е в момента. Пиел хубаво вино с някакво прекрасно сирене и тихо си разговарял с младия си ученик. Е, и? Млъкни най-сетне! Заключ! Но преди това задължително минавал през пазара и отивал при продавача на птици. Купувал ги всичките. После, натоварени с клетките, с младия му приятел, потегляли към хълма, който си били избрали. Там пиели вино, хапвали сирене и в един момент освобождавали птиците. Отваряли клетките една по една и ги наблюдавали с трепет как бавно и сконфузено, все още стреснати, пристъпват извън клетките, как после се окопитват и втората крачка е винаги по-уверена, а после политат... това го правел във всеки град, в който пристигал.

Всъщност първо се срещат очите. Мислиш ли? Абсолютно. Аз не съм. Не разбрах. Не съм убеден. Вече съм извън. Както ти харесва! Думи и числа! Пак се отплесна. Думи и числа! Всъщност...

© Божидара Божинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2018, № 10 (227)