РЕДНИК СПИ-СПИ

Боян Йорданов

web

Видях го още щом започна да пресича пешеходната пътека. Познавах го от казармата. Спи-спи, така му викаха. Фамилията му беше Спиридонов. Беше нисичък на ръст, но вървеше някак бавно и замислено. Гледаше в обувките си, като че ли околният свят не съществуваше. БМВ-то, което се движеше в обратната посока на моята, наби спирачки и се закова точно преди пътищата им със Спиридонов да се срещнат. После отвътре някой започна нетърпеливо да натиска клаксона. Спиридонов вървеше бавно, все едно, че беше на парад, съпровождан от музика на фанфари. В следващия миг се сепна от настойчивото свирене на колата, която секунди преди това щеше да го помете. Спря се точно пред нея и погледна през стъклото. Видя, че отвътре някой енергично си отваряше устата и му махаше с ръка, от която стърчеше само средният пръст. Спи-спи бръкна в джоба на изтърканото си дънково яке и извади пистолет. Някаква жена изпищя. Спиридонов насочи пистолета към колата, там, където седеше шофьорът и започна да натиска спусъка, докато цялото предно стъкло не се намокри. След като изцъка всичката вода от резервоара на водния си пистолет, от БМВ-то излязоха две момчета, които много си приличаха. И двете бяха с бръснати глави и набръчкани вратове. Различаваха се само по картинките на татуировките си. На ръката на единия беше нарисуван дракон, издишащ огън, а на другия - ревящ лъв. Смляха го от бой и го оставиха да лежи на тротоара. Никой не се намеси да ги спре. И аз не се намесих. Беше ме страх. Какво, че можех да ги купя тези юнаци с джобните си пари. Преди да са го разбрали с техните закръглени мозъци, щяха да ме сложат да си почивам до Спиридонов. Мислех да продължа по своя път, да си гледам работата, която със сигурност беше отговорна, понеже ставаше дума за много пари, а и всеки месец трийсетина човека чакаха заплатите си от мен, но в последния момент взех, че отбих. Страхът е чувство за самосъхранение и с него, мисля, нямам проблеми, но сигурно някаква гузна съвест се обади тогава. Спрях в първата пресечка и оставих колата там. Върнах се пеша. Около Спиридонов се бяха насъбрали няколко човека. Всичките бяха вече много загрижени и безкрайно възмутени. Снимаха и съчиняваха постове за Фейсбук. Спиридонов лежеше неподвижно. Лицето му беше в кръв. Дойде линейката и го качи. Подкарах и аз след нея. В главата ми нахлуха спомени. В казармата бързо усетиха, че Спиридонов е шемет и половина. Като млади войници всички ние трябваше, когато старото куче ни сръчка в гърба и зададе въпроса "Кой?", да се изпънем и без да се обръщаме, да извикаме: "Редник..." и да си кажем фамилията. Спиридонов, вместо да се изпъне, се извиваше на една страна като ударен от ток и ошашкан, започваше да пелтечи: "Редник Спи-Спи-Спиридонов." Старите войници се заливаха от смях и повтаряха сценката, докато им омръзнеше. След това го изритваха отзад и издаваха заповедта: "Редник Спи-спи, бегом до хоризонта!" Спиридонов тръгваше, но понеже не знаеше къде точно трябва да се намира хоризонтът, подтичваше бавно и се оглеждаше. Тогава силно му изкряскваха зад гърба: "Бегом, беее!" и той се затичваше вече с всичка сила, докато се скрие зад ъгъла на бараката. Нощем пък ставаше още по-голям купон. Старите войници, подпийнали, първо открехваха вратата, след това влизаха с ритник в стаята и извикваха: "За три бройки стани!" После почваха да броят бързо: "Едно, две, три!". От спящо положение всички скачахме до леглата си като се опитвахме колкото се може по-бързо да натъпчем действителността в размътените си глави и да овладеем треперенето на краката си. Спиридонов спеше отгоре на вишката. Понеже беше дребен, трудно можеше да скочи бързо на земята и в бързината си направо падаше долу пред краката на старите войници като узрял плод. Това се повтаряше десетина пъти, защото все имаше някой, обикновено Спиридонов, който не успяваше да се вмести в определеното време. "Заради Спи-спи, остави!". След тази команда всички си лягахме и проверени, че сме добре завити и никой не шмекерува, упражнението започваше отначало. Имаше едно страшилище, Даката му викаха. Беше здрав като скала и емоционален като надгробен паметник. Той караше Спиридонов да си закопчае колана, после го вдигаше с една ръка и го изхвърляше като гюлле. Друг път нареждаше всички да се наведат надолу, сваляше си колана и ни налагаше последователно с него през вратовете. За нещастие на Спиридонов, вратът му плющеше най-звучно, което провокираше още по-голям интерес към него от страна на старите войници. По-късно, когато те се уволниха, за Спиридонов не настанаха по-спокойни времена, защото някои от набора ни, вече стари войници, издигнали се от самосебе си за главатари, продължиха да се отнасят със Спиридонов по същия начин. Така си изкара цялата казарма. Почти цялата, защото нашите новобранци, решили да си отмъстят на старите пушки една седмица преди уволнението. Няколко човека го обградили в клозета, а той им се усмихнал и ги попитал: "Как е, момчета?". След това, когато се свести, не помнеше много работи, но долавяше навсякъде по себе си миризма на пикня и лайна. Закараха го в болница и после го уволниха. А аз оцелявах. През цялото време правех само това. Опитвах се да остана незабележим. И изглежда, че успях, защото оцелях. Сега имам фирма за търговия с метали и съм добре. И все пак, нещо от себе си скрих някъде, толкова дълбоко го зарових, че самият аз не мога да го намеря вече. Затова сега пътувах след линейката. Може би се опитвах да открия това невидимо нещо. А и след като жена ми си отиде, приличах на куцо магаре. Трябваше да направя нещо, образно казано, да проходя отново.

В болницата намериха в джоба му смъртния акт на майка му. Беше починала предния ден. В сестринската стая им оставих хубава сума пари, като ги помолих да се грижат за него и да ме извикат, когато дойде в съзнание. След това се отправих към дома му. Там се бяха събрали няколко роднини, които приготвяха някои неща. Обясних какво се е случило и откъде се познаваме със Спиридонов. "Горкото момче, загуби майка си, а сега какво му се е случило! Даже няма да може да дойде да я изпрати... Най-лошото е, че остава сам-само!" Оставих им хубава сума пари, да са спокойни за погребението и им казах, че ще следя състоянието на Савата. Савата, вярно, че така се казваше, бях го забравил. Сава Спиридонов.

Когато от болницата ме извикаха на следващия ден, отидох веднага. Можело. Можело да се зареже всичко. Бях научил, че нищо в бизнеса не е толкова спешно, колкото изглежда. Но всички в бизнеса създаваха друго впечатление. Когато хората с парите искат да изглеждат много значими, те ще го направят. Влязох в стаята на Спиридонов и го заварих да гледа тавана. В погледа му нямаше нищо. Когато ме видя, направи опит да се усмихне.

- О, Борка, здраво-живо! Веднага те познах, като те видях. Тука сестрите ми казаха... Много свестни момичета...

- Е, Сава, и аз те познах, като те видях да стреляш по ония юнаци - пошегувах се аз. - Малко си отпуснал коремче и си лъснал кубето, но някак си веднага те познах.

- А, да...

- Абе, що правиш такива глупости?

- А, не...

- Какво "не"?

- Не са глупости! - отговори категорично Спиридонов. - Не ме е яд за ония мутри. Само за майка ми ме е яд. Тя беше... тя толкова се грижеше за мене, а аз не можах нищо да направя за нея. С едно внуче не можах да я зарадвам. Даже не можах да я изпратя накрая...

Като каза това очите му се навлажниха. После млъкна и отново продължи да гледа тавана. "Какво внуче, бе, човек! Коя ще тръгне на тебе да ти ражда деца?" - помислих си аз.

Щом се възстанови, го взех на работа в моята фирма. Този човек беше голям шемет, нямаше особена полза от него, но на мене ми беше добре. Покрай него започвах да се чувствам по-жизнен и някак си триизмерен. Забравих за невидимото, то не ме вълнуваше вече. Някои от работниците се смееха със Спиридонов. Даваха му една метла да измете площадката отпред, после се отдалечаваха и започваха да наблюдават шоуто. Имаше едно анимационно филмче за тасманийския дявол. В тези минути Спиридонов приличаше на него. Създаваше такова завихряне от пепел около себе си, че трудно се виждаше нещо друго, освен вихрушката. После плюваше. "А, какво стана, бе? - учудено се питаше той. - Целият съм в пясък, като на морето." - и залепваше една щастлива усмивка на лицето си. Тогава ми се роди идеята да взема да го изпратя на море за една седмица. Да се порадва на истински морски пясък, вода и слънце. Върна се на третия ден. В напречен разрез цялата му задна част - гърба и краката отзад бяха придобили ефектния цвят бордо. Отпред си беше останал съвсем бял. Още първия ден се нагълтал с бира и легнал по корем да се пече. Унесъл се в дрямка, а когато се събудил, установил, че нещо не е наред, защото му било трудно да легне на гърба си. По-късно вечерта го втресло. На другия ден болките се засилили, а на третия ден се прибра.

Той също така имаше дарбата и да нервира хората. Непрекъснато питаше, например:

- Чичо Пешо, какво да направя?

- Вземи напълни тая количка с тия части и ги стовари ей там.

- Чичо Пешо, а сега какво да направя? - питаше Спиридонов, след като беше разтоварил частите, където му беше показано.

Друг път, когато беше много натоварено и трябваше да се действа бързо, той блокираше. Гледах го през прозореца веднъж. Застана на едно място и започна трескаво да се оглежда. После, в най-неподходящия момент тръгна в някаква посока, където се сблъска с един от другите работници. Отнесъл звучна псувня, се върна обратно и се наведе нескопосано над купчина с метални отпадъци за сортиране, при което си удари главата в главата на друг, който вече работеше там. Отпращаха го нанякъде, само и само да не се пречка. Опитваха се да не му посягат, защото знаеха, че е "мой човек". Разбирах тези неща, но какво пък, нали аз му плащах заплатата?

Веднъж обаче кранистът не издържа и дойде да ми се оплаче. Трябвало да премести една кола за скрап, която беше вече съвсем изтърбушена и общо взето само купето беше останало. Точно когато я захванал с щипката и я вдигнал, от страничния прозорец се показал Спиридонов, започнал да маха с две ръце и да вика: "Чи-чичо Ко-кольо, аз съм, бе! Тука съм, бе! Ей! Ей!". Кранистът Кольо се облещил. Спуснал колата внимателно обратно на земята. Спиридонов се изнизал през прозореца, защото вратите били вече доста смачкани. Кольо още не можел да си каже името, когато Спиридонов застанал пред кабината, помахал му окуражително с ръка и се ухилил: "Не бой се, бе, чичо Кольо! Добре съм! Ти да не се много уплаши?". Кранистът отворил вратата и изскочил навън псувайки, а Спиридонов, като разбрал накъде духа вятърът, си плюл на петите и изчезнал. Питах го после какво е правил там, а той ми каза: "Борка, какво да правя? Знаеш ли колко много харесвам "Волво!"

Живнах. Постепенно с времето очите ми се разтвориха по-широко. И знаех, че е благодарение на Спиридонов. Тая шматка имаше някакъв талант. Дори белите косми на брадата ми започнаха да потъмняват. И понеже така става, в такива моменти се появяват жените (те никога не се появяват, когато си зле), тогава се появи тя. Сама ме намери. Сама пожела да дойде да живее при мен. Млада жена, двайсет години по-млада от мене. Силна, гъвкава и хищна като пъстърва. Лека-полека Спиридонов започна да ми става безинтересен. И неговите изцепки не ми носеха вече предишния свеж полъх, а започнаха да ме дразнят. Втората ми жена изобщо не го харесваше. Дори не ѝ беше смешен, а на мен ми казваше: "Борисе, не виждаш ли, че олекваш така? Какво си се залепил за тоя Спиридонов? Ти си бизнесмен, познават те, намерил си своята ниша, държиш нещата там и напредваш страхотно. Започват обаче да ти се смеят, да знаеш. Какъв ти е толкова тоя идиот?". Жена ми беше права. Жените обикновено са прави. Когато срещах други хора, с които имах бизнес отношения, някога те почтително се ръкуваха с мен, а сега покровителствено ме потупваха по рамото с лека, иронична усмивка. Разбирах добре нещата. Дори дочух по мой адрес, че съм бил обърнал резбата и работя успешно и на двата фронта. Това ми дойде в повече. Поредната простотия на Спиридонов беше кубчето лед в пълната до горе чаша. Потегли с една кола, качена на кантара за претегляне. Натисна педала на газта и колата подскочи. Спиридонов се уплаши и се вкочани. Започна да върти из двора като терорист и само се провикваше: "Бя-бягай! Бя-бягай!" Хората се разбягаха във всички посоки. В следващия момент, за щастие, десните колела се качиха върху една купчина с тръби, колата се повдигна и се прекатури наляво. Спиридонов продължаваше здраво да натиска газта, защото предните гуми се въртяха като шмиргели, готови и сами да тръгнат на път. Извадиха го целия треперещ. Извиках го и му казах, че приключваме работа заедно. След като се беше поуспокоил, той ми отговори: "Борка, не се ядосвай, разбирам те!". И си тръгна.

Известно време се радвах, че стана така. После разбрах, че жена ми си е хванала любовник, някакъв млад мъжага от фитнеса. Брадата ми много бързо възвърна предишния си прошарен вид, сякаш трябваше да си навакса, и аз отново започнах осезаемо да усещам това, невидимото, което бях скрил на много сигурно място, заровено като парче олово в тялото ми. Тогава реших да се поразходя натам, към квартала му, към блока му, да пообиколя. Повъртях се долу, гледах към прозорците на апартамента му, но не можах да видя нищо. Не се сдържах. Качих се на седмия етаж и натиснах звънеца. Нищо. Продължих да звъня все по-настойчиво и все по-нахално, но нямаше никакъв резултат. Физически усещах някаква огромна празнота зад вратата, струваше ми се, че зад вратата има само една студена пещера. Вече не можех да оставя нещата така, трябваше да разбера. Позвъних на съседите. Отвори една видимо и безвъзвратно започнала да остарява госпожа. Попитах я за Сава Спиридонов.

- Ооо! - почти сърдито каза тя. - Ама, той преди повече от година почина.

- А! - възкликнах аз. Въпреки че предусещах нещо такова, стана ми лошо. - Как се случи?

- Как се случило! Откъде да знам. Ами, умират хората... От кръвно, казват. Не си обръщал внимание на здравето и така... Вие какво се интересувате?

- Ами... погребението... имаше ли кой... той беше сам... останал.

- Абе, господине, вие знаете ли някой да е умрял и да е останал непогребан? - съвсем се възмути съседката и хлопна вратата.

Сега от няколко часа се разхождам из улиците. Не ми се прибира. Отлагам напиването си и си мисля, че най-после редник Спиридонов се е върнал в своя истински дом, а аз ще продължа да снова насам-натам с онова нещо, невидимото, което от година на година щеше да нараства, да става все по-голяма част от мен, докато накрая ме погълне изцяло. Не, не си е тръгнал от тука, върнал се е при Господ, защото сигурен съм, той беше Негов човек. Редник Спи-спи. Голям шемет!

© Боян Йорданов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.11.2019, № 11 (240)