ЧУДОВИЩЕТО НА ШРЬОДИНГЕР

Анамария Коева

web

От всичките мoи чудовища това ми беше любимото. Направихме всичко възможно да бъдем заедно, далеч от хорските очи. Станахме част от петата партида колонизатори на Марс - изчакахме да не сме от първите, за да избегнем нежеланото медийно внимание.

Живеехме си щастливо. Моето чудовище ме гледаше с топлите си, обичащи очи, а аз решех гъстата му козина, готвех му и го хранех през отвора на корема му в безръките му дни, когато клещообразните му ръце се прибираха обратно в раменните му ямки, пренасях го на терасата, когато имаше нужда от зареждане със слънце и го държах в ръцете си, когато плачеше в дъждовните дни, в които нямаше нито слънце, нито дъга.

Чакаше ме след работа, за да ми припомни, че има къде да се върна, след като цял ден са ме убеждавали, че за нас, марсианските номади, домът не съществува, а любовта е просто морковче, което вселената размахва под носа ти, за да те примами до края на този безсмислен живот... а ти я следваш.

Хранехме се, а после отивахме в спалнята, където му четях "Мизъри" и се шегувахме, че аз съм неговият писател, който доброволно се връща при него, а той е моята пристрастеност, заради която продължавам да живея. После той облизваше всичките ми изгаряния от допира на света извън нас, прибираше езика си в разтвора за езици, отваряше кухината на кръглия си гръден кош и поставяше кутийката вътре, за да може езикът да продължи да изпомпва кръвта му. След този ритуал аз му разказвах за онзи магьосник, който си режел езика, показвал го на камерата, след което бързо го прибирал в устата си и той зараствал, сякаш нищо не е станало.

На забавен каданс можеш да видиш как нишките на мястото на разреза са още живи и се движат. Тези мърдащи нишки сякаш даваха живот и на мен, и като змееобразни зародиши плъзваха из тялото ми и веднага след като с моето чудовище правехме любов, забързваха към пръстите ми. Той ме галеше с лечебните си мигли-пипала и ме гледаше с вяра и спокойствие, дишането ни ставаше неконтролируемо.

След това ставах да пиша. Няколко страници по-късно, изтощена, заспивах в корема му, а на следващия ден се прераждах. Живеехме чрез нашата самоконсумираща се и самозареждаща се любов и не ме интересуваше дали и вие вярвате в прераждането.

Колко време точно може да не си задаваш въпроса, дали щастието ти е истинско?

Една сутрин се позвъни. Открехнах леко вратата и се мушнах през тънкия отвор, за да говорим отвън.

- Добро утро, Джина, извинявай, че те безпокоя. Надявам се, че е удобно - измърмори моят смутен колега марсианец, докато объркано поглеждаше през леко открехнатата врата зад гърба ми.

Обясних му, че се подготвям за работа (което за мен включваше сутрешния ритуал с моя любим).

- Просто си мислех... така и така всеки ден минавам покрай вас на път за работа с моя, ъмм... чисто нов марсомобил, защо да не се отбия да те кача? Какво ще кажеш? - попита той, бавно-бавно събрал своята увереност при мисълта за новата си Марс Tесла.

- Много благодаря, Мори, но не мисля, че е подходящо. Не съм съвсем готова да изляза все още, а и трябва да поговоря със съпруга си, преди да тръгна. Може би някой друг път, когато с теб сме се уговорили предварително.

- О, но ти си омъжена! Аз... нямах представа - възкликна той, любопитството и разочарованието в гласа му алармиращо градираха. - Добре тогава, ако ти и съпругът ти нямате нищо против, ще те изчакам вътре, тъкмо ще имам шанс да се запозная с него.

Преди да успея да направя каквото и да било, той се плъзна под подпряната на рамката на вратата ми ръка и нахлу в апартамента. За мой ужас, той се изправи точно пред съпруга ми, който беше допълзял до антрето, за да разбере защо се бавя за сутрешния ни ритуал. Пристъпих бавно и замръзнах. Очите ми, надявах се, бяха нормално отворени - нито повече, нито по-малко от нормалното. Дишането ми, молех се, съществуваше, но все пак не беше прекалено учестено. Пръстите на отпуснатите до тялото ми ръце (не смеех да ги помръдна, за да проверя) сякаш бяха полуприсвити - нито отпуснати в отчаяние, нито свити в заплашителен юмрук. Щях да чуя това, което той щеше да каже и това нямаше да промени нищо в мен. Нищо. Бях готова за този ден.

- Джина, какво е това!? Не ми казвай, че това е съпругът ти, не е възможно, та ти заслужаваш нещо много повече от безформена купчина козина!

Ужасът в очите на колегата ми беше очакван. Думите - също. Преди да осъзная и осмисля собствената си реакция обаче, погледнах към моето чудовище, за да видя как той се чувства. А той гледаше мен в очакване на същото.

Измърморих пред Мори предварително подготвените за този неизбежен ден реплики, отпратих го, дотук добре, поех си дълбоко въздух, и погледнах обратно към моето чудовище. А него го нямаше.

- В спалнята съм, Джина.

Пристъпих към спалнята. Посегнах към дръжката. Погалих вратата. Колко красиви бяха полираните вътрешности на това някога живо земно дърво, от което сега беше направена преградата между мен и чудовището ми. Облегнах рамо на тях и се свлякох до земята, опряла ухо до хладната повърхност на вратата. Какво ли мисли това дърво за мен и съпруга ми? В този момент осъзнах, че все още не бях си дала шанс да разбера какво чувствам. Имаше още време да изпълня нашия семеен ритуал, преди да стане прекалено късно. Седнах на пода пред спалнята и надигнах килима на подсъзнанието, където бях замела преди години всички болезнени въпроси...

* * *

28-ми ден, откакто мисля как се чувствам. На работа съм, изчислявам удовлетвореността на клиентите на "Royal Bank of Mars" за последния месец, анализирам подробно как те се чувстват и какво мислят за нас. А вечер Мори ме пуска до нас с марсомобила си (да, приех, все пак, не исках да изглеждам нелюбезна), опирам ухо до вратата, направена от онова мъртво дърво, ослушвам се за някакъв мъдър съвет от него, но или то мълчи, или съзнанието ми крещи прекалено силно, за да го чуя.

Знам, че от другата страна на ухото ми ме чака моето чудовище. Съгласявате се подигравателно - да, от другата страна на ухото ми, най-вероятно тази със заблудените ми мозъчни клетки. Уви, вече и аз не знам.

Но знам, че на поне едно от двете места моето чудовище е мъртво.

И друго се роди.

Заченато с вас.

© Анамария Коева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2019, № 5 (234)