КЪПИНИТЕ

Албена Стамболова

web

Растат навсякъде, където няма хора с техните къщи и дворове.

Има ги понякога и в дворовете, както и в нашия, но са малко, няколко драки, които остават чужди и случайни, маскират се някак си и не се набиват на очи. Дори не пречат на култивирането на градината. Защото самите те не се култивират.

Понякога светът става пропусклив. Не зная как. Не отидох при къпините с цел. Нямах дори представа какво са те. Но имах чувството, че предстои нещо да става. Растяха по поляните над боженската къща. Отивах да видя как зреят плодовете, които отблизо приличат на нещо средно между горска ягода и черница. Откривах колко са гъсти и непроходими, колко невъзможни са бодлите им. Къпиновият храст целият е бодил. Плодовете са скрити между клонките и когато се откъснат първите по-лесно достъпни, трябва да се влезе в самия храст, за да се продължи. Къпината не излага на показ всичко, което е родила. Образува цели редове от насаждения, които завземат постепенно площите, обръща гръб на възможните си консуматори и се развива навътре в една общност от драки, която постепенно се уплътнява към центъра си и става все по-недостъпна откъм периферията. Така се образува остров от плътно оплетени храсти, абсолютно непроходими, в полумрака на които спокойно зреят, презряват и окапват тъмнолилавите плодове. Те не са за продан. Къпината яростно се грижи за собственото си оцеляване, като оплита всичко по пътя си. Хората наричат подобни растения "плевели".

Проучвах джунглите на къпините. В края на зимата те изглеждат доста безпомощни, защото през тях се провижда и дори може да се промуши нещо, ръка, крак, пръчка, полуторс, тоест рамо, глава. Но за какво?

После бързо плъзват листата по мъхнатите стволове, които са дълги и тънки като лиани, снабдени със зъбчета, захапващи всичко, което ги докосва. През горещото лято настъпва и моментът на зреещите първо бялозеленикави, после червени и много твърди плодове. Изглеждат така, като че ли никога няма да узреят.

И после се започва, една по една къпините потъмняват, все повече и повече, докато станат получерни, с лек нюанс на лилаво. Ако посегнеш да ги откъснеш преди абсолютната им зрялост, те трудно се отделят от клончето си. А ако е след това, най-често се размазват в пръстите и ги оцветяват с неизтриваемия си с нищо сок.

Къпината трябва да се откъсне тъкмо навреме, когато е готова да дойде лесно в шепата и все още задържа сока вътре в себе си.

Само че този момент настъпва, когато островът джунгла, който достига до над два метра височина, вече се е образувал и се държи като жив блокхаус. Така че къпината не обича да я берат и игнорира всякаква цивилизация. Интересува се да става все по-оплетена и плътна. Накрая сигурно се превръща в нещо като храстите, в които някои хора преобразуват косите си. Нейна емблема би могло да е лицето на Боб Марли.

Къпините никога, абсолютно никога не могат да бъдат изядени. Нито от хора, нито от птици и животни. Някоя и друга - да. Но повечето, многото, всичките - не са предназначени за това. Те обслужват общото бодливо валмо и го правят все по-защитено и по-недостъпно. Няма такова нещо като единичен къпинов храст. Той винаги тръгва да расте като завеса, която постепенно се превръща в стена и не може да се различи дали става дума за един или повече корени.

Разбира се, могат да бъдат рязани с храсторез и палени с огън. Но това вече са атрибути на хорската култура и нямат нищо общо със самата къпина.

Насажденията ми изглеждаха не само непроходими, но и неизброими. С всяко излизане откривах все повече и повече, чак до гробищата, в тях и отвъд тях. На този и на онзи свят. Тъкмо разсъжденията за границата между този и онзи свят ме бяха отвели при къпините. Дори не знаех, че съм била отведена при тях. Оказвах се там, събуждах се там...

Събуждах се, слагах пуловер и яке над пижамата, туристическите си обувки и тръгвах в полусомнамбулно състояние. Само дето не бях с протегнати напред ръце, но и това ставаше, стигнех ли до къпините. Плодовете не зреят едновременно. И слава Богу.

С някаква ненаситност търсех зрели плодове. Заставах с дебелите си дрехи като мечка пред стената от храсти и започвах да се взирам. Отначало нищо не виждах, после откъсвах една, и... всичко започваше в този миг. Къпините наистина са свързани помежду си. Видех ли една, изяждах ли една, другите започваха да се появяват, да се обаждат, да просветват. Първата ме отвеждаше към втората и така нататък. Хапвах и се изпълвах с блаженство. Един плод само изглежда малък. Попадне ли в устата, изпълва я с разгърнатата повърхност на иначе брадавичния си вид. Един плод става огромен в устата, сокът потича и сърцето ликува. Мозъкът тръби - Къпина!

Винаги успявах да изям толкова, колкото исках. Достигах невъзможни за достигане къпини. Обикновено клоните бяха мокри. Чуваше се пук-пук от постоянно закачащите се и откачащи се дрехи. Заемах невъзможни пози, от пълзящо-промушваща се, до змийско въртелива вретновидна, статична и постепенно разгъваща се като жив свредел. Плувах, напредвайки в живото бодливо море. Пръстите ми се удължаваха и тъкмо когато мислех, че не, тази не мога да я достигна, току над носа ми надвисваше друга, протягах врат с разтворени устни и хоп, или я изяждах, или тя се плъзгаше по лицето ми и изчезваше надолу, където не можех да съзра вече тялото си.

Влизането беше по-лесно от излизането. Но има и начин. Понеже на влизане се яде и не се мисли за самото напредване, то някак си става. От пук към пук. Но ако решиш просто да излезеш, безотносително към яденето, можеш да изпаднеш в паника. Невъзможно е. Трябва да се забрави за излизането, да се изгуби посоката, да изчезне човешката памет за движение по вектори, за напред и назад, за ляво и дясно. Къпините нямат геометрия, нито тригонометрия, нямат дори 3 или 4D. Те са нещо като бодлива вода. По-добре е да се плува в къпинажа, като не се подминава нито един узрял плод. Да се забрави, че има такива неща като влизане и излизане, необходимо е просто движение и тогава се появява някаква степен на пропускливост.

Докато я ядеш и и се наслаждаваш, къпината те пропуска. Искаш ли само да минеш - стоп.

Е, можеш да викаш. От центъра на острова. Но кой и как би могъл да ти помогне?

Ден след ден отивах. Не знаех защо. Мислех си вяло, че е заради плодовете, които обожавах. Връщах се преяла, никога не носех съд да го пълня за вкъщи. Не ми харесваше да бъдат ядени извън храстите.

Сутрин след сутрин, полузаспала тръгвах. Имаше някаква хипноза в това ходене. Колко къпини съм изяла, не зная. Много, няколко лета, няколко години. Ценка ни приготвяше къпиново сладко. Не го ядях.

© Албена Стамболова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2020, № 10 (251)

Други публикации:
Албена Стамболова. Драки и къпини. София: Факел, 2020.