КАК ТРОП-ТРОП ПОМАГАШЕ И КАК ЧАСОВНИКАРЯТ СЕ НАТЪЖИ

Петер Карпински

web

- Горкичкият, клетичкият ми - Троп-Троп говореше на някого в кухнята. Но на кого?

В апартамента бяхме само двамата.

- На кого говориш? - любопитно го попитах.

- На будилника - отговори ми Троп-Троп.

- Какво? - изненадано изскочих от стаята.

Троп-Троп действително беше награбил будилника и нежно му се усмихваше:

- Горкичкият ми ти...

- Защо му казваш горкичкия? - не проумявах.

Троп-Троп въздъхна и ми обясни всичко.

- Разбира се, че е горкичкият ми. Знаеш ли от толкова вървене колко много трябва да го болят краката?

- Какво говориш? Какви крака? - Днес по изключение нещо не можах да включа.

- Ами, неговите... - посочи будилника. - Естествено, че го болят краката, та той върви по цял ден, по цяла нощ, по цяла седмица, по цял месец, по цяла година... и определено това трябва да го изморява.

- Троп-Троп, будилниците нямат крака. Имат само ръчички-стрелкички.

- Още по-лошо - не се даваше Троп-Троп. - Да ходиш на ръце е много по-трудно. Виж!

Преди да опитам да го спра, Троп-Троп се врътна, застана на ръце и походи около три метра, след което се строполи до една саксия, точно до мушкатото.

- Виждаш ли? - изгледа ме с укор той, все едно бях виновен, че падна. След това добави: - Трябва някак си да помогнем на нашия будилник.

Да помогнем на един будилник? Бях чувал от Троп-Троп всякакви идеи, но тази ми се стори най-шантавата. И сега какво - да започна да тиктакам и да показвам времето? Какво пак е намислил Троп-Троп? Отгоре на всичко имам този будилник от няколко години и досега никога не се е оплаквал, че го болят стрелките.

- Не, оплаквал се е - поправи ме Троп-Троп. - Ако слухът ти беше толкова добър, колкото моя, определено щеше да чуеш как будилникът ти тежко въздиша и зъбните му колелца скърцат от умора.

Помислих си, че в това има нещо вярно. Троп-Троповете имат по-добър слух от хората и затова Троп-Троп чува въздишките на моя будилник. Мисля, че наистина трябва да помогнем на будилника по някакъв начин. Но се опасявам, че ако Троп-Троп направи това сам, ще настане трагедия. Будилникът не само ще го болят краката и стрелките, но ще има нужда и от инвалидна количка. А такъв риск не искам да поемам. Но Троп-Троп продължи да настоява:

- Трябва да му помогнем. Горкичкият... - оттегли се до своето ъгълче и започна съсредоточено да размишлява.

Известно време не се случваше нищо. Очевидно Троп-Троп не беше осенен от никаква "добра" идея. Но пък затова в апартамента настана тишина и спокойствие, която от време на време бе нарушавана единствено от къркането на моя стомах. Хм, явно съм гладен. Сигурно вече е време за обяд. Погледнах будилника. Но какво е това? Показваше десет часа. Как е възможно! Ако е едва десет, защо съм така гладен, сякаш е обедно време? За всеки случай погледнах будилника още веднъж. Наистина показваше десет часа и стрелките изобщо не се движеха.

- Троп-Троп, какво си направил с будилника?

- Аз? - заувърта той, но след малко каза истината. - Спрях го, за да си почине малко. Нека да го пускаме всеки втори ден, за да не се изморява.

- Интересно. Но тогава как ще знаем колко е часът? - не проумявах.

- Ще се ориентираме по слънцето - измисли Троп-Троп. - Ако слънцето се показва над хоризонта - значи, е сутрин, ако е застанало точно над нашия блок - вече е обед, а ако повече не се вижда - настанала е вечер.

- Аха - това звучеше логично. - Добре де, но ми кажи колко е часът в момента.

Троп-Троп се огледа и съобщи:

- Още е сутрин, понеже слънцето е на хоризонта.

Не е възможно, още е сутрин, а моят стомах ми казва, че е обед. Какво се е случило??? Да не би също като нашия будилник да е спряло слънцето? По-добре да се обадя на СПРАВКИ ЗА ТОЧНО ВРЕМЕ. Набрах номера и в телефона се чу: "Дзъъън: часът е точно десет. Дзъъън: часът е точно десет. Дзъъън: часът е...".

Отначало нищо не схващах, но после разбрах. Не може да бъде истина! Страшно е! Не само нашият будилник и слънцето, но и времето бе спряло. СПРЯЛО! Обля ме студена пот. А сега какво ще правим? Какво ще стане с всички останали?! След като времето е спряло, значи, е спряло и всичко останало. Вече никога няма да се сменят денят и нощта. При нас никога няма да се стъмни, а на другата страна на земното кълбо никога няма да изгрее слънце. Хората няма да отидат на работа, а пък тези, които са вече на работа, няма да се приберат вкъщи. Но най-лошото е, че може би ще умра от глад. Ами, повече никога няма да бъде обед, понеже постоянно ще бъде десет часа. Точно десет!

- Виждаш ли какво пак си направил!

Троп-Троп тихичко си седеше и въртеше теменужените си очи.

- Трябва някак да оправим нещата. Но как? - разсъждавах на глас.

- Може би знам... - обади се Троп-Троп. - В града видях един голям часовник. Стрелките му бяха големи колкото лопати, а циферблатът му - колкото футболен стадион. Огромен беше, няма как да бъде спрян.

Не го оставих да продължи, хванах го за ръката и веднага се втурнахме към този огромен часовник.

- Еха, много е високо! Как ще го стигнем?

Вдигнахме глави и вперихме поглед в часовниковата кула. Върхът ѝ почти достигаше облаците, точно там бе и часовникът.

- Ако имахме криле, щяхме да литнем дотам като гълъби - въздъхна Троп-Троп. И веднага измисли нещо: - Криле нямаме, но бихме могли да се изкачим догоре като алпинисти.

- Да, бе, как пък не. А ако, докато се изкачваме, се подхлъзна? Ще падна долу и от мен няма да остане дори мазно петънце.

- Защо пък мазно? - любопитно попита Троп-Троп.

Направих се, че не чувам въпроса му и продължих да мисля за това, как да стигнем до кулата без въже. Например по стълби.

- Не мога повече - мрънкаше Троп-Троп, докато пъхтяхме нагоре по стълбите, които нямаха край.

- Не се преструвай и върви! - изревах и се опитах да го хвана за врата.

- Ето, вече виждам часовниковия механизъм - Троп-Троп засия от радост и като дива козичка изкачи последните стъпала.

И аз го видях, но това изобщо не беше механизъм, а цяло механизмище - голямо колкото къща. Зъбните му колелета бяха като въртележка, а зъбите им като на акула. Наистина, никой не бе в състояние да спре такъв часовник.

Сега обаче той бе СПРЯЛ! Просто беше неподвижен. Не помръдваше дори най-малкото колелце.

Ситуацията изглеждаше безнадеждна. Времето бе завинаги застинало. При тази мисъл очите ми се напълниха със сълзи. От върха на часовниковата кула гледах окаяния град. Той никога вече няма да бъде огрян от слънцето, а жителите му ще работят, докато припаднат от умора. Ами нали все ще бъде десет часа и всичко може да...

- Погледни там... - от тези тежки мои размисли ме изтръгна силен удар в ребрата...

- Къде? - очите ми бяха пълни със сълзи и виждах всичко размазано.

- Там - Троп-Троп посочи с пръст, въпреки че така не трябва да се прави. - Виждаш ли онази къща? Може би там ще могат да помогнат.

Вперих поглед и наистина я видях. Една къща, на която пишеше ЧАСОВНИКАР.

- Какво чакаме? Хайде!

Там сякаш нямаше никого. Но всъщност зад едно прозорче седеше много тъжен майстор часовникар. Беше подпрял главата на дланите си и ридаеше.

- Добър ден - влязохме вътре. - Извинете.

- Затворено е - сряза ни часовникарят, без дори да погледне към нас.

- Знаем, но само искахме да попитаме нещо: Какво става с времето?

Часовникарят повдигна глава:

- То изчезна, заспа. Откъде да знам?! Някакъв глупак го спря. Само да ми падне в ръчичките, ще му дам да се разбере...

Троп-Троп шумно преглътна, скри се зад гърба ми и прошепна в ухото ми:

- Не ме издавай.

Не го издадох, макар че си заслужаваше часовникарят да го понатупа. Вместо това попитах:

- А не може ли времето някак си да се оправи?

Часовникарят повдигна рамене:

- Не знам, може би... - замисли се. - Вероятно може, ако се намери поне един часовник, който да върви. Тогава времето ще чуе тиктакането, ще се събуди и всичко отново ще бъде наред.

- Нека опитаме да потърсим такъв часовник.

- Да не мислите, че не съм опитвал? - махна с ръка часовникарят. - В моята часовникарница има най-много часовници в целия град, но всичките са спрели. Напразни усилия! - каза той и отново се разплака.

- Тихо! Дочувам нещо - отбеляза Троп-Троп и наостри уши. - Чува се оттук - и посочи една огромна купчина счупени часовници. - Само че звукът е много слаб...

Знам, че Троп-Троп има много добър слух, затова изобщо не се усъмних в думите му. Нахвърлих се върху купчината с часовници и започнах да търся.

- Вече го чувам по-силно... Потърси по-вдясно, а не вляво - инструктираше ме Троп-Троп. - По-дълбоко. А, сега си съвсем близо - той извика от вълнение. - Ето го!

И наистина, изпод купчината счупени часовници извадих малко часовниче, почти колкото моя нокът. И представяте ли си - то ВЪРВЕШЕ. Тиктакането му изпълни цялото помещение.

- Чудо, чудо! - засия часовникарят.

Това наистина бе чудо. В момента, в който се чу тиктакането на това малко часовниче, което вероятно беше забравило да спре, изведнъж започнаха да вървят и останалите часовници в града. Слънцето на небето започна да се движи, размърда се и времето.

Тръгнаха всички часовници с изключение на нашия будилник. Троп-Троп толкова здраво го беше спрял, че се наложи да го занесем на нашия часовникар. Той определено щеше да му помогне по-добре от Троп-Троп.

А ние двамата засега определяме точното време според слънцето. Вече знаете как: ако слънцето се показва над хоризонта - значи е сутрин, ако е застанало точно над нашия блок - вече е обед, а ако не се вижда - настанала е вечер.

© Петер Карпински
© Даниела Константинова, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2020, № 3 (244)

Преводът е направен по: Peter Karpinský. Ako sme s Ťukťukom ťukťukovali. Bratislava: Slovart, 2018.