ИЗ "ЖЕРТВА НА СЪДБАТА"

Осман Кълъч

web

ЧУДО В КОНЦЛАГЕРА

Когато вечер след проверката се прибирахме в бараките, винаги питахме работещите на брега за нивото на водата. Всеки затворник като истински метеоролог осведомяваше другите по този въпрос. Казваха, че водата набъбва и скоро Дунав щял да излезе от коритото си. Във флота на концлагера приготовленията бяха стигнали най-високата си точка. Затова всички очаквахме, че целият остров ще остане под водата. Помня, че Херодот е казал, че "Египет е дарът на Нил". Както египетският народ с голяма радост очаква наводнението на Нил, така и ние желаехме излизането на водата извън коритото на река Дунав. Накрая Аллах ни подари и този ден! Наводнението започна, водата покри всичко. Една сутрин след проверката оставиха бригадите от вътрешната страна на телената ограда. Нямаше да отидем на работа. Преди това в концлагера беше предприета строителна дейност. Една по една започнаха да събарят бараките от пръст. Ръководството искаше да подобри поне първите бараки, които се виждаха най-отпред от южната страна на концлагера. Новите бараки пак бяха от дърво, но покривите този път се покриваха с керемиди. Освен това имаха прозорци и слънцето щеше да прониква вътре. Може би след дъжд капенето нямаше да продължава седмици наред. Но работата напредваше много бавно. В първите готови бараки се настаниха някои от администрацията. В тях оставаха членове на комитетите по културно-масовата дейност за промиване на мозъци, просветни работници и четници, които доносничеха на ръководството. Затворниците от съборените бараки се настаняваха в другите. Затова в старите бараки се бяхме наблъскали един върху друг. Водата отново беше стигнала до бараките. Тук-там се виждаха строителни материали, например наоколо имаше хвърлени греди или дъски, но никой не ги прибираше.

Между затворниците имахме един приятел, който проявяваше голяма близост към нас, турците. Казваше се Кяшиф и му викахме Помакът Кяшиф. Много добър и свестен човек. Благ и добродушен, искрен и срамежлив. Знаеше турски.

Този човек беше от Родопите, от едно село близо до гръцката граница, където хората са мюсюлмани, а възрастните говорят добре турски. Въпреки че българите казват, че са били от български корен, помаците се отнасяха много искрено към нас и се смятаха за част от нас, турците. Те са много религиозни хора. Не пият и въобще не ядат свинско. Категорично заявяваха, че са чисти турци и мюсюлмани.

Кяшиф беше беден човек на 35-40 години. Земята в Родопите не е плодородна. Селяните се препитават много трудно. Не знам как, но той бил осъден в един процес с някакви българи. Понеже живеел на гръцката граница, познавал много добре пограничния район. Затова една група от българи, опозиционери на режима, го взели към тях. Той осъществявал връзката на групата с антикомунистите в Гърция. Може да си е осигурил и някаква материална печалба. Но са му дали много висока присъда. Оставил е на село жена и четири деца. Когато през свободното си време намираше начин, идваше при мен да си говорим. Понякога говорехме на български, а понякога на турски. Предпочиташе да говори преди всичко на турски. При всяко идване започваше:

- Оставих вкъщи жена и четири деца, Осман ефенди. Няма кой да ги гледа, да се грижи за тях. Всичките гладуват. Не знам какво ще стане. Не ме свърта на едно място, непрекъснато мисля.

А той искал да ми подскаже нещо. Взел решение да бяга. Чакал удобен момент. Затова започнал приготовления. Но никога не ми каза открито за намеренията си. Когато имах възможност, давах му нещо за ядене. Среден на ръст и слабичък човек беше. Въобще не можеш да очакваш такава сила от него. Поне така изглеждаше. Споменаваше Аллах и често четеше молитви. Религиозността му доста ми допадаше, затова много го обичах.

Накрая за Кяшиф се откри очакваната от него възможност. Навсякъде беше залято с вода, наоколо беше истинско море. Вълните щяха да съборят бараките ни. Дъждът не спираше, но валеше ситно. Саловете бяха вързани, навсякъде беше черно като смола. Нищо не се виждаше, нощта изглеждаше страшна.

Милиционерът на кулата сигурно е бил свалил качулката си чак върху очите. Може и да е бил подпрял оръжието на дървото отпред и да си е дремел. Лампите около концлагера светеха цяла нощ, но поради мъглата и непрогледната тъмнина на две крачки напред нищо не можеше да се види. Всички в бараката били заспали. Само Кяшиф не спял, защото решението му е било категорично. Когато на зазоряване всички спели дълбок сън, лекичко разтворил решетките на прозорците от върбови дъски, които преди това разрязал така, че да не личи. Взел дългата дъска, която намерил отдавна и бил вързал във водата под прозореца. Излязъл тихичко от бараката, легнал лекичко върху дъската и се оставил на водното течение. Най-интересното беше това, че Кяшиф изобщо не умеел да плува! Въпреки всичко, намерил смелост да се пусне по водата. Такъв безстрашен и вярващ човек!

Теленият пояс около концлагера бил потънал под водата и само тук-там се виждали горните части на диреците на оградата. Кяшиф бил направил обикновена, но много умна подготовка. Взел цивилните си дрехи, завити в найлонова торбичка. Освен това една дълга тръстика, кибрит, обвит във восък и няколко залъка храна. Нищо повече! Минал над телената ограда, единственото нещо, от което се опасявал било да не се блъсне в някой пън и да падне от дъската. Пред себе си виждал върховете на потъналите във вода върби. Пазил се от тях. Слава на Аллах, дъжд също не валял. От изток, между червените облаци се показала зората. Всеки момент слънцето щяло да изгрее и реката да започне да се къпе в неговите лъчи. Пред Кяшиф имало само едно нещо, което го плашило. Това бил българският ръкав на Дунава, където течението е много силно. Възнамерявал да излезе на едно място отсреща, което предварително си набелязал, но течението го отнесло на два-три километра по-надолу и го изхвърлило в едни тръстики. Брегът бил само на няколко метра. Краката му стъпили на дъното, веднага мушнал дъската в калта. Но брегът бил висок няколко метра, затова трябвало да се покачи. По това време чул моторно буботене. Крайбрежната охрана контролирала наоколо с моторница. При тях имало граничарски кучета. Кяшиф целият се потопил във водата. Нищо, че трудно можал да бъде забелязан в тръстиката, той взел предпазни мерки. Дошло времето на дългата тръба от тръстика. Захапал я в уста и така можел да диша. Моторната лодка минала с голяма скорост на 15-20 метра от него. След малко извадил главата си над водата. Най-много се страхувал от кучетата. Но не биха могли да подушат следите му във водата. Като се убедил, че никой няма да го види, тръгнал към брега и се покачил, хващайки се за тревата и корените на крайбрежните дървета. С бързината на заек преминал дигата на брега и излязъл на шосето от Свищов за Никопол. Но не трябвало дълго да стои на пътя. Огледал се наоколо и видял ТКЗС "Вълко Червенков". Малко по-нататък забелязал нещо като мост и се скрил в рова под него. Наоколо имало гъсти къпинови и други храсти, затова не било възможно да го видят. Там се излегнал и за известно време останал така. Изморен бил много и имал нужда от почивка. Почти щял да заспи, когато чул някакви женски гласове. Спрял дори да диша, за да не го усетят. Продължил да лежи, но гласовете непрекъснато се приближавали. Жените от близкото село отивали на работа в ТКЗС-то. Станали са в ранни зори и са тръгнали толкова бързо, че дори не са могли да отидат до тоалетната. Една-две от жените дошли накрая на моста, под който лежал в храстите Кяшиф и започнали да пикаят направо върху него. Но той не можел да се обади. И нали казват, че мокър от дъжд не се бои, беглецът издържал и този път се намокрил от урината на жените.

Но какво ставаше по това време в концлагера? На сутрешната проверка в бараката излиза един човек по-малко. Кой не е тук, кой липсва? Оказва се накрая, че Кяшиф се е загубил. Дава се тревога и вдигат на крак всички охранителни и военни части. Милиционери и войници обикалят с моторни лодки и граничарски кучета, всичко се претърсва. Поради описаните вече пет охранителни пояса около лагера не предполагат Кяшиф да е стигнал до отсрещния бряг и затова го търсят само във водите на Дунава. Не може да не са съобщили и навсякъде отсреща, но в първите часове го търсят в широките води над Персин, надявайки се, че все още не е могъл да напусне острова. Предполагайки, че може да се е удавил, наблюдават също дали трупът му няма да бъде изхвърлен на брега.

Целият ден Кяшиф прекарал под онзи мост близо до брега. Като се стъмнило станал и тръгнал на юг. Планът му бил денем да си почива и да наблюдава, да начертава следващия маршрут на пътя, а през нощта да се придвижва. През целия ден се вглеждал, докъдето може да стигне погледът му, избирал пътя и посоката за следващата нощ. А в тъмното не вървял по пътя, а през тихи забутани места и поля, откъдето никой не минавал. Доста време минало от излизането му от бараката. Единственото нещо, което намерил за ядене, били лукът и картофите от полето. Така за няколко дни минал Дунавската равнина и стигнал в северните поли на Стара планина. Започнал да се чувства малко по-сигурен, защото се намирал доста далече от остров Персин. Успял бил вече да се измъкне от огнения пояс на концлагера. В гората вероятността да го заловят била по-малка. Вече можел да напали огън и да изяде костенурките, които хванал, да си изсуши дрехите. Защото бил много мокър. Кой може да го види в пустите места на Коджа Балкан? Останал известно време в Балкана, откъдето се виждала Тракийската низина. Но един проблем не могъл да разреши, по-точно променените географските условия го подмамили. Срещу него имало голям град, където от комините на заводите към небето се издигал пушек. Решил, че толкова голям град може да бъде само Пловдив. А всъщност пред него бил индустриалният град Димитровград, основан скоро и растящ много ускорено. Това била най-голямата грешка на Кяшиф. Целта му била да стигне до гръцката граница, защото тези места му били много познати. Стигне ли там, преминаването на границата за него ще е много лесно. Понеже взел отсрещния град за Пловдив, Кяшиф се насочил в тази посока. И накрая вместо да стигне до гръцката граница, той се приближил до турската. А през нея и птичка не би могла да прехвръкне. И така бедният бил заловен. Преминал много сполучливо цяла България, от север до юг, но всичките му страдания и усилия излезли напразни. Но нищо! Тихият и скромен Кяшиф, от когото никой не беше очаквал, извърши невъзможното и показа чудо! Затова дори служителите на Държавна сигурност и тези в полицейските участъци са го разпитвали как е успял и са искали да им разкаже подробно за пътя си. Имайки предвид строгите охранителни мерки, някои по-умни от тях дори са го поздравили, оценили са способността му и не са могли да скрият учудването си.

След няколко месеца Кяшиф се появи в концлагера. Беше пребледнял и както винаги кротък. И с нож не можеш да му отвориш устата. Анулираха му излежаното дотогава време и присъдата му започна да тече от самото начало. Докараха го при нас отново, за да ни внушат, че е невъзможно да се избяга от тях. Да, правилно, хванаха го, но и Кяшиф доказа, че може да се избяга от ада Персин, който смятаха за непреодолим и успя да направи невъзможното. Успя да прекоси цялата страна. Това е факт, който никой не би могъл да отрече!

Стана още едно бягство. Двама младежи по някакъв начин спечелили доверието на ръководството и си осигурили хубава работа. С лодка разнасяли чорбата на работещите на различни места бригади. Един ден закарали чорбата на някакво място на острова, оставили празните гюмове и започнали да гребат към Румъния. С тях нямало нито милиционер, нито пък надзирател. Тъй като вече са били заслужили доверието, ръководството ги оставило сами да се движат във водите на остров Персин. Много лесно минали отсреща и се предали на румънските власти. След разпита им там, продължил близо 10 дни, румънците ги върнали на българските власти. Ето защо концлагерът беше открит именно в Беленския архипелаг. Тези младежи бяха подложени също на жесток побой и започнаха да излежават присъдата си от самото начало.

© Осман Кълъч
© Зейнеп Зафер, превод от турски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.01.2021, № 1 (254)

Други публикации:
Осман Кълъч. Жертва на съдбата. Прев. Зейнеп Зафер. София: Кралица Маб, 2020, 620 с.