УЛИЦА "27 МАРТ"

Оливера Кьорвезироска

web

Улица "27 март" и майката на Верица Младеновска починаха през един 15-ти юли. В известен смисъл улицата се самоуби съзнателно, а майка ѝ на Верица почина несъзнателно. Едната - от площад "Маршал Тито" направо в Държавната болница; а другата - от кома премина в смърт. Беше тежка горещина, скопска жега, от която се бяга в мухлясал вход на стара сграда в центъра на града, където котета плачат като изоставени бебета; жега, от която се скриваш във вътрешни усои, където през всички годишни времена е студено - студени зими, студени пролети, студени лета и студени есени; или под сенки от стари, разклонени мечти, които само чакат да те успят, да те вкарат в надежда, от която няма спасение. Нищо не беше случайно и всичко беше случайно, и с улица "27 март", и с Верица, и с майка ѝ. Улицата започваше при скулптурата "Музиканти" на Благой Чушков, която за Верица имаше специално значение от деня, когато видя нещо, което не трябваше да вижда. Когато за първи път почувства нещо, което не трябваше да чувства. Двете - самотна дъщеря и самотна майка, идваха от друг град, и дълго и трудно продължаваха съвместния си живот в центъра на Скопие.

* * *

Седми ден, откакто Верица беше сама вкъщи. Събуди се по-рано, за да иде при майка си в Държавна, лежеше в леглото с ръце, скръстени на тила, и с очи, вперени в напукания плафон, и планираше какво и как да занесе в болницата. Нов пакет мокри кърпички, игли и спринцовки, от големите, ...пелени, нека има... Може би лимон, но как ще намеря лимон в това жежко лято... Нощници занесох вчера, има достатъчно, но трябва повече калъфки за възглавници... Нека има, може на някоя сестра да ѝ хрумне да не я оставя да лежи във вир от собствена пот. Скокна от леглото и стъпи с ляв крак на стария нелакиран паркет. Ще ѝ занеса и любимото мляко за тяло "нивея", ще ѝ го отворя, да ѝ стои така на нощното шкафче, да може да го види веднага щом отвори очи! Нека ѝ ухае на хубаво! Грабна голямата си черна чанта и механично започна да напъхва в нея всичко, което ѝ беше под ръка. Трите кайсийки, забравени в чиния на масата, дистанционните - и за телевизора, и за климатика, смачкани станиоли от бонбони (Майка ѝ обожаваше бонбони, в джобовете на всяка домашна дреха имаше поне няколко бонбона), сложи дори и една малка декоративна възглавничка със старовремски бродирани мотиви. После със сила затвори чантата, ципът заяде, но все пак се закопча. В действителност най-нужните неща, които трябваше да вземе, ги нямаше вкъщи и трябваше пътьом да ги събира. Не трябва лимон, ще ѝ намокря устата с влажна марличка. Постави чантата на лявото рамо и седна на стола срещу големия стенен часовник, втренчено наблюдавайки преместването на стрелките. Всичко, което правеше вече цяла седмица, беше отиване и връщане от Държавна болница. От "27 март" през "Максим Горки", пресичаше "Даме Груев", крачеше малко по "Велко Влахович", пресичаше булевард "JHA" и право нагоре по "Воднянска". И после същия маршрут, но в обратен ред: надолу по "Воднянска", пресичаше булевард "JHA", крачките по "Велко Влахович", пресичаше "Даме Груев" и по "Максим Горки" до нейния, ...до техния, до проклетия "27 март". Между отиването и връщането нямаше нищо друго освен улиците, изпразнени от живот. Празно време, празни коловози, празни пешеходни пътеки и безполезни светофари - градът си бе взел годишния отпуск и заминал на ваканция, излегнат по горещите пясъци край сините води. Вътрешното студено лято на Верица беше замразило и чувствата ѝ. Наред с твърдата болка, ледени връхчета я бодяха под кожата като саби.

Скочи от стола. Време е! Тъкмо когато излизаше, забеляза, че фурната се измества и тръгва след нея. Тръгнаха и фотьойлите, и табуретките на майка ѝ, пердетата се откачиха и полюшвайки се, тръгнаха към коридора. Верица не знаеше какво да направи. Е, добре, и на тях им липсва мама, искат да я видят. Рязко се отвори горен стенен кухненски шкаф и старото ренде скокна, готово за излизане. Твърдият притаен плач на Верица премина през неговата най-остра страна и се превърна в ситни сълзички и дребни присмиващи се тъги. Необичайното шествие излезе от сградата набързо, без звук, в цялостната тишина се присъединиха и музикантите от скулптурата пред "Капитал банка". И четиримата. Верица се спря и с очи, сведени надолу, прикани музикантите да се връщат на постамента. Отчасти я послушаха, двама се върнаха, останалите двама продължиха, за да видят и те майка ѝ в Държавна, но единият се препъна, нарани се и трябваше да се върне. Верица си помисли как съдбата на тази скулптура е все в подялби и наранявания. Като в онази октомврийска нощ през 2006 г., когато бяха откраднати двама от музикантите, третият беше наранен, а четвъртият стоеше сам и недокоснат, така го видяха на сутринта с майка ѝ, отивайки на зъболекар.

Замаяна от спомените, тя не забеляза, че цялата улица "27 март" беше тръгнала зад нея, заедно с дърветата.

* * *

Зад Хирургичната клиника беше голяма навалица. Сякаш всички летни жители на града се бяха събрали тук. Верица остави шествието си пред входа, в реалността, и без фурната, фотьойла и табуретката, пердетата, старото ренде, единият музикант от скулптурата (пияният, с шишето в ръка) и без улицата "27 март", сама се упъти навътре в страшното.

Майка ѝ я чакаше в болничната стая в уговореното време, но мъртва. Почина преди половин час, направихме каквото можахме за нея. Верица за втори път видя онова, което не трябваше да види.

Тръгна обратно към дома в същата компания, единствено без улица "27 март". Тя вече не искаше да живее в центъра на града и доброволно, от тъга, се превърна в несъществуваща улица. А Верица, която също не искаше, не само да живее в центъра на града, а изобщо не искаше да живее, от тъга се превърна в несъществуваща жена. Хукна към дома като към новото си несъществуване. С чантата на лявото рамо седна на стола срещу големия стенен часовник. Все едно ще заминава нанякъде, а идваше отникъде. Стрелките се преместваха, сякаш животът продължава, а всъщност времето беше мъртво. Направихме всичко, което можахме за него. Скочи от стола! Почти задушена от недостиг на миризмата на миналото, извади "нивеята", която не можа да остави в шкафчето на майка си, отвори я и бавно, и внимателно, започна да намазва целия апартамент. От стария нелакиран паркет до напукания плафон. В порядък. Първо клекнала на колене, после качена на стълба. Смъртта замириса на живот, който го няма.

Площад "Македония" не можеше да живее без улица и си донесе нова. "Никола Клюсев". Тя също започваше от скулптурата "Музиканти" на Благой Чушков, но свършваше малко преди да изчезне в булевард "ВМРО", предишен "Маркс и Енгелс". Градът продължи да свири грешни песни, а музикантите продължаваха да мълчат пред "Капитал банка".

© Оливера Кьорвезироска
© Йорданка Белева, превод от македонски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.09.2020, № 9 (250)