"АВРОРА"

Оливера Кьорвезироска

web

Гоне се почувства много зле още в деня, когато научи на коя улица се намира фирмата, където след роднинска намеса беше назначен за директор. Улица "Аврора", община Аерогара. Аврора, господи, Аврора! Но как е възможно, егати живота, егати!, повтаряше си полугласно с дни, а после се успокои, принуждавайки се да мисли, че "Аврора" е само безсмислено име на мирната уличка, пряка на булевард "Сърбия".

* * *

Едно жарко юнско утро, докато директорът пиеше кафе в своята канцелария с "работния тим", както обичаше да подчертава, хубавото Райне, неговата секретарка, му заприлича на ...нещо, на което не трябваше, на нещо, което не смееше да си представя... Веднага го обхвана треска, която усещаше в ума и в душата, а тялото послушно облегна във фотьойла до прозореца, налагайки си чувство на вина. Много пъти досега беше пил кафе с Райна. Седял беше на същото това място с нея, виждал я е с очила и без очила, и сресана и невчесана, и изискана, и аристократична, но никога, ама никога досега не е имало случай да му заприлича на Аврора. Вярно е, че познаваше Райна още преди да застане начело на фирмата, отдавна се беше опарил от нейните очи (и не само от тях), но всичко беше в съответните рамки на безопасното харесване. Случваше се от време на време дори да си помисли, че е влюбен в нея, с течение на времето това се трансформираше в една непроменлива даденост и изобщо нямаше тука какво да се крие и какво да не се прикрива. Райна не беше просто една от неговия работен кръг, а песъчинка в окото му, която дразни и за добро, и за зло, и в смях, и в кавга.

Мигът, в който го жегна сърцето, всъщност беше мигът, когато Райна подпря хубавата си глава с ръка и здраво закова поглед в директорското бюро, тогава я питаше нещо служебно и сериозно, а тя, някак без причина, го стрелна със своите големи, бадемови очи:

- Моля? - каза, а Гоне точно в този миг припозна в нея Аврора от своето детство. И очите, и къдриците, и лицето... Няма начин... Същинска Аврора! И обезумял от собствените си мисли, Гоне почувства как се отпуска назад в стола, сякаш асоциацията удряше по него с юмруци. Горкият Гоне. Не можеше нищо да каже на Райна... на Аврора... на Варвара, на Райна, де, сякаш нейното "моля" въобще не беше излизало от хубавите ѝ начервени устни. Не защото Гоне беше прекалено емоционален или прекалено неемоционален, той просто до този момент имаше чувства, толкова, колкото можеше да командва. Началстването му беше в кръвта и може би тъкмо фактът, че не може да нареди на себе си да престане с това глупаво сравнение, го стресна и разтърси отвътре.

Претоварен асоциативно като добиче на нагорнище, Гоне не можеше да обърне нещата на шега, както всеки път, да се посмеят заедно на неговата планинско-селска духовитост със свеж кикот. Този път нещо държеше смеха му за юздите и той беше неспособен да ги вземе в ръце и да направлява. Някаква непозната и тягостна сериозност надвисна над него като сянка и му затъмни настоящето, и миналото блесна като на театрална сцена. Една завеса се спусна, друга се вдигна; Гоне не знаеше какво приключва и какво започва в този миг. Отпрати подчинените си с все още неизпити кафета. Проветри кабинета, продължаваше да му е зле, изпуши две цигари една след друга, разлисти любимия си ежедневник, на който изобщо не вярваше... Напразно.

* * *

Варвара се роди в деня на Света Варвара, на 17 декември, затова ѝ дадоха това име. Можеше да бъде и Цвета, ако се беше родила на Цветница, или Велика, ако се беше родила на Великден... Гоне си спомняше този ден в най-малките детайли, зимното слънце, което тичаше по снежната поляна и се търкаляше по хребета на планината като кръгче. Беше 1969 година. Гоне, дванайсет-тринайсет годишен, все още си беше на село, със своите. Слушаше музика от руския транзистор всеки втори ден; такава им беше уговорката с братовчедка му. Един ден, аз, Гоно, един ден - ти. Така е справедливо. Докато пасеше овцете, светът беше негов. Само небето можеше да види как танцува по поляните, прегърнал мечтата си, страстно стегнал я в кръста като любовница. Фантазираше постоянно и често го болеше главата от детайлното мислене за любовта. Горкичкият Гоне, Гоно от Янче. Надарен и пренадарен за танци, музика, за актьорска игра, за рисуване - рисува човек и листът оживява!

Гоне забеляза във Варвара още с раждането ѝ една подчертана другост. Тя не беше обикновена животинка, още в началото стана Варвара и всички я наричаха по име. Нито една друга овца нямаше име, и освен че нямаше име, и не изглеждаше като нея. Най-хубаво пасеше, най-хубаво тичаше по поляните, най-хубаво блееше, беше по-различна от другите. Гоне се грижеше за нея по един трогателно лиричен начин. Подаваше ѝ трева от ръката си, а тя, хубавицата, кротко пасеше, все едно ръцете му са храст. Когато тръгна ученик в гостиварската гимназия и когато започна да учи латински, Гоне даде тайно на своята Варвара името Аврора. Така хем можеше да говори явно за нея, хем никой, дори и самият той, да не може да си помисли, че говори за овца.

* * *

Едри капки пот се стичаха по челото на Гоне, издавайки скорошно поражение в битката със спомените. Ще даде всичко от себе си, и от Райна ще се откаже, само да можеше да разпознае още веднъж своето някогашно приятелство с Аврора. Години и години назад той се сещаше, и няколко пъти дори мислеше за нея, но това освен че го възбуждаше в рамките на една обичайност при възкресението на нещата, които ги няма, не предизвикваше никаква неприятност, или, не дай боже, някое по-лошо чувство. Дори смяташе, че спомените за Аврора са отражение на неговия селски, чист и неопетнен сантимент. Гордееше се със собствената си сила да помни нещата с трепет... Но възбудата от тази сутрин не произтичаше от познатия пейзаж на родното му Янче и, всъщност, не беше директно подтикната нито от Райна, нито от Аврора, а тъкмо от тяхното внезапно изравняване, което се случи в неговата глава като камъче в мозайката на истината. Не, не, не!, бълнуваше Гоне и дори се бранеше от лошите мисли, мятайки с ръце във въздуха. Не бях влюбен в Аврора, просто я обичах така, както другите селски деца обичаха котета или кучета! Не, не съм обичал никога овца точно така! Гоне започна да си налага да измисля неща от миналото или поне по нов начин да ги интерпретира, за да си докаже че Варвара му е била вместо куче, вместо котка или както папагала за градските деца. Насила се убеждаваше, че по това време много харесваше Данчето на Дулиевци, че истинските, току-що събудени еротични чувства, бяха предназначени за нея, а не за Аврора, а съкрушителната истина на паметта въртеше филма от поляните, където той, скрит в гъсталаците (от кого ли!?), с поглед поглъщаше Аврора, докато тя тичаше със своите вълнисти другарчета. Или, когато хрупаше от ръката му, поглеждаше го, а стомахът му се стягаше като в менгеме, и това знаеше Гоне, дори да не искаше да си признае, че никога не му се е случвало, когато хващаше погледът на Данчето...

Тъкмо през това знойно юнско утро на улица "Аврора", Гоне разбра, че Аврора е била неговата истинска първа любов и това изцяло промени мислите му за себе си и смъртоносно ранен от истината, излезе от своя кабинет, сякаш излизаше от собствената си кожа. Несъзнателно се упъти към стаята на Райна и без да почука, което не му се случваше за първи път, влезе и застана пред нея.

- Заповядай! - каза тя, подавайки му от фъстъците, които хрупаше, без да се впечатлява нито от изгубения му поглед, нито от наглото му влизане. - Вземи!

Тогава Гоне клекна на колене пред нея, подпря се с ръце на пода и като четиринога животинка, започна да зоби фъстъци от нейната хубава ръка. Райна го погали с безкрайно разбиране по къдравата коса.

След няколко години, когато преименуваха улица "Аврора" на "Кресна", на Гоне буквално му се промени живота. Началстването също. Аврора беше изтрита, все едно никога не е била, и той заживя нормален любовен живот с хубавата Райна.

© Оливера Кьорвезироска
© Йорданка Белева, превод от македонски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.09.2020, № 9 (250)