СВЕЩТА ГОРЕШЕ

Майк Гелприн

web

Андрей Петрович вече беше изгубил всякаква надежда, когато видеофонът позвъни.

- Здравейте, обаждам се за обявата. Давате уроци по литература, нали така?

Андрей Петрович се взря в екрана. Мъж под трийсетте. Строго облечен: костюм, вратовръзка. Усмихва се, но очите му гледат сериозно. Андрей Петрович усети как го пробожда сърцето. Продължаваше да пуска обява в мрежата просто по навик. За десет години имаше общо шест позвънявания. Три пъти по грешка, двама застрахователни агенти и един, който беше объркал литература с лигатура.

- Д-давам - заекна от вълнение той. - У дома. Вие се интересувате от литература?

- Да - кимна събеседникът му. - Казвам се Максим. Бихте ли ми казали какви са условията...

Андрей Петрович едва що не възкликна: "Безплатно е!"

- Почасово заплащане - успя да продума някак си той. - По взаимно споразумение. Кога бихте искали да започнем?

- Аз всъщност...

- Първото занимание е безплатно! - побърза да добави Андрей Петрович. - Ако не ви хареса...

- Хайде от утре - решително каза Максим. - В десет часа става ли? В девет водя децата на училище, после съм свободен до два.

- Става - зарадва се Андрей Петрович. - Запишете си адреса.

- Казвайте, ще го запомня.

Вечерта Андрей Петрович не мигна. Цяла нощ снова напред-назад в малката си стая, чудейки се къде да дене треперещите си от вълнение ръце. Вече дванайсет години, откак живееше от помощи: от деня, в който го уволниха.

- Вие сте твърде тесен специалист - каза му право в очите директорът на лицея за деца с хуманитарни наклонности. - Ние ви ценим като опитен преподавател, но този ваш предмет... Не искате ли да се преквалифицирате? Лицеят може да поеме част от таксите за обучение. Виртуална етика, основи на виртуалното право, история на роботиката - убеден съм, че бихте могли да преподавате тези неща. Даже кинематографията още е достатъчно популярна. Е, не ѝ остава много, но... Как смятате?

Андрей Петрович отказа, за което после доста съжаляваше. Така и не си намери нова работа: литература се преподаваше в шепа учебни заведения, последните библиотеки се закриваха, филолозите един през друг се преквалифицираха кой в каквото може. Две години търка праговете на гимназии, лицеи и специални училища. После престана. Записа се на курсове за преквалификация и изкара половин година. Когато жена му го напусна, заряза и тях.

Спестяванията бързо привършиха и се наложи да затегне колана. После продаде колата - стара, но надеждна. Антикварния сервиз на майка си. После и други неща. А после... Сърцето му се свиваше всеки път, когато си спомнеше за това. После дойде ред на книгите. Древни, дебели томове, също от майка му. За редките издания колекционерите плащаха добри пари, така че граф Толстой го храни цял месец. Достоевски - две седмици. Бунин - половин.

Андрей Петрович запази само петдесетина книги - най-любимите; онези, които беше препрочел десетки пъти и с които не можеше да се раздели. Ремарк, Хемингуей, Маркес, Булгаков, Бродски, Пастернак... Заемаха четири рафта на етажерката, а той всеки ден бършеше праха им.

"Ако този младеж, Максим - объркано си мислеше Андрей Петрович, като нервно крачеше напред-назад из стаята, - ако той наистина... може би ще успея да си откупя Балмонт. Или Мураками. Или Амаду."

Глупости, изведнъж осъзна той. Нямаше никакво значение дали ще може да си откупи книгите. Важното беше, че ще предаде. Ще предаде! Ще предаде на другите онова, което знаеше, онова, което му беше останало.

Максим звънна на вратата точно в десет нула нула.

- Заповядайте, влизайте - засуети се Андрей Петрович. - Настанявайте се. Да видим... С какво бихте искали да започнем?

Максим смутено седна на ръба на стола.

- С каквото намерите за нужно. Аз съм невежа. Пълен. Никой на нищо не ме е учил.

- Да, да, естествено - кимна Андрей Петрович, - напоследък така е с всички. В общообразователните училища не се преподава литература от почти сто години. А вече я отмениха и в специалните.

- Никъде ли не се учи? - попита тихо Максим.

- Боя се, че никъде. Разбирате ли, в края на двайсети век започна кризата. Никой нямаше време за четене. Първо децата, после те пораснаха и техните деца също нямаха време за четене. Повече дори от родителите си. Появиха се други удоволствия - предимно виртуални. Игри. Всякакви тестове-местове... - Андрей Петрович махна с ръка. - А разбира се, и техниката. Техническите дисциплини започнаха да изместват хуманитарните. Кибернетика, квантова механика и електродинамика, физика на високите енергии. А литературата, историята, географията останаха на заден план. Особено литературата. Следите ли мисълта ми, Максим?

- Да, моля ви, продължавайте.

- През двайсет и първи век спряха да печатат книги, електрониката замени хартията. Но интересът към литературата, дори в електронен вид, спадаше главоломно с всяко следващо поколение. Вследствие на това намаляха литераторите, после съвсем не останаха - хората спряха да пишат. Филолозите издържаха още стотина години благодарение на написаното през предишните двайсет века.

Андрей Петрович замълча и избърса потта от челото си с ръка.

- Трудно ми е да говоря за това - каза той накрая. - Съзнавам, че това е закономерен процес. Литературата умря, защото не се приспособи към прогреса. Но децата... Децата! Някога литературата формираше ума им. Особено поезията. Тя определяше вътрешния мир на човека, неговата духовност. Сега децата растат бездуховни... това е страшното, това е ужасното, Максим!

- Аз също стигнах до такъв извод, Андрей Петрович. Тъкмо затова се обърнах към вас.

- Имате ли деца?

- Да - смути се Максим, - две. Павлик и Анечка, породени. Андрей Петрович, трябват ми само основните неща. Ще намеря литература в мрежата, ще чета. Но трябва да знам какво. И на какво да наблягам. Ще ме научите ли?

- Да - твърдо заяви Андрей Петрович. - Ще ви науча.

Той стана, скръсти ръце на гърдите си и се съсредоточи, а после тържествено подзе:

- Пастернак. Вилня по цялата земя, навред снежеше. Свещта гореше у дома, свещта гореше¹...

- Ще дойдете ли и утре, Максим? - попита Андрей Петрович, като се стараеше да прикрие треперенето в гласа си.

- Непременно. Само че... Знаете ли, аз работя като иконом в едно богато семейство. Гледам домакинството, изпълнявам разни задачи, водя сметките. Заплатата ми е малка. Но мога... - Той огледа помещението. - Мога да ви нося продукти. И някакви предмети, битова техника. Вместо заплащане. Това устройва ли ви?

Андрей Петрович се изчерви. И безплатно го устройваше.

- Разбира се, Максим. Благодаря. До утре!

- Литературата - това не са само нещата, за които се пише - говореше Андрей Петрович, като крачеше из стаята, - а и начинът, по който се пише. Езикът, Максим: инструментът, който са използвали великите писатели и поети. Ето, чуйте.

Максим съсредоточено слушаше. Изглеждаше така, сякаш се опитва да запомни всяка дума на учителя си наизуст.

- Пушкин - казваше Андрей Петрович и започваше да рецитира "Таврида", "Анчар", "Евгений Онегин".

Лермонтов, "Мцири".

Баратински, Есенин, Маяковски, Блок, Балмонт, Ахматова, Гумильов, Манделщам, Висоцки...

Максим слушаше.

- Не се ли уморихте? - питаше Андрей Петрович.

- Не, не, какво говорите! Моля ви, продължавайте.

Дните минаваха. Андрей Петрович се изпълни с енергия, събуди се за живота, в който неочаквано се появи смисъл. Поезията беше заменена с проза, за нея отиваше много повече време, но Максим излезе благодарен ученик. Схващаше за миг. Андрей Петрович не спираше да се удивява как новият му познайник, отначало глух за словото, не възприемащ и не чувстващ вложената в езика хармония, с всеки ден я усещаше и опознаваше по-добре, по-дълбоко от предишния.

Балзак, Юго, Мопасан, Достоевски, Тургенев, Бунин, Куприн, Булгаков, Хемингуей, Бабел, Ремарк, Маркес, Набоков.

Осемнайсети век, деветнайсети, двайсети.

Класика, белетристика, фантастика, детективски романи.

Стивънсън, Твен, Конан Дойл, Шекли, Братя Стругацки, Братя Вайнер, Жапризо.

Една сряда Максим не дойде. Андрей Петрович цяла сутрин се въртя в очакване, сам себе си убеждавайки, че може би просто се е разболял. Не, шепнеше вътрешният му глас, настойчив и свадлив. Безкомпромисният, педантичен Максим не можеше да се разболее току-така. За половин година ни веднъж не закъсня. А сега дори не се обади. Привечер Андрей Петрович вече не можеше да си намери място, а през нощта не мигна. Към десет сутринта, напълно изтерзан, той посегна към видеофона.

- Абонатът е изключен - съобщи механичен глас.

Следващите дни минаваха като в лош сън. Даже любимите книги не спасяваха Андрей Петрович от острата тъга и завърналото се чувство за собствената му незначимост, за която не си бе спомнял от половин година. Гризеше го мисълта да позвъни в болниците и моргите, но какво да пита? И за кого? Дали е постъпвал някой си Максим, малко под трийсетгодишен, с неизвестна фамилия?

Когато повече не издържаше между четирите стени, Андрей Петрович излезе навън.

- А, Петрович! - поздрави го старият Нефьодов, съседът отдолу. - Отдавна не сме се виждали. Защо не излизаш, срам ли те е? Ти нямаш нищо общо с това.

- Защо да ме е срам? - стъписа се Андрей Петрович.

- Ами за този твоя. - Нефьодов прекара длан по гърлото си. - Дето идваше при теб. Все се чудех какво му стана на Петрович, че на стари години почна да се занимава с такива.

- За какво говорите? - Андрей Петрович усети внезапен хлад. - Какви такива?

- Сещаш се какви. Веднага ги забелязвам аз тези гълъбчета. Трийсет години съм работил с тях.

- С кои тях? - примоли се Андрей Петрович. - За какво изобщо говорите?

- Ама ти наистина ли не знаеш? - слиса се Нефьодов. - Виж новините, всички за това тръбят.

Андрей Петрович не знаеше как се е добрал до асансьора. Качи се на четиринайсетия етаж и с разтреперани пръсти напипа ключовете в джоба си. На петия опит успя да отключи, довлече се до компютъра, включи се в мрежата и прелисти новините. Изведнъж сърцето му се сви от болка. От снимката го гледаше Максим, а редовете с курсив под нея се размиваха пред очите му.

"Уличен от собствениците - едва фокусира поглед Андрей Петрович, - в присвояване на хранителни продукти, дрехи и битова техника. Домашен робот гувернант, серия ДРГ-439Г. Дефект в управляващия софтуер. Заявил, че лично е стигнал до извода за детската бездуховност и решил да се бори с нея. Самоволно обучавал децата по предмети извън училищната програма. Укривал дейността си от собствениците... Изтеглен от обращение... На практика изчерпан... Обществеността обезпокоена от случая... Фирмата производител е готова да понесе... Комисията, създадена изрично за случая, постанови...

Андрей Петрович стана и със сковани крака се затътри до кухнята. Отвори бюфета. На долния рафт стоеше бутилка коняк, донесена от Максим вместо заплащане. Андрей Петрович махна тапата и започна да търси чаша, но като не намери, направо надигна шишето. Закашля се, свали бутилката и се облегна на стената. Коленете му се огънаха и той се свлече тежко на пода.

Всичко е било за тоя, дето духа, помисли си той. Всичко. През цялото време е обучавал робот.

Бездушна, дефектна тенекия. А той вложи в него всичко, което имаше. Всичко, за което си струваше да се живее. Всичко, за което живееше.

Превъзмогнал болката в сърцето, Андрей Петрович се изправи и отиде до прозореца. Затвори го. Сега - газовият котлон. Трябваше само да завърти вентила и да изчака половин час. И после край.

Звънецът на вратата го спря по средата на пътя. Андрей Петрович стисна зъби и отиде да отвори. На прага стояха две деца. Момченце на десетина години. И момиченце с една-две години по-малко.

- Вие ли давате уроци по литература? - попита момиченцето, като го гледаше изпод дългия си бретон.

- Какво? - заекна Андрей Петрович. - Кои сте вие?

- Аз съм Павлик - отвърна момченцето и направи крачка напред. - Това е Анечка, сестра ми. Изпраща ни Макс.

- Как... кой?!

- Макс - повтори уверено момчето. - Той каза да ви предадем нещо. Преди да... преди да го...

- Вилня по цялата земя, навред снежеше! - провикна се звънко момиченцето.

Андрей Петрович се хвана за сърцето, преглътна сухо и някак си го набута отново зад ребрата.

- Шегуваш ли се? - едва чуто продума той.

- Свещта гореше у дома, свещта гореше - произнесе твърдо момченцето. - Това каза да ви предадем. Макс. Ще ни учите ли?

Андрей Петрович отстъпи назад, подпирайки се на вратата.

- Боже мой - промълви той. - Влизайте, влизайте, деца.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Стиховете са от стихотворението "Зимна нощ" на Пастернак. Вж. Пастернак, Б. Стихотворения. Прев. К. Кадийски. София: Интерпринт, 1990. [обратно]

© Майк Гелприн
© Ирина Манушева - превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2020, № 8 (249)

Преводът е по публикация в сп. "Чайка", 16.09.2011, № 18 (197) <https://www.chayka.org/node/4313> (27.08.2020).