ОТВЛЕЧЕНИЯТ МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ
Случка от миналото

Яна Юраньова

web

- Защо, както каза ти, трябва да го отвличат, когато същата работа могат да свършат с едно чукване по главата? - разсъждавах аз.

- Ще прощаваш, mon ami, но не съм казвал точно такова нещо. Сигурно са сметнали за много по-изгодно да го отвлекат.

- Но защо?

- Защото несигурността създава паника. Това е едната причина. Ако министър-председателят беше умрял, това щеше да бъде страшно бедствие, ала положението - овладяно. А сега имате парализа. Ще се появи ли министър-председателят, или не? Мъртъв ли е, или жив? Никой не знае и докато не се разбере, нищо определено не може да се направи.¹

Това се случи отдавна, бях още млада, но добре си спомням много от детайлите. Беше през двадесети век, по-точно накрая, и днес вече звучи смешно. В Европа се сменяха политическите системи, всички избори носеха изненади, войната на Балканите бавно отиваше към края си. Накратко, светът бе потънал в грижи и, представи си, въпреки всичко Словакия много често бе на първите страници на световните ежедневници. В Братислава идваха първокласни коментатори, за да могат на живо и отблизо да видят този човек. Той наистина беше очарователен.

Случи се през лятото. Тъкмо седнах в хола след вечерните новини и изведнъж се обади един приятел журналист. Говореше потайно и на пресекулки. Не можел да ми каже нищо, да съм отишла при една наша обща приятелка, там съм щяла да разбера.

В дома на приятелката ни около една маса вече бяха насядали няколко журналисти, няколко политици от опозицията, сред тях и един някогашен бунтар, побеляло величие на опозиционна политическа партия. Те ми съобщиха, че министър-председателят бил отвлечен. Всички се бяха облещили и чакаха да видят как ще ми подейства тази новина. Не проумявах защо толкова ги бе впечатлило това и какво искаха да чуят от мен. Нали ме разбираш. Тогавашният министър-председател много често казваше, че срещу него се готви атентат, или пък че го следят. Но никой не го чуваше. Малко се изплаших, че и моите приятели се бяха подали на чара на личността му. От друга страна, се почувствах поласкана, понеже такава новина, ако се окажеше вярна, можеше да ме зарадва. Но бях и объркана. Защо точно аз?

Попитах ги откъде знаят. Не искаха да кажат. Действително в този ден по радиото нямаше интервю с министър-председателя, а вместо това десет минути пускаха някакви странни песнички. Попитах дали в радиото и телевизията вече знаят.

- Вероятно изобщо не знаят, нямат си никаква идея, което обаче не означава, че няма да се разчуе - каза някогашният бунтар.

Разбрах, че както винаги в такива напрегнати моменти, той бе взел инициативата в свои ръце. Тази негова активност предизвика умерено недоволство върху лицата на останалите, защото дотогава бе развалял всичко, с което се захванеше. Спомням си, че в онзи момент през главата ми премина една мисъл: "Какво толкова има да се разваля на едно отвличане на министър-председател?”

Един идеолог на малка опозиционна партия ходеше из стаята с ръце, кръстосани зад гърба. На следващия ден трябвало да има заседание на ръководството на движението, чийто ръководител бе министър-председателят. Във вторник той трябвало да участва в европейска среща на високо равнище на министър-председателите, на която в присъствието на президента на републиката официално да заяви, че наистина искат Словакия да влезе в Европейския съюз.

- Ако не се намери до четвъртък, светът ще сметне това за недобронамереност и повече нищо няма да може да се направи - заяви зам.-председателят на най-голямата опозиционна партия.

- Може пък да си го обяснят с това, че както винаги не е могъл да понесе присъствието на президента - добави един журналист, специалист по здравословното състояние на министър-председателя.

- Все още не е направил изявление пред гражданите и това е ужасно - друг журналист наруши тягостната тишина.

Беше прав. Когато тогавашните представители на държавата искаха да накарат хората да останат по домовете си, за да не се разпространява грипната епидемия или просто да не се разхождат насам-натам из опасните неосветени улици, като така престъпността временно намалее, те пускаха в ефир министър-председателя или някой от любимите аржентински сериали. Беше ясно, че самото отсъствие на министър-председателя от радиото е достатъчно ужасяващо, за да възникне необходимост от разрешаване на ситуацията.

Събраната около масата компания очевидно бе твърдо решена, че ако премиерът бъде намерен преди срещата в четвъртък, волю-неволю ще бъде заведен в столицата на Европа. Колко ли души знаеха какво е разположението на силите вътре в неговата партия-непартия. Много хора от това движение бяха така забогатели, че вече не ги интересуваше нищо. Очевидно и самият министър-председател бе надценил това, след като си мислеше, че ще успее да удържи властта в ръцете си, дори при положение, че някои предприемачи са станали по-богати от държавната хазна. Едва ли някой можеше да си представи каква перушина щеше да се разхвърчи, когато започнеха да се бият помежду си.

Но отсъствието му в неделното предаване, което се излъчваше на живо от централата на неговата партия? Там все пак трябваше да се обсъди кои паметници на национални герои ще бъдат част от монумента в новата столица на страната. Отсъствието на министър-председателя и от заседанието на министерския съвет определено щеше да повиши напрежението. Отгоре на всичко в сряда същата седмица той трябваше да участва в откриването на особена изложба в Националния музей. В нея щяха да бъдат изложени скелетът, ноктите, оперението, клюнът, зъбите и козината на едно известно като пратапир животно - далечен предшественик на дивите свине, живели някога на територията на Словакия. Министър-председателят трябваше да вземе участие в откриването на изложбата, за да подчертае факта, че населението на Словакия може да се похвали не само с многохилядна, но и с многомилионна праистория. Всичко беше предварително подготвено и организирано, така че изложбата да бъде открита преди срещата на всички европейски държави в четвъртък, където министър-председателят да покаже, че носи в себе си не само многохилядната, но и многомилионната праистория. От две седмици вестниците пишеха за тези събития, затова вече нищо не можеше нито да се отложи, нито да бъде замаскирано.

Попитах дали да не съобщим на медиите, че министър-председателят е болен, или изморен. Това обикновено се случваше, макар и не много често. Никой никога не знаеше какво му беше. И винаги, когато се връщаше от мистериозното си лечение, очите му бяха толкова странно изплашени, сякаш някой бе опрял пистолет между веждите му. Но в крайна сметка точно сега той действително имаше достатъчно поводи да се чувства изтощен. Почти всяка седмица приветстваше идването на този свят на нови млади граждани и гражданки, всеки месец имаше поне една среща с избиратели и избирателки, бе кръстник на няколко животни в столичната зоологическа градина, с една дума - бе претоварен. Даже сам съобщи, че работи по 36 часа на ден, добре знаеше какво говори. Приятелите му твърдяха, че така няма да се стигне до нищо добро и това е само въпрос на време. И бяха прави.

След минута на напрегнато мълчание попитах какво се иска от мен. Защото, след като погледнех събралите се хора, беше ясно, че всеки има конкретна и точно определена задача. Настъпи тишина. Малко се изплаших да не ми кажат, че няма какво да правя и вече мога да си тръгвам. Но те упорито мълчаха, докато бунтарят, побелялото величие, не изплю камъчето. Съобщи ми, че се налага да съм запозната с всичко, а след като акцията приключи, независимо как, трябва да напиша сценарий за екшън филм, за да може това знаменателно събитие да бъде запазено за бъдещите поколения. Всички осъзнаваха, че през изминалите десет години постоянно се случваше нещо изключително и само една малка частица от него можеше да бъде съхранена. Тъй като присъстващите предполагаха, че събитието, което трябваше да се случи, щеше да бъде знаменателно за историята, и предварително ясно си даваха сметка, че никой от тях няма да остане достатъчно дистанциран, бяха взели това решение. То ме зарадва, ще излъжа, ако твърдя обратното. Даже някой подхвърли, че ако не стане с филма, мога да напиша книга. На моето учудване защо те не желаят да се прославят с това, ми отговориха, че искат да участват в събитието и това би могло да ги парализира. Може да напишат спомени, но историческото документално-романово пресъздаване оставят на мен.

Исках още малко да си помисля, само че някои от мъжете в компанията започнаха да се мръщят и се уплаших да не изпусна този житейски шанс, затова млъкнах. Усетих също изпитателния поглед на известния идеолог от опозиционната партия, който отдавана си бе създал мнение за мен - че не разбирам неговите идеи и не съм в състояние да ги превърна в дела. Най-лошото беше, че имаше право. Наистина не разбирах повечето от идеите му и понеже отказвах да ги осъществя, те така и не се получаваха. Затова сега си казах, че ще опитам. Показах покорство и след малко той ми заяви, че съм твърде талантлива, за да мога да си позволя да правя само това, което искам. Скромно притворих очи. Той спокойно се усмихна и всичко бе наред.

Участниците в срещата напрегнато пушеха. Всички имахме само няколко часа, в най-добрия случай няколко дни, за да предотвратим трагедията. Някой предложи да обмислим обстоятелствата, при които бе изчезвал министър-председателят. Те не бяха малко и всички бяха загадъчни. Както вече ти казах, на няколко пъти министър-председателят мистериозно се разболяваше, дори веднъж така оглуша, че изобщо не чу как една частна радиостанция излъчи запис на телефонен разговор на шефа на тайните служби с министъра на вътрешните работи.

- Времето лети, момчета - внезапно каза зам.-председателят на най-голямата опозиционна партия. - Трябва да действаме.

Неговият шеф, председателят на най-голямата опозиционна партия, тайничко намигна и каза, че е напълно възможно министър-председателят да е отвлечен от един от двамата високопоставени мъже, даже и от двамата заедно.

- Но какъв смисъл има от това? - попита главният редактор на втория най-четен ежедневник.

Никой не можеше да отговори.

- Може би сам се е отвлякъл - каза журналистът, който ме бе поканил на тази среща.

Всички изтръпнаха. Да, би могъл да го направи. Но трябва да знае какъв риск поема, ако не е сред обществеността, при това именно тези дни. Реакциите му всъщност винаги са били непредвидими и много рядко имаха някаква логика. Въпреки всичко често се получаваше така, че постъпките му водеха към някаква изненадваща акция, за която никой дори не подозираше и която винаги му носеше полза. Но как би могъл да се самоотвлече? Без помощта на своите довереници? Просто да се скрие някъде? Какво би следвало от това?

- Ако до сутринта не се намери, изключваме теорията за самоотвличането - каза идеологът. Най-лошото е, че не може да чакаме до сутринта със скръстени ръце.

- Да не би да е болен? - несмело се обади една журналистка.

- Щяха да съобщят - хладно ѝ отговори бунтарят, превърнал се в побеляло величие, когото вече ще наричаме с работното название кабинетен бунтар.

- Може би е сериозно болен и не искат да всяват паника - с надежда в гласа промълви някой.

Кабинетният бунтар извади цигарата от устата си, махна с ръка и включи малък диктофон, който извади от джоба си. От него се чуха гласове, заглушавани от шум и пращене. Те бяха на двамата най-високопоставени мъже от ресора на вътрешните работи, които преди това се бяха обадили в радиото. Посланието бе ясно: нито един от тях не знаеше къде се намира министър-председателят. Според това, което говореха и как го говореха, бе ясно, че са отчаяни и неориентирани. Споменаха нещо в смисъл, че "старият е изчезнал и никой не знае къде е".

Кабинетният бунтар спря диктофона и в стаята настана гробна тишина. Завесите на прозорците бяха спуснати, бе затъмнено. Изведнъж около лампата започна да лети някаква досадна муха. Председателят на най-голямата опозиционна партия стана и я уби. Беше отвратително голяма. Кабинетният бунтар я взе с хартиена кърпичка и я хвърли в кошчето. След това се направи на още по-тайнствен и включи диктофона. След кратко пращене се чу как председателят на парламента говори с един от заместниците си. И двамата ужасено коментираха, че някой стрелял по министър-председателя, но не го улучил. Два изстрела били одраскали лицето му, докато се качвал в лимузината си пред министерския съвет. Извършителят не бил намерен, изобщо никой не знаел откъде дошли изстрелите. Министър-председателят бил прегледан и щял да бъде в състояние да изпълнява задълженията си, само че имал превръзка на лицето. Не бил сериозно ранен, само шокиран.

Кабинетният бунтар изключи диктофона, щракна го сякаш натиска спусък на пистолет и мълчаливо се загледа в политиците пред себе си. Един от журналистите като обезумял се нахвърли върху радиопредавателя. Тъкмо свършваха десетминутните новини. По време на тях говорителката въодушевено съобщи, че срещу министър-председателя има опит за атентат, който, за щастие, е предотвратен. Министър-председателят е настанен в болнично заведение в неизвестен град. Всички останаха потресени. Плахо попитах бунтаря каква е времевата последователност на телефонните разговори, записани на касетата. Той изсъска през зъби, че първо е този за атентата, а после за отвличането. Попитах го дали е сигурен. Хвърли ми хладен като стомана поглед, зад който дори не се опита да скрие презрението си към моята личност. Идеологът на партията ме изгледа строго, след което се изчерви... По челото му изби пот. Изръсих по адрес на бунтаря нещо в смисъл, че е голям професионалист и млъкнах. Тишината можеше да се разреже с нож. Една журналистика плахо попита дали не е възможно министър-председателят да е отвлечен от собствената си съпруга. От много отдавна се знаеше, че не тя е първата дама, а шефката на секретариата на министър-председателя, която го съпровождаше навсякъде: в страната, в чужбина, при това винаги при наличието на камери. От време на време необичайно го държеше за сакото или придърпваше за ръкава. Хората много я харесваха. Но и жената на министър-председателя беше харесвана. Никой не знаеше с точност коя от двете е по-харесвана. Може би и двете еднакво. Та нали и двете принадлежаха на министър-председателя. Съпругата беше добра жена. Грижовна, вечно плачеща. Обичаше да страда. Харесваха шефката на секретариата, защото постоянно се усмихваше. Ами ако отчаяната, любяща съпруга, ужасена от опита за атентат, в състояние на умопомрачение, просто е отвлякла съпруга си вкъщи?

Очите на кабинетния бунтар заблестяха. Съгласи се една журналистка да отиде в дома на министър-председателя и да се престори, че иска да вземе голямо семейно интервю от двамата съпрузи, като ги пита как заедно преживяват тази драма.

Журналистката веднага тръгна. Но не намери двамата в апартамента. Бунтарят ѝ даде указания незабавно да отиде във вилата на министър-председателя, намираща се на няколко километра извън града, и там да направи повторен опит. Ако побързаше, можеше и да успее до десет вечерта, което нямаше да е чак толкова неудобно. За подкрепление тя взе един от колегите си. Останалите се скупчиха около пепелниците и тихичко размишляваха.

Журналистката, съвсем изплашена, се обади след 45 минути. Във вилата била само жената на министър-председателя, както винаги - разплакана. Очевидно не се преструвала, министър-председателя изобщо го нямало. Колегата ѝ журналист, под предлог, че отива навън до тоалетна, прегледал всички околни постройки, мазето, тавана, парното помещение, външната тоалетна, накратко всичко. Министър-председателя го нямало и там. Съпругата му искрено плакала, че в такъв тежък момент той не е при нея, за да сподели своето страдание и да се зареди с нови сили.

От това посещение повече нямаше смисъл, бе само губене на време. Журналистката получи указания да се връща.

Зам.-председателят на най-голямата опозиционна партия бе подпрял високото си чело с длани. Когато тишината стана прекалено тягостна, той започна на глас да си спомня как веднъж министър-председателят, още докато бил председател на парламента, поискал да подаде оставка, но той тогава не я приел. Сега, остарял с пет години и след един неуспешен изборен период, въздишаше тежко. Идеологът на по-малката опозиционна партия мълчаливо потупа зам.-председателя по рамотo и той си спомни как тогава министър-председателят изпратил оставката си по пощата, но не признал това пред обществото. После зам.-председателят отишъл да го търси в една гора, на около тридесетина километра от столицата, а пред разхождащите се туристи се правел, че бере гъби. Най-накрая намерил министър-председателя и му върнал оставката. След около половинчасови увещания последният си я взел обратно. Тогава, в онази гора, и на двамата, т.е. на сегашния зам.-председател на опозиционната партия и на тогавашния председател на парламента, безкрайно им олекнало.

Докато седяхме около кръглата маса, застлана с изгорена от цигари дантелена покривка, и гледахме препълнените пепелници, зам.-председателят най-напред тихичко, после на глас започна да ругае. Степенуваше ругатните си с такива страшни думи, че идеологът трябваше да му се скара. Но зам.-председателят ругаеше и ругаеше, дори започна да си удря главата ò масата. Мечтателно въздъхна и промърмори, че ако тогава бил приел оставката, сега министър-председателят щял да бъде невредим. Междувременно журналистката се върна от неуспешното посещение и започна да утешава зам.-председателя. Не знам дали го облекчи въздишката, или по-скоро му подейства докосването на нежната ѝ ръка.

Журналистът, който преди време бе поел тайните служби, попита дали някой знае къде живее шефката на секретариата на министър-председателя. Кабинетният бунтар придоби тайнствено изражение и кимна. Обясни на присъстващите, че това е първото нещо, което му дошло на ум и още преди да съобщи новината на всички, дебнел под прозорците на шефката на секретариата. Даже успял да се промъкне и вътре, предрешен като стара циганка врачка, обикаляща от врата на врата. Не забелязал нищо особено. Шефката на секретариата живеела в тристаен апартамент с мъжа си лекар, който същата вечер си бил вкъщи. Знаело се, че много често вземал нощни смени, за да не усложнява живота на съпругата си. На кабинетния бунтар не му се сторило, че имало нещо особено. Съществувала възможност тя да е организирала всичко, както и да е скрила министър-председателя на незнайно място, само че няма никаква логика в това. Всъщност бе ясно като бял ден, че именно неговите хора се нуждаят от него най-много през следващите дни, нямат интерес той да изчезне или, не дай боже, да му се случи нещо по-лошо. Бе известно, че шефката на секретариата е влиятелна жена и разполага с власт, за която никой не знаеше каква точно е. Но това бе нещо, което трудно можеше да ѝ се припише.

Един от по-нископоставените опозиционни политици започна да разсъждава на глас:

- Сега тук сме всички. Ако го е отвлякъл някой от нас, нямаше да седим и да мислим как да го намерим. Синдикатите не са толкова дейни, въпреки че в момента имат конфликт с премиера. Защо да го отвличат и къде? После с кого ще преговарят? С президента? В това няма никаква логика, въпреки че не можем напълно да го изключим. За него е важно държавата да функционира през последните няколко дни, няма да усложнява и без това опетнения си имидж.

Беше прав. Срещата на най-високо ниво на европейските държави първоначално трябваше да се състои без представители на Словакия, участието в нея бе издействано от президента. Затова ще е много странно, ако именно той е наредил да отвлекат министър-председателя.

- Такова нещо може да направи само луд човек - каза един от журналистите.

- Но как да открием един сред толкова много? - отговори му зам.-председателят на най-силната опозиционна партия.

- По какъв начин? - като ехо отвърна нейният председател.

Зам.-председателят, който допреди малко почти се бе разплакал, включи телевизора. Тъкмо даваха новини, извънредна нощна емисия. В тях стана дума за опита за атентат срещу министър-председателя, по случая се изказваха чуждестранни журналисти и членове на движението му. Никой не каза нищо определено. За отвличане изобщо не стана дума. Отгоре на всичко говорителката съобщи новината на телеграфната агенция, че министър-председателят се възстановява от шока и се чувства добре. Кабинетният бунтар невярващо и злостно поклати с глава, намръщи се. Извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. Известно време само слушаше, после каза нещо. Приключи разговора и с присвити вежди кратко оповести:

- Още не е намерен. Обадих се на моите агенти в управляващата партия.

Повече никой не попита нищо. Идеологът стана, разходи се няколко пъти из стаята и каза:

- Трябва да отидем да го търсим. Не може просто така да изчезне. При това в Словакия.

- Ами ако са го отвели зад граница, заключен в багажника на някоя кола? - попита журналистът, който по това време се занимаваше с тайните служби.

- За бога! - възкликна някой, но не си спомням кой.

- Но тогава кого ще изнудват? От кого ще искат откуп? Къде ще го крият? Ако го открият в чужбина, ще стане дипломатически скандал. Кой има интерес от това? На кого биха го приписали?

- Ами на нас.

- Затова трябва да го намерим, колкото се може по-рано.

Зад спуснатите завеси започна да се съмва. Някои дремеха на столовете. Зам.-председателят на най-голямата опозиционна партия изрече решаващите думи:

- Да тръгваме!

Някой попита:

- Накъде?

За момент в стаята настъпи напрегната тишина. След това започнаха да се разпределят задачите. Бе взето решение всички присъстващи журналисти да бъдат изпратени да търсят министър-председателя, който е претърпял нараняване и затова да го интервюират, или поне да го снимат ранен. Трябваше да отидат в парламента, в централата на другите две коалиционни партии, в министерския съвет, в някои ключови министерства, накратко навсякъде.

Журналистите се пръснаха по света, политиците останаха по местата си, домакинята приготвяше кафе. Кабинетният бунтар и идеологът със своите премерени крачки ходеха из стаята, сякаш отмерваха времето. Техните пътища се кръстосваха в средата на помещението. Пушеха и размишляваха.

След малко кабинетният бунтар се обади:

- Нека преминем към метода на изключването. Да кажем, че от отвличането имат интерес неговите собствени съмишленици, но искат да ни го лепнат на нас. Какво се случи вчера, т.е. днес вечерта? Имаше два конкурса за красота. Един за мъже, другият за жени. В този за мъже в журито, по-точно негов председател, бе шефката на секретариата. Това означава, че тя има алиби. Би било невъзможно да командва акцията, понеже е в журито, т.е. пред камерите. В женския конкурс председателстващ журито бе министърът на културата, който не е способен на такова нещо, дори не беше трезвен. Председателят на чуждестранния съвет на парламента участваше в тържественото откриване на паметна плоча на незнайния словак, обитавал някога най-южната точка на Словакия и отстоял териториите ѝ. Министърът на отбраната бе сред публиката в любимото предаване "Perete-repete". Ръкопляскаше въодушевено. Всички знаем, че не умее да се преструва. Министърът на външните работи посети дърводобивно предприятие, където помогна за разпределението на дървен материал за тържествени огньове и салове. Голям специалист е. Министърът на земеделието цял ден беше на полето и жънеше. Министърката на труда беше на посещение в дом за стари хора, а после и в детски дом. Министърката на правосъдието бе на специална вечер, организирана по повод рождения ѝ ден, на която затворници рецидивисти бяха подготвили театрална постановка. Това продължи най-малко един час и, както знаем, бе съобщено и в новините. Така че всички имат алиби. Министърът на вътрешните работи и шефът на тайните служби изразиха достатъчно откровено потреса си в телефонните разговори, които успяхме да направим. Значи, и те не са били. По това време председателят на най-голямата културна институция поставяше в трезора обгорелите дървени трупи от огъня на суверенността и мокрите греди от тазгодишните салове².

Бяха изброени всички, които по времето на отвличането имаха ангажименти, свързани с дейност, за която имаше и нагледен материал. Идеологът изкарваше дима пред ноздрите си, мръщейки се. Кабинетният бунтар изведнъж се плесна по челото и изтича навън, без да каже нищо. Останахме като ударени от гръм. И наистина, навън започна да гърми и да святка. Заваля дъжд. Бунтарят се върна да си вземе чадър, спъна се на прага, изруга и отново излезе. Спомням си, сякаш бе вчера. Върна се след два часа, вече се съмваше. На лицето му грееше победоносна усмивка. Идеологът на по-малката партия го попита какво става.

Детективът застана в средата на стаята и каза:

- Открих го! Изведнъж ми се стори странно, че на връчването на наградата за Мистър Словакия заедно с шефката на секретариата не беше и прессекретарката на министър-председателя. Двете ходят все заедно. Когато е сама, е твърде незначителна, за да предприеме нещо по собствена инициатива. След церемонията по връчването заместничката ѝ дойде при шефката на секретариата и ѝ прошепна нещо на ухо. Последната незабележимо, но доволно се усмихна. Камерите го уловиха. Ето защо още веднъж отидох в дома на шефката на секретариата. Изкатерих се по стената до третия етаж. Министър-председателят не беше в апартамента. Но над този етаж имаше още един - мансарден. И точно там го открих. Седеше завързан на един тапициран стол, устата му бе запушена с кърпа. Изпита ужас, мислеше, че идвам, за да го убия. Лицето му бе наранено, но не сериозно. Когато го развързах, той се разплака и започна да си спомня старите времена. Дори ми обеща, че ще ми върне досието.

Кабинетният бунтар разказваше въодушевено, след което се сепна, пое си дъх и продължи:

- Тропаше с крака, викаше, че тази жена си правела с него, каквото поиска, паднал ѝ бил в ръцете и до 24 часа щяла да го ликвидира. Опитах да го успокоя. Оплакваше се, че не издържа повече с нея, но ще трябва да продължи, измърмори, че нямал друг изход.

- Но защо го е отвлякла? - попитах.

Кабинетният бунтар замълча, изплашено погледна зам.-председателя на опозиционната партия и идеолога на малката опозиционна партия и каза:

- Не знам дали постъпих добре, но го освободих.

Идеологът на малката опозиционна партия въздъхна с облекчение.

- Но защо ѝ е да го отвлича? - попитах.

Кабинетният бунтар се почеса зад ухото. Навън заваля още по-силно. Идеологът укоряващо ме изгледа с недоспалите си очи и любезно добави:

- Сега това не е най-важното.

Кабинетният бунтар се изкашля и продължи.

- Честно да ви кажа и на мен не ми е ясен мотивът за деянието, но засега това не е от значение. Ще се разбере с времето. Сигурно е, че дори шефовете на вътрешните работи и на тайните служби не знаеха какво се случва. А това наистина е изненадващо.

- Да не би да е искала днес на заседанието на движението да превземе властта? - попита един журналист, специалист по вътрешните работи.

- Това не ми се струва достоверно. Но пък не може и да бъде изключено - отвърна бунтарят.

Всички се намръщиха. Не знаеха дали да се радват на такъв лесен успех, или да се страхуват за бъдещето.

В това време през вратата нахълта журналистът, който вечерта ми се обади. Очите му бяха пълни със сълзи, заекваше, не можеше да каже и дума. Дадох му чаша с вода, отпи и изкрещя:

- Идиоти такива! Пак оплескахте всичко! Всички сме едни кретени!

Гледахме го с потрес, не бяхме в състояние да си отворим устата.

- Да, тя го е отвлякла. Истина е. Но защо? Завързала го е, преди това е направила така, че да го прострелят, но безобидно. Защо? Знаете ли защо? За да може да замаскира един двойник, който умее да имитира гласа му. Двойникът още утре щял да участва в преговорите, след това да бъде на заседанието на министерския съвет, след което да иде на изложбата и да се разходи около останките на пратапира. Но не това щеше да е най-важното!

Приятелят ми журналист викаше, жестикулираше, правеше гримаси. Беше ясно, че не успява да се овладее. Навън спря да вали. Чу се радостно чуруликане на дрозд. Този звук обаче болезнено се вряза в душата ми. Знаех, че отново идва краят на всички надежди. За кой ли път вече?

- Дебили! Кретени такива! Този двойник първо трябваше... - журналистът страшно извърна очи. - В четвъртък министър-председателят първо трябваше да вземе участие в срещата на високо ниво в столицата на Европа. Тя вече е била написала речта му, така че двойникът е щял да каже точно това, което трябва, при това както трябва! И с най-голяма вероятност щяха да ни приемат в Съюза.

По пребледнелите бузи на журналиста се стичаха сълзи.

- После може би са щели да го пуснат, или може би - не... Всъщност сигурно не. Много вероятно е да са щели да го държат вързан в онази стая, да го хранят с овесени ядки. За да спре най-накрая да им досажда, да не им пречи. А в същото време все още щеше да си бъде той, по някакъв начин. Никой нямаше да забележи нищо, всички щяхме да си отдъхнем, поне докато го имаше двойника с превързаното лице. По този начин сегашният министър-председател, т.е. истинският, нямаше как да се изметне. Трябваше да продължи в същата линия. Иначе всичко щеше да излезе наяве. Именно по този начин нямаше да им пречи. Тя го държи в ръцете си, т.е. държеше го... Докато вие не оплескахте работата. Разбирате ли, кретени такива!

Журналистът сломено седна и заплака. Кабинетният бунтар го гледаше с отворена уста и с очи, пълни със сълзи.

- Значи, затова е бил опитът за атентат, за да могат да го покрият и никой да не обърне внимание. Даже и от вътрешните работи не са знаели. Тя ги е смятала за глупаци. Действала е напълно сама. Не е могла да го скрие другаде, а в собствения си апартамент. Горката жена! Толкова е смела. Но какво ще стане по-нататък?

Идеологът се изчерви и стисна зъби. Изгледа ме строго, мълчаливо кимнах. Беше ми ясно. За това няма да се пише.

Същата седмица в четвъртък министър-председателят произнесе реч в столицата на Европа, която определено бе решаваща Словакия да не влезе в Съюза. Никога вече. Иначе нищо друго не се промени, даже шефката на секретариата. Ами, по-нататък знаеш как е. Исках да запазя тази тайна за себе си, чак до края на света. Но виждам, че трябва да те предпазя. Забелязах, че си решил да поемеш по пътя на политиката, макар че се опитваш да го скриеш от мен. Чувствам, че няма да живея повече от сто години. Затова реших да ти го споделя. Да знаеш, че не искам да те плаша. Но и от добри намерения може така да се опариш, че докато си жив, да не забравиш. Синко, внимавай.

Забележка: Всяка прилика с действителността е чиста случайност. Всяка прилика с разказа на Агата Кристи "Отвлеченият министър-председател" е умишлена.

БЕЛЕЖКИ

1. Откъс от разказа "Отвлеченият министър-председател" от Агата Кристи (прев. от англ. Борис Миндов), публикуван в сборника с криминални новели "Заплетената следа", София: Отечество, 1980. [обратно]

2. Огньовете и саловете се свързват с различни официални церемонии, символизиращи словашките традиции (бел.прев., Д.К.). [обратно]

© Яна Юраньова
© Даниела Константинова - превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.03.2020, № 3 (244)

Преводът е по: Jana Jurañová. Lásky nebeské. Bratislava: Aspekt, 2010.