ЗАДРЪСТЕНЯЧКАТА

Габриела Футова

web

- Отивай да учиш! - Гласът на баща ми ме застигна точно до вратата. Хвърлих му ядосан поглед.

- До преди малко учих - веднага реагирах раздразнено. - Имам нужда от почивка.

Не изчаках да ми отговори и изчезнах. Докато отивах в кухнята, мярнах мама - пак чистеше. Изгледах я с укор. Не беше нужно да ѝ казвам нищо, добре знаеше защо я гледам така. Само притвори очи и продължи да лъска излъсканото огледало. Никога няма да се застъпи за мен, мина ми през главата. А отгоре на всичко е жив свидетел, че цели два часа здраво зубря. Но за баща ми това не е достатъчно. Всъщност той почти винаги ме кара да уча. Ако не трябваше да спя, то сигурно и през нощта щях да уча. Не мога да разбера защо е толкова обсебен от това учене. Даже вкъщи почти за нищо друго не си говорим. Само: "Научи ли си? Отивай да учиш. Защо не учиш?"

Mен пък изобщо не трябва да ме карат да уча. В училище ми върви. Само дето на баща ми, професор в университета, все му се струва, че уча много малко. Напразно му обяснявам, че повече от шестици няма как да се получават. Ако имах такъв човек за мъж, определено щях да направя нещо с него. Но мама отказва да говори с мен на тази тема. Даже когато той е в командировка, вкъщи настава земен рай. Няма нито "Отивай да учиш!", нито заповеди и забрани. Просто голям кеф. Не че не обичам баща си, ама... С две думи, лази ми по нервите. Вечно дава акъл и се прави на мъдър. Това неговото "Отивай да учиш" направо ме вбесява.

Иначе в училище е супер. Вероятно защото седя на един чин заедно с най-яката мацка на света. Казва се Марина. Адски много се срамува от името си, но на мен по една случайност ми харесва. Приятелки сме от сто години, ходя у тях все едно си отивам вкъщи. Даже там ми е по-добре, отколкото у нас. Баща ѝ не ни чете конско, толкова е готин, че чак да ѝ завиди човек. Майка ѝ пък, тъкмо обратното, нервачка, но само когато има много работа. А такава има почти винаги, но все пак може да се преживее.

С Марина се разбираме и без думи, кефят ни еднакви неща и в главите ни се въртят еднакви щуротии. Като това последното със смахнатата чистачка в училище. Бях си забравила под чина кутията с химикалките, там беше и картата ми за стола. Върнах се да си я взема, а оная откачалка започнала да чисти класната стая. Така ме овика, че се разревах. Даже не отидох на обед, а това толкова ядоса Марина, че отиде да я проследи. Е, да си призная, отидох и аз. Марина разбра в коя стая чисти оная, открехна вратата и с пълно гърло се провикна: "Ей, мършо!" После изхвърча със скоростта на ракета. Едва успях да я настигна. Много ясно, че чистачката не можа да ни догони. На стълбите едва не се напиках от смях, бях доволна и много въодушевена от моята приятелка.

Всъщност така се започна. Нашата война с чистачката. Може би нямаше да продължи, ако оная изнервена женица пак не се бе нахвърлила върху мен. При това на другия ден. Миеше коридора пред класната ни стая, а аз, нали все нещо забравям, се връщах да си взема телефона. Бях го оставила под чина. Марина вече ми вика на прякор Склерозата, понеже наистина все нещо някъде си оставям. Чистачката ми се нахвърли само защото с два подскока стъпих на мокрия под. Боже господи! Какво толкова! Тази жена направо изпадна в истерия. Крещеше ми като обезумяла, дори ме подгони с метлата. Пълна откачалка!

- Направо ѝ хлопа дъската - констатира Марина. И веднага замисли отмъщение.

Вдигна си полото, нахлупи си каскета, изтича до класната стая и след малко се върна с усмивка на лицето.

- Готово. Така ѝ се пада.

- Какво направи? - изтръпнах от любопитство.

- Претичах по коридора и уж без да искам, подритнах кофата с водата. Поне да има какво да бърше тая крава!

- Добре си направила - похвалих я и го мислех напълно сериозно. Някаква си чистачка ще ми се качва на главата.

От този ден насетне имахме ново забавление. Отмъстителността толкова ни се услади, че всеки ден измисляхме някаква гадост и я прилагахме върху чистачката. Подвиквахме ѝ обидни думи, но така, че да не ни види, хвърляхме боклуци на местата, които вече беше почистила и разни такива работи. Крясъците и мърморенето ѝ бяха за нас най-голямата награда.

- Трябвало е повече да учиш - затапи я веднъж Марина.

- Да не си тичала толкова след момчетата - добавих и аз. Стори ми се, че бях много оригинална.

Но пък обстановката вкъщи ставаше повече от хладна. Нещо се случваше, обаче не можех да разбера какво. Мама бе още по-мълчалива, баща ми по-често се нахвърляше върху мен и много ясно - караше ме да уча. Толкова ме нервираше, че когато си беше у нас, не излизах от стаята си. През вратата чувах как обижда майка ми, че е глупава. Болеше ме. Моята майка не е глупава. Само е малко потисната. Веднъж се изправих и се застъпих за нея, но точно тогава той ми зашлеви един шамар. Не трябвало да се меся в работите на възрастните. Сякаш бях някакво хлапе. Та нали след две години ще уча в гимназията, вече съм достатъчно голяма да разбирам това-онова.

- Мамо, защо татко е толкова лош с теб? - Попитах майка ми една вечер, когато баща ми беше някъде със своите академици. - Защо вече не те обича?

Мама прехапа устните.

- Мисля, че ме обича. Само че... Не знае как да ми го покаже. Иначе нямаше толкова да се грижи за нас.

- Но и ти се грижиш, не само той. Ходиш на работа, у дома само ти се бъхтиш. Той единствено вика и седи пред компютъра.

- Не си права - мама продължи да се застъпва за него. - Татко ти е умен и уважаван човек. Има много и трудна работа, когато е вкъщи, все пак трябва да си почине.

- А твоята работа не е ли трудна? И ти работиш в университета, така че трябва да се трудиш също толкова, колкото и той.

- Скъпа, остави това - въздъхна мама. - Нещата са такива, каквито трябва да бъдат. Доволна съм.

Исках да кажа още нещо, но мама с жест ми показа, че трябва да спра. Съобразих се. За нея темата за баща ми и грешките му бе все още неприемлива. А на снимките от младостта си и двамата изглеждат толкова щастливи!

Номерът, който скроихме на чистачката на другия ден, беше най-добрият, който ни се отдаде досега. Заключихме я в нашата класна стая. Марина видяла, че оставила ключа в ключалката, издебнахме подходящия момент и щрак! Сгащихме я в капана. Първоначално, не вярвайки, тя натискаше бравата, след това започна да чука и да блъска. След пет минути тряскаше като обезумяла.

- Отворете! Веднага отключете! Ах, вие малки проклетници! Отворете!

- Да я оставим там, а? - намигна ми моята приятелка.

- Искаш да рискуваш и да получиш удар с метла?

- Не, не искам - поклатих с глава. - Но пък да я оставим там...

- Портиерът обикаля из училището, ще я отключи - махна с ръка Марина. - Освен това ако я отключим, ще ни хване и ще си имаме проблеми.

Тряскането по вратата затихна.

- Пък и може да извика за помощ и през прозореца.

- Задръстенячка!

- Тъпанарка!

- Не трябваше да започва.

- Та тя е само една чистачка.

- И какво може да ни направи...

- Дреме ми...

- Долна твар.

- Хайде с мен на рисуване.

- Не искам. Ще ида да чакам майка ми.

- У вас ли?

- Ти пък! - плеснах се по челото. - Баща ми днес цял ден си е вкъщи. Сутринта мама ми се стори много тъжна. Ще я изчакам пред университета.

- Защо пред университета?

- Нали ти казах. Строго забранено е да безпокоя нашите, когато са на работа. Баща ми забрани. Вероятно това би го притеснило по време на академичните му размисли.

- И майка ти ли? - учуди се Марина.

- Откъде да знам... Този забрана на баща ми важи и за нея. Не бива да ходя и там, понеже децата не трябвало да се мотаят из службата на родителите си.

- Ами, аз ходя при нашите.

- Знам, ама вашите са различни. Отивам, че мама ще си тръгне и ще се разминем. Искам да идем заедно на сладолед.

- Чао.

- Чао.

Забързах крачка. След малко вече се подпирах на оградата до портала на университета. Зяпах небето и поклащах крака си. Погледнах часовника на телефона. Мама вече трябваше да приключва. Но все още не излизаше. Прозвънях ѝ на мобилния, не ми се обади. След половин час започнах да се изнервям. Пак ѝ прозвънях, но отново не ми вдигна. Дано не ѝ се е случило нещо. Въпреки забраната на баща ми, влязох в университета. На портала имаше една жена.

- Добър ден, ще ми кажете ли дали г-жа Деметерова си е тръгнала?

Портиерката погледна някакви списъци.

- Не се е отписала. Очевидно е още някъде в сградата. Може да отидеш при нея.

След като мога, значи, мога - помислих си. За всеки случай попитах къде се намира лабораторията. Портиерката охотно ми показа. Очевидно сметна, че имам много невинен вид, защото не ме попита нищо.

В асансьора си представих мама. В бяла престилка, надвесена над маса с микроскоп или може би с епруветки в ръката. Как само ще се изненада!

Бързо намерих вратата. Дори не почуках, само тихичко отворих. Мама беше с гръб към мен. Не носеше престилка, а беше само по дънки и тениска. Коленичила, усърдно стържеше нещо по пода. До нея имаше кофа с вода.

- Чистачката ли заместваш? - попитах развеселена.

Мама сякаш се вкамени. Остана напълно неподвижна. Даже ми се стори, че не диша.

- Мамо?

Бавно се изправи и се обърна към мен.

- Да, замествам я - каза смразяващо тя.

- Не можеше ли да помолят някоя друга чистачка, а не тебе?

- Ленка, аз съм тази друга чистачка.

За миг сърцето ми спря да бие. Ето защо не биваше да идвам при мама на работа... Изпитах остро угризение на съвестта. Нарекох чистачката в нашето училище задръстенячка, а моята майка върши същата работа... Сами че тя не е задръстенячка. Мама е мила, умна и добра, а това, че работи като чистачка...

На другия ден тайничко закачих на кофата на нашата чистачка един шоколад с голям надпис "Извинявайте".

© Габриела Футова
© Даниела Константинова, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.01.2020, № 1 (242)

Преводът е направен по: Gabriela Futová a kolektiv. Trapoška. Bratislava: Perfekt, 2008.