ГЛАВА 18. ВТОРАТА СВАТБА

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

Имаше песни и танци. Звукът на музика се разнесе в замъка. Великолепието на облеклата и пламъкът на свещите. И все пак всичко това приличаше повече на сатира за нищожността на земните удоволствия, отколкото на сватба. На Хулдбранд и рибаря, а и на всички останали гости им се струваше, че господарката на празненството липсваше и че тази господарка бе обичаната от всички Ундина. Всеки път, когато вратата се отваряше, очите на присъстващите се насочваха в тази посока в очакване - но все още обектът, който търсеха, не бе там. Вместо него в залата влизаше един слуга, който носеше още свежи ястия, или виночерпецът, който носеше още вино. След това всички гости отново обръщаха глави и замълчаваха. Искриците на щастие, които допреди малко бяха просветнали, сега бяха заменени със сълзи за отминали спомени. Булката, естествено, бе най-нехайната от всички и следователно най-доволната от всички, но дори и на нея понякога й се струваше странно, че сега стоеше на най-почетното място на масата със зелен венец и в булчинска рокля, докато вкочаненото и студено тяло на Ундина вероятно лежеше на дъното на Дунава или се носеше безжизнено в океана. Откакто баща й бе изрекъл тези думи за Ундина, те постоянно звучаха в ушите й, а днес тя си ги припомняше повече от всякога.

Компанията се разпръсна точно преди да настъпи вечерта. Но не бяха отпратени заради нетърпението на младоженеца, както става след някои венчавки. Вместо това присъстващите бяха водени от умора и тъга. Берталда се усамоти със своите дами. Рицарят се оттегли със своите слуги, за да се преоблече. Да бъдат сред веселата компания на девици и на млади мъже бе нещо, за което вече не мислеха.

И все пак Берталда се опита да запази доброто си настроение. Тя поиска пред нея да бъдат разстелени всичките прекрасни дрехи и бижута, с които щедрият Хулдбранд я бе дарил. Тяхното великолепие бе възхитително, но още по-възхитително бе своевременното ласкателство на слугите, които знаеха кога е уместно да поднесат своите комплименти на булката. Беседата стана все по-оживена и по-оживена, докато най-накрая Берталда погледна в огледалото и отбеляза с въздишка:

- Но вие не забелязвате луничките, които се показват от тази страна на врата ми.

Те се опитаха да я убедят, че това не е физически недостатък, а прекрасен отличителен белег, но тя поклащаше главата си недоволно и ги уверяваше, че е недостатък:

- И от това - каза тя - бих могла да се отърва. Но кладенецът, от който черпех вълшебна, пречистваща вода, е затворен. Само ако имах бутилка от неговата вода тази вечер!

- Това ли е всичко? - каза една от жените с готовност и бързо излезе от стаята.

Берталда, която бе доволна, но все пак удивена, желаеща, но все пак уплашена, извика:

- Нима искаш да направиш нещо толкова глупаво, като това да отместиш камъка тази вечер?

Но стъпките на мъже се чуха от двора и от прозореца Берталда видя как услужливата придворна дама ги водеше директно към кладенеца. Върху раменете си мъжете носеха лостове и други инструменти.

- Наистина това е моето желание - каза си Берталда радостно. - Дано не отнеме дълго време.

И доволна, че сега можеше да покаже само със знак това, което преди това й бе отказвано така грубо, тя наблюдаваше напредването на работата на ярката лунна светлина.

Мъжете напрегнаха всичките си сили, за да отместят камъка, но той им се видя по-лек, отколкото очакваха. Струваше им се, че някаква сила отдолу им помагаше да го отместят.

- Човек би си помислил - един работник каза на останалите, - че потокът се надига.

И все повече и повече камъкът се отместваше, докато накрая почти без никаква помощ се претърколи тежко върху плочите. От кладенеца се появи огромен воден стълб, който се надигна с бавно, магическо движение, и в присъствието на слисаните слуги, придоби формата и пропорциите на женска фигура, облечена в бяло, с було в същия цвят, което висеше от ръката й. Фигурата заплака силно и сключи ръцете си по най-сърцераздирателния начин, след което, с люлеещи се, несигурни стъпки, тръгна по посока на замъка. Работниците се изплашиха и избягаха от кладенеца, а младоженката остана да гледа ужасена през прозореца със своите слуги. Когато фигурата застана под прозореца, тя погледна нагоре с тъга и Берталда сякаш разпозна зад булото чертите на Ундина. Фигурата я погледна само за миг, и все пак отмести погледа си бавно и с нежелание, сякаш се страхуваше да достигне края на своето пътуване. Берталда извика на прислужниците си да събудят Хулдбранд, но никоя не помръдна от мястото си и дори и самата булка остана безмълвна, изплашена от звука на собствения си глас.

Докато всички стояха до прозореца, неподвижни като статуи, странната непозната фигура достигна портите на замъка. Нагоре тя отиде, нагоре по добре познатите стълби, през добре познатите зали, винаги притихнала и винаги плачеща. Уви! Колко различни преди бяха нейните обиколки из замъка!

Рицарят бе разпуснал слугите си - той стоеше наполовина разсъблечен пред едно голямо огледало, изпълнен с тъжни спомени за миналото и още по-тъжни предчувствия за бъдещето. Свещите пламтяха със слаба червена светлина. Някой тихо потропа по вратата, сякаш само с пръст.

- По същия начин - прошепна на себе си той - Ундина веднъж извести закачливо за своето пристигане, но сега всичко това е плод на въображението ми. Аз трябва да легна в брачното ложе.

- Наистина трябва да легнеш, но в мрачно, тъмно ложе - каза мек, но изпълнен с вълнение глас.

Докато Хулдбранд гледаше в огледалото, видя как вратата се отваря леко. Фигурата в бяло влезе, а после той отново чу как вратата се затваря.

- Те отвориха кладенеца - каза съществото - и сега аз съм тук, и сега ти трябва да умреш.

Сърцето му започна да бие силно, дъхът му спря, той си каза, че това не може да се случва, и след като си закри очите, възкликна:

- Не ме ужасявай в предсмъртния ми час. Ако под булото си криеш лице, което буди ужас, не ми го показвай. Съди ме, без да ме караш да гледам лицето ти.

- Уви! - отвърна Ундина. Няма ли да ме погледнеш още веднъж? Аз съм такава, каквото ме видя за първи път в къщичката.

- О, щом е така - въздъхна Хулдбранд, - и аз мога да умра полегнал върху гърдите ти... отрупан с твоите целувки.

- Така да бъде, любов моя.

Нейното було падна, тя се усмихна и засия в цялата си прелест. Той потрепери от примесените чувства на любов и страх от настъпващата смърт, след което падна пред нея. Тя го целуна с великолепна целувка, но не го изпусна повече от прегръдките си, а плачеше така, сякаш удавяше своята собствена душа в сълзите си. Той падна от ръцете й като безжизнен труп.

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019