ПРАЗНИНА

Елизабета Баковска

web

В деня на погребението за първи път видя баща си гол. Преоблякоха изсушеното му и измъчено от болестта тяло върху дивана в хола, на същото това място, където години наред гледаше телевизия. Премениха го с ловкост и бързина, като нещо задължително, което човек бърза да приключи по-бързо. Тежестта на тялото, което спокойно лежеше в ръцете им, не съответстваше на неговата смаленост, затова с усилие го повдигнаха, докато някои мъртвешки течности къркореха в гърдите му, създавайки илюзията, че нещо в това празно тяло все още е живо. Преобличаха го чужди хора, а тя стоеше наблизо, опитвайки се от време на време да помага, като напъхва в ръкава на ризата ръката с дългия нокът на малкия пръст, да нахлузи чорапите върху краката, които татко ѝ с години киснеше в някакви свои води, с увити в листа нокти, за да не му врастват в месото, да върже с кърпичка челюстта, в която бяха изкуствените зъби. Оголеното тяло на баща ѝ пожълтяваше и изстиваше бързо, скриха го в нови гащи и потник, върху тях облякоха най-хубавия му костюм, онзи който носеше и на нейната сватба.

Майка ѝ и татко ѝ не вдигнали сватба, разказа веднъж баба ѝ. Просто избягали. Или, по-точно казано, майка ѝ избягала с него, татко ѝ я отвел някъде, събрал колегите от работата да се подпишат като свидетели и това било всичко. По този начин майка ѝ взела решението, което после отредило живота на всички. И държеше твърдо на това решение, дори и онзи един-единствен път, когато ѝ каза, че я обича. Случи се след като си беше тръгнала, а майка ѝ дойде да я викне да се връща. Лицето ѝ беше насинено и удряно, но със стиснати устни и строг глас просто ѝ нареди да се върне вкъщи. Сълзите ѝ потекоха още щом я видя. Никога преди това не беше усетила колко боли, когато страда някой, който ти е дал живот. "Защо плачеш?", промърмори майка ѝ през отеклите си устни. "Защото те обичам", изрече го като единственото нещо, което можеше да каже в този момент. "Разведи се с него", другото нещо, което ѝ дойде на ума. "Това не е твоя работа", студено процеди майка ѝ през зъби. В този миг, за пръв път схвана, че може би животът на родителите ѝ наистина не е нейна работа и че всеки избира своя път и решава дали ще върви по него, или ще го напусне, когато разбере, че пътят не води наникъде.

Когато си мислеше за годините, прекарани в дома, ѝ се струваше че никога не е знаела какво я чака зад вратата, на която винаги е стояло единствено името на баща ѝ. Понякога (ако имаше късмет) вкъщи нямаше никой и можеше спокойно да седне във фотьойла в дневната, да си вземе любимата книга и да чете, гризейки връвчицата, с която се отбелязват страниците. Случваше се майка ѝ да мие чинии в кухнята, а татко ѝ да гледа телевизия, тогава отиваше в своята стая, лягаше на леглото и мечтаеше с отворени очи за бъдещия живот, в който ще бъде по-щастлива. Но понякога (а това понякога беше най-тежкото понякога), по виковете, които се чуваха още от стълбите, знаеше, че ще види картината, от която най-много се плашеше - майка ѝ хлипа зад някоя врата, разплакана и изцапана, с разкъсани дрехи, с мръсна коса върху лицето, а татко ѝ, зачервен, мие ръце в банята и я псува на глас.

И все пак, веднъж видя родителите си да правят любов. Беше ранно утро и странните звуци, които чуваше, я разбудиха от най-сладкия сън. Не знаейки какво се случва, стана и ги видя през отворената врата. Гледката я вцепени дотолкова, че не можеше да се върне в леглото си, просто продължи и седна на фотьойла в дневната, взе си любимата книга и ближейки връвчицата на разделителя, колкото и да е абсурдно, опита се да чете. Никога дотогава не се беше чувствала толкова измамена, предадена и изиграна. Двамата, които ежедневно ѝ вгорчаваха живота със своята омраза един към друг, които с невиждана лекота си казваха най-лошите думи, и които не беше виждала да се докосват, освен случайно, правеха любов. Тогава я порази този фарс и ужасно се възмути защото не знаеше дали през деня се мразят, а нощем се преструват, че се обичат, или обратното.

Години по-късно, на погребението на татко ѝ, докато восъкът на свещта капеше по пръстите, а попът тъжно опяваше и търсеше прошка за душата на мъртвия, в главата ѝ се въртяха картините от неговия живот, който само преди ден изтече през ръцете ѝ от мъртвото тяло, което преоблякоха. Сети се за страха и гнева, които години наред чувстваше към него, и разбра, че в този миг, над отворената дупка, която само след минута ще го погълне и ще скрие завинаги образа му от живота ѝ, вече нямаше нищо друго в себе си освен съжаление за страданието на още един човек, заминал си от този свят, без да разбере какво е да си щастлив.

"Празно е някак си без него", въздъхна майка ѝ, докато седяха край масата след погребението и от чашите се носеше аромат на току-що сварено кафе. "Да", помисли си и тя, и за пръв път видя, че изпитото, подуто от сълзи лице на майка ѝ е само още едно от многото лица на любовта, която тя никога нямаше да проумее.

В нощта след погребението на баща ѝ, правиха любов. Той заспа пръв, а тя остана будна още няколко мига, мислейки си как ще дойде време и те да се разделят, когато единият от двамата ще види за последен път другия гол и ще го преоблече с най-хубавите му дрехи. Гушна топлото тяло, което сънено ѝ върна прегръдката и спокойно потъна в сън без сънища.

© Елизабета Баковска
© Йорданка Белева - превод от македонски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2019, № 12 (241)