|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗАПАЛЕНА МЕЧТАБлеър Бураса Чудото се случи вечерта на 12 октомври 1976-та в малък апартамент в сграда 314 на "Аленида Кориентес" в Буенос Айрес. Точно в 11.33 пишещата машина на журналиста Раул Хелиодоро изведнъж спря и един шедьовър от дванайсет думи и седемнайсет срички заблестя на двайсет и втория ред на страницата, напечатана наполовина. Изречението беше толкова съвършено, че проблясна като запалена мечта и след като го написа, ръцете на Раул паднаха от клавишите, все едно бяха жена, която току-що е дала живот на спасителя на света. Изречението беше толкова дълбоко и силно, че нямаше никакво съмнение, ако някой го прочетеше на глас пред публика, би могло да спре и най-големия конфликт, да съблазни и най-красивата жена, да преобрази най-отявлените опоненти на свободата. Той махна листа от машината и с ножица изряза фразата внимателно. През цялата нощ я чете и препрочита, накрая заспа, като притискаше възхитен листчето към гърдите си. На сутринта го занесе за ламиниране и оттогава всеки ден го носеше в джоба си. Понякога сядаше до тихите езерца в местната ботаническа градина и изваждаше листчето, взираше се в него като в любимо дете или като в тялото на особено хрисима любовница. Прекарваше нощите си, като си представяше книгата, която щеше да изгради около изящното словосъчетание. Знаеше, че всеки роман с тази уникална и славна последователност от думи щеше да се превърне веднага в класика и цитатът, неговият цитат, щеше да бъде повтарян в притихнали класни стаи, пълни с удивени студенти навсякъде из цивилизованите страни на света. Все пак Раул беше опитен в полето на литературата и знаеше какво е да започнеш и да зарежеш една творба. Този път искаше да е сигурен, че историята е напълно структурирана в главата му дори още преди да седне да я запише. Затова всеки ден, след като докладваше за зверствата на диктатурата, в която живееше, той сядаше на някоя пейка, стиснал ламинираната фраза, и си представяше диалози, създаваше образи, измайсторяваше метафори. През февруари следващата година Раул Хелиодоро беше наковладен за социалист от човек, когото едва го познаваше. Информаторът беше негов познат, тайната полиция го пребила с оловна тръба и накрая той им издал имената. На следващата нощ Раул изчезна, отвлечен от правителствени агенти в черни костюми, които го измъкнаха от леглото гол и пищящ. Ала в ума му седемнайсетте срички все още горяха като запален варел с бензин, а книгата напредваше. Докато агентите извиваха пръстите му, които накрая изпукаха и се отпуснаха вяло в кървавите стави, сюжетът беше избистрен до съвършенство. Докато го пребиваха с гумени пръчки през лицето и шията и настояваха за имената на въображаеми съконспиратори, образите се оформяха в ума му с миналото и особеностите си. Докато го вързваха за един стол и плисваха вряла вода в лицето му, подробностите около героинята му се избистряха. Докато режеха част от ушите му и ги даваха за храна на кучетата, изумителната кулминация, която един ден щеше да напише, беше измислена и редактирана. Историята се променяше и развиваше, стотици страници завъртаха ключовата фраза в сърцевината й. Най-накрая, един ден, точно толкова произволно и необяснимо както го бяха отвлекли, след почти половин година затвор без процес, те решиха да го освободят. В този ден, като излезе от затвора, Раул се усмихна със задоволство, по-голямо от свободата. Защото в главата му книгата беше вече завършена. Върна се вкъщи, седна зад пишещата си машина и постави чист лист хартия с треперещите си бинтовани ръце. Обаче, докато докосваше очакващите клавиши с изкривените си пръсти, той изведнъж осъзна, че беше забравил изречението. Претърси апартамента за късчето хартия, но не можа да го намери. Беше оставил ламинираното изречение на бюрото си в нощта на отвличането, а неграмотният аржентински бриз отдавна го беше издухал през прозореца. Отчая се. Беснееше и плачеше, и удряше по стените. Легна на леглото и премисляше отново и отново цялата история. Всички диалози, описателни пасажи, заплетените нишки на сюжета. Но по някакъв начин фразата се беше изпарила. И все пак Раул написа книгата. Отне му три години, след това никога дори не опита да я публикува. Няколко години по-късно, в един дъждовен следобед Раул Хелиодоро умря със счупен врат, като падна от прозореца на апартамента си на петия етаж. Разследващите смъртта му я обявиха за самоубийство. Намериха ръкопис от 396 страници, изпъстрен с надраскани поправки, в стара кутия от обувки в ъгъла на килера му; малко след това ръкописът потъна под мухлясала планина от боклук в градското сметище. Ламинираното парченце хартия се носеше из тъмните прогизнали от дъжда улици в нощта, когато тялото на Раул беше докарано в моргата. Един шеф от полицията го хвана под лъснатия си ботуш, докато беше спрял да запали цигара. Мъжът протегна ръка и го вдигна от земята, като се чудеше разсеяно какво ли е това. Присвивайки очи в полумрака, той приближи листчето до глуповатото си лице и зачете. Килна глава, за момент се замисли какво означава, после го смачка и бавно го изхвърли в канавката.
© Блеър Бураса |