ДЪЖДОВНО

Виолета Пенушлиева

web

На моето куче Бък

Моето куче
и кучето в мен
ме правят свободна.

Току-що, току-що приспаха моето куче. Сложете на очите ми черна превръзка. Да се скрия зад човешката подлост. Затварям очи. Смалявам се до точката, в която усещам само броенето на пулса. Сърцето бие, блъска. Аха да побегне отвързано. Само кучешки свят лочи в мен - топъл и сладък. Глутница улични ме подминават. Отвратени, с презрение. Искам да излая след тях, но повече искам да се скрия в колибата моя и жалка. Мирише ли още на моето куче? Да отвържа всички синджири и кучешки ремъци.

По булеварда сама. По следите твои от вчера. Разхождахме се тук с теб, по кучешки. Ръмжахме, лаехме. Сега ми джавкаха единствено колите. С мокри фарове. Очите на куче. И само аз - бездомно псе се щурам... къде, накъде... На далеч.

И заплаках почти по човешки, с най-неутешимия, най-далечния плач. За измяната. За предателството. Сълзи ли мокрят ръцете ми? Ти ближеш пръстите ми?

Вали истеричният дъжд. Мигам, мигам... Така правеше ти. Тъжно, дъждовно, неукротимо. Ридае стреснат вятърът в кучешките сенки. В шубрака. И твоята сянка в храстите... "Хайде момчето ми, вкъщи!"

Празно!
Търся кучешка лапа,
вместо ръка.

© Виолета Пенушлиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2018, № 5 (222)

Други публикации:
"Ремарки" / "Алея на славата" (книга в две части, хайбуни и хайку). София: Изток-Запад, 2017.