ПЪРВА ГЛАВА

ОБЗОР НА ПРОБЛЕМА. ТЕОРЕТИЧНИ ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ПРОУЧВАНЕ НА ДВОРОВЕТЕ В БЪЛГАРСКИТЕ МАНАСТИРСКИ КОМПЛЕКСИ

Веселин Рангелов

web | Пространствена и функционална...

Както бе споменато, броят на проучванията и публикациите, отнасящи се за манастирските дворове в България, е твърде оскъден. Една от целите, които си поставя настоящото изследване, е събиране, анализ и систематизиране на разнопосочната информация за пространствената организация на тази важна компонента от манастирските комплекси и по какъв начин битът на монасите е оказвал влияние върху пространствените параметри, растителността и обзавеждането на двора.

1.1. Исторически преглед

1.1.1. Възникване на монашеството и изграждане на първите манастирски комплекси

Манастир или обител (от древногръцки: μοναστήριον, в свободен превод е "място за самота") е религиозна общност от монаси или монахини, която има свой устав и се ръководи от игумен. Манастир се нарича и комплексът от богослужебни, жилищни и стопански сгради на тази религиозна общност.

Терминът на български има и по-близката до оригинала форма "монастир", която днес е архаизъм и се използва предимно от църковни автори. Българският термин "обител" също е архаизъм.

В Западна Европа и Англия се използува терминът Абатство (от лат. abbatia и арамейски abba, което означава баща), което по своята същност е синоним на манастир. Абатствата съществуват обаче само в Западна Европа. Те се различават като устройство и управление от източноправославните манастири. Често те представляват стопански комплекси със значително аграрно, дори и промишлено производство. Абатство е манастир под управлението на един абат. Често думата "Абатство" се използва и за определянето на централната манастирска църква, като например "Уестминстърско абатство" във Великобритания.

٭ ٭ ٭

Скоро след появата на християнството, обхванало бързо средиземноморието и източните провинции на Римската империя, се появяват и неговите организирани структури и, разбира се, неговите служители. Една от основните институции на християнската църква е манастирът (μοναστήρίον), а монахът (μοναχοξ) е неговият обитател и съзидател и до днес. Той е особена личност, заемаща средищно място между миряните и клириците, между обикновените вярващи и свещениците.

Манастирът като форма на религиозен живот идва от Източното средиземноморие. Неговата родина е Египет - земя с хилядолетно историческо минало и преживяла много цивилизации. Именно тук възникват и двете основни форми на изява: отшелничеството (монахът, наречен еремит или анахорет) и общежителността (киновията). Най-известният монах, и основоположник на монашеството, е Св. Антоний Велики (251-356 г.), наставник на колония отшелници в близост до Червено море. С името на Св. Антоний е свързано и утвърждаването на първите правила (устав или "типик") на отшелническия живот. За основател на общежителното монашество се смята преподобни Св. Пахомий Велики (282-364 г.), роден в Тиваида (Египет). Малко по-късно родината на христянството също дава своя принос в развитието на монашеството. Това става чрез Св. Сава Освещени (439-533 г.), който в последните години от живота си създава в пустинята на Палестина свой манастир, наречен "Лавра". В историята на Византия - страната дала Христовата вяра на България - важно място заемат както градските манастири (напр. константинополският "Студийски манастир"), така и големите манастирски центрове извън градовете: първо във Витиня (Мала Азия) и сетне в Атон (Божилов, Тулешков, Прашков, Стамов 2008).

1.1.2. Манастирски комплекси по българските земи

Християнството идва в България през 864 г. от Византия с цялата си традиционна организация и структури. Манастирът е сред тях, въпреки че има сведения за манастири по нашите земи от IV в. (с. Исперихово IV-V в., гр. Стара Загора V-VI в., с. Гърмен V-VI в., а манастирът "Св. Атанасий" ІV в., край Чирпан е считан за най-стария в Европа). Въпреки това, първото сигурно свидетелство за съществуването на български манастир намираме в кореспонденция между папа Николай I и цар Борис от 867 г. По-късно, следвайки примера на своите съседи, българите започват да градят манастирската институция по вече установения от столетия византийски образец. Първите манастири, които се появяват в България са градските, т.е. обители, разположени в рамките на големия град, преди всичко в столицата Плиска.

В последните години на IX в. в България се появил и друг тип манастир - по местоположение, а не по вътрешна организация. Той бил разположен вън от населеното място, понякога значително отделен или дори изолиран. Такива са манастирите в Мадара, в с. Хан Крум, с. Калугерица и преди всичко манастирът край с. Равна, близо до Провадия, разкрит през последните двадесет години след интензивни археологически проучвания (Божилов, Тулешков, Прашков, Стамов 2008).

Днес за най-ранните български манастири съдим преди всичко от наблюденията на археолозите. Обикновено липсват писмени свидетелства или често са съвсем недостатъчни, поради което трудно можем да установим вътрешната организация на манастира, т.е. дали те са общежителни (киновиални) или необщежителни (идиоритмични), а още по-невъзможно е да съдим за растителността или градинското обзавеждане в тях. Едно е сигурно, лицето на българското монашество се е създало от монаха-книжовник. Монасите били творците на българската литература от това време, което ги поставяло сред висшите прослойки на обществото. Този статут се е запазил и занапред, а църквите и манастирските комплекси са били единствените съществени обществени сгради векове наред.

По-късно, след приемането на християнството, през втората половина на ІХ в., българските манастири взаимствали от Византия не само уставите и ритуалите, но и пространствената организация на комплексите. Те били строени на голяма площ, с няколко обособени двора и ясна функционална организация. Това днес се отчита като отражение на възхода, в който се намирала Първата Българска държава както в духовно и културно-просветно отношение, така и в икономически аспект.

През 1018 г. след военните удари на Византия, под нейна власт пада и Западното Българско царство.

Времето на византийското владичество прибавя към българското архитектурно наследство един от най-големите манастири - Бачковския, със запазената от този период църква-гробница, църквата в Земенския манастир, църкви и параклиси около днешния Асеновград.

По това време обществено-политическата обстановка в страната налагала един по-затворен начин на живот, селищата били ограждани с крепостни стени. Това дало отражение и в планировъчните схеми на манастирските комплекси. Манастирите вече имали не само религиозна, но и отбранителна функция, което довело до отчетлив крепостен облик отвън и добре изразена декоративност в дворното пространство.

По време на Второто Българско царство (1186-1396 г.) е и най-големият възход на българската култура и духовен живот. През този период е построен и Патриаршеският манастир "Св. Троица" под западните скатове на Арбанашкото плато.

Възходът бил характерен не само за духовния живот, но и за устройството на манастирите. Фортификационният характер от византийския период е бил запазен, но и значително обновен. Променили се не само схемите, но и обемно-пространственият и художествен вид. Строителен материал вече бил не само камъкът, а и смесените каменно-тухлени зидарии, които били интерпретирани в художествени съчетания. Живописният облик в църковната архитектура навлязъл в най-зрелия си период. Смесената зидария и тухлените декорации в съчетание с керамично глазирани украсни елементи, все по-често и в по-големи площи покривали фасадите както на култовите, така и на жилищните манастирски сгради. Но и старите традиции за използване на мрамори и полускъпоценни камъни не били забравени.

Обострената политическата обстановка на Балканите продължила усилената фортификационна дейност. "Така в средата на XIV век манастирската архитектура била подчинена окончателно на два основни принципа - крепостен облик отвън, и по-малко или повече, богата полихромност и декоративност на оформлението откъм дворното пространство и интериора." (Божилов, Тулешков, Прашков, Стамов 2008).

Османското нашествие сложило край на Второто Българско царство и съвсем логично намалило икономическата и политическата мощ на монашеството. То довело до свиване не само на монашеското движение, но и на манастирското устройство. Повсеместно били премахнати крепостните стени и стражниците, ограждащи комплексите. През тези векове липсвали каквито и да е условия за развитие на архитектурата, паркоустройството и декоративните изкуства. В дворовете на манастирите започнала да преобладава умерената функционалност. Масивните сгради изчезнали напълно за сметка на все по-широко прилаганите фахтверкови конструкции. Височината на жилищните крила също била ограничена, най-често до два етажа за по-големите манастири и до един за останалите. Интерес представлявали резбите върху колоните на чердаците и асмалъците, които в общи линии били и единственият художествено-декоративен елемент в дворовете. Простотата в оформлението се превърнала в белег за епохата. Материалите за настилки и градинска мебел били доста по-скромни от тези през Второто Българско царство и обикновено били с местен произход (плочници от пясъчник, гнайс или калдъръми от объл речен камък). Плочите рядко били оформяни или декорирани, а липсата на детайл и пищност била в тясна зависимост от социално-икономическите условия в страната. Тези обстоятелства обаче спомогнали за зараждането и оформянето на един безспорно самобитен творчески стил, достигнал своите висоти по-късно, през Възраждането, бележещо началото си с написването на Паисиевата история през 1762 г.

С течение на времето и манастирският живот започнал своето възраждане. Отново нараснало значението на манастирите в българския духовен живот. Манастирът постепенно се превърнал в общонародна културни институция, хранилище на религията, културата и светопознанието. По това време той е най-значимата обществена сграда.

Деветнадесети век премахва анонимността на създателите на църковна архитектура и изкуства и имената на Павел Иванович, Никола Фичев, Генчо Кънев, Иван Боянин, Захари Зограф, Христо Димитров, Тома Вишанов и цяла плеяда от творци се изписват свободно върху каменните стени на храмовете, иконостасите и иконите. Деветнадесети век е и времето, когато Рилският манастир достига апогея на своето стопанско развитие и религиозна слава. "Той се утвърждава като безспорно средище на духовността, книжовността и изкуството на цялата народност и играе важна роля в процеса на формирането й като нация. Поколения творци влагат своя труд в сградите на Рилския манастир и го превръщат в паметник на художественото умение на българския народ (Божилов, Тулешков, Прашков, Стамов 2008).

Характерно за дворовете от това време е, че:

• освен чисто утилитарни функции, те вече изпълнявали и представителни, та дори и рекреационни, което се отразило на плановата и пространствената композиция.

• настилките от естествен камък, все по-често се изграждали от обработени плочи с правилни геометрични очертания.

• появили се дяланите каменни бордюри и дяланите каменни "стъпки" за основи на лозниците.

• подобрила се вертикалната планировка на по-големите представителни пространства и по-специално схемата за повърхностно водооттичане на дъждовните води.

Счита се, че това благотворно влияние върху композицията и елементите в двора през късното българско Възраждане е в резултат от засилените по това време търговско-икономически връзки на българските занаятчии и търговци със западноевропейските градове, където през този период барокът е в разцвет.

След Освобождението на България от Турско владичество към съществуващите манастири не било прибавено почти нищо ново. Единствено се разраснали стопанските им зони.

Запазените днес действащи манастири са дело най-често на XIX век, векът на новата социална, културна и политическа революция на Българското национално възраждане. Разбира се, манастири са изграждани и през XX век, дори и днес, но по-голямата част от тях са възстановки на стари, опожарени или разрушени манастири от отминали епохи, спазвайки техните пространствени контури и организация, а за новоизградените не може да се каже, че добавят нещо ново към вече утвърдените пространствени схеми.

1.1.3. Православни манастири по света

Православното християнство има своите последователи по целия свят. Като религията се изповядва в храмове, подобни на нашите, а монасите, респективно, обитават манастири със сходно устройство и пространствена организация като тези в България.

В Атлас¹ - Приложение 1 са изброени някои от по-значимите православни манастири по света.

Сред тях безспорно най-голямо влияние върху устройството на българските са оказали манастирите от полуостров Атон - "Света гора", и не случайно една от най разпространените устройствени схеми в православното християнство по света, както и у нас е именно атонската с разположена в средата на двора култова сграда и изнесени по периферията битови сгради с ограждащ контур, близък до правоъгълния.

Полуостров Атон се оформя като манастирска общност през 963 г., когато монахът св. Атанасий основава манастира Великата Лавра (фиг. 2), който и днес е най-големият от всички 20 манастира на Атонската Света Гора.

А. Общ изглед

Б. Изглед от двора

Фиг. 2. Манастир Великата Лавра

Манастирът се е ползвал с покровителството на византийските василевси, което допринася за бързото му разрастване и увеличение на неговото богатство и имане.

През вековете Света Гора преминава през множество обрати, била е завладявана, опожарявана и разграбвана от кръстоносци и османлии, но все пак успява да оцелее до началото на XIX век, когато манастирите започват да се посещават все по-често от поклонници и да приемат нови монаси от православните страни като Русия, България, Румъния и Сърбия. Всяка от тези страни изпраща щедри дарения за светогорските манастири и има по една "своя обител". От 1912 г. Зографският манастир е под юрисдикцията на Българската православна църква.

През същата 1912 година, по време на Балканската война, турците са изгонени и след кратък дипломатически спор между Гърция и Русия за суверенитета на монашеския полуостров, той формално става част от гръцката държава (Ковачев 1967; Прашков, Шаренков 1987).

Фиг. 3. Сградата на Светия Кинотис - управата на Света Гора Атонска в Карея

Манастирите от полуостров Атон са 20, като техният брой не може да бъде променян. Те са подредени в строга йерархия, възприета от кинотиса (общината). От тях манастирът "Зограф" е български, манастирът "Хилендар" - сръбски, а манастирът "Св. Пантелеймон" - руски. Останалите, включително манастирите Ватопед и "Св. Павел", са гръцки.

В Атлас - Приложение 2 (вж. Рангелов 2016) е представен подробен списък на манастирите в "Света гора" и схема на тяхното разположение.

От направения исторически преглед можем да обобщим:

1. До края на ХІХ в. манастирите са били единствените значими обществени сгради, изграждани от най-добрите творци и майстори за времето си, въплъщаващи в себе си иновации и съвременно мислене. Това дава основание да предположим, че те са служили за модел в архитектурно и пространствено отношение за поклонниците. От тази гледна точка, би могло да приемем, че те са оказали съществено влияние и върху формирането на вкуса на времето и развитието на възрожденския двор и архитектура.

2. Независимо от периодите на регресия и възход, манастирският двор винаги е бил с ясна пространствена организация, и добре обмислени функционални схеми, с хармонични пропорции, което още веднъж потвърждава таланта на българските строители и идеята, че тези комплекси са първообразът на възрожденския двор.

3. Пространствената организация на българските манастирски комплекси е балансирана между архитектурата, релефа и растителността, като те в повечето случаи са умело интегрирани в околната среда и подчинени на даденостите. Комплексите са вплетени органично в околния ландшафт, без ни най-малко да променят средата.

БЕЛЕЖКИ

1. АТЛАС - сборник с помощни материали при изучаването на българските манастирски комплекси (Рангелов 2016). [обратно]

© Веселин Рангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.08.2016
Веселин Рангелов. Пространствена и функционална организация на манастирските дворове в България. Варна: LiterNet, 2016.