ДЯДО И ШИШАРКИТЕ

Теа Монева

web

Дядо пиеше чай "Алпинист" на верандата. Както винаги, беше кръстосал крака, превил гръб и втренчил поглед в кръстословицата. Понякога спираше, за да се почеше по тила, да си оправи очилата или да обели няколко семки. После отново захапваше цигарата си, дърпаше силно и я връщаше в пепелника. През това време вятърът разпиляваше угарките по масата, но дядо не обръщаше внимание нито на него, нито на незатвореното бурканче с мед.

Не надигна глава, когато отворих портата, макар скърцането ѝ да размърда кокошките и твърде хърбавия петел. Затворих я обратно и заключих с раздрънкания катинар. Ключа върнах в ръждясалата консервена кутия, която висеше, закрепена с кука за телената ограда. Пресякох двора с бързи крачки, качих се на верандата и седнах срещу него.

- А, Тошко, ти ли си бил, моето момче?

Дядо отдели очи от вестника и побутна отвореното бурканче към мен.

- Искаш ли малко мед? - предложи ми.

- Не, дядо, алергичен съм.

- Алергичен ли? За пръв път чувам някой от наше село да е алергичен към мед. Тая глупост кой ти я каза?

- Мама ме води в понеделник на алерголог и ми бодоха ръката с няколко игли. Откриха, че имам алергия към полени, а в меда има полени - изрецитирах наизустеното.

- Мани ги тия доктори - махна с ръка. - Нищо не знаят. Хапни си, моето момче, две лъжици мед за здраве.

Дядо не слушаше никого и винаги правеше, каквото той си знае. Даже понякога, за да не чува всичко, нарочно си изключваше апаратчето за слуха. Друг път пък лъжеше, че го е изключил и подслушваше какво хората приказват за него. Така поне ми разправяше тате. Вчера пак се скараха по телефона. Спориха поне един час и после дядо отново се обади да му повика още малко.

- Ей, американчето, ти недей дава много акъл - каза дядо на тати и затвори окончателно.

Уж баща и син, а откакто се върнахме от Америка, все се караха и все се сърдеха един на друг. Не беше хубаво така. Това дори аз го знаех, въпреки че бях на десет.

- Защо си викахте с тате? - попитах, избутвайки бурканчето с мед далеч от себе си.

- Кога?

В очите му разчетох искрена изненада, все едно се опитвах да го измамя. Дядо и това обичаше - да се измъква по-невинен и от божа кравичка. От покера в селското кафене се беше научил да блъфира и да не пада по гръб.

- Вчера по телефона.

- Защото баща ти е магаре!

- Интересно, той каза същото за теб.

- Така ли? - намигна ми и усука мустак. - Нещо друго да е споменавал?

- Че си много вироглав - изстрелях.

- Брех, брех. Баща ти, откакто се върна от тази Америка, много му плямпа устата.

Аз много добре знаех за какво се карат, беше едно и също от месец насам. Надуваха главите на цялото семейство с глупостите си. Тате настояваше да му купи кола, а дядо все отказваше. Имал си каруца, стигала му да ходи до съседното село и не замърсявал околната среда. Освен това, ако тръгнел да продава каруцата - какво щяло да стане с Марко?

- Дядо - започнах, - мисля, че тати е прав.

- Айдеее! И ти ли бе, Тошко? Ама май още не знаеш, че който е тръгнал по чужбини, няма право да се бърка тука. Баща ти си идва, вижда нещо и айде акъл. Пуст американец.

- Ама той тате го прави, за да има пари и да оправите къщата!

- Е, сега пък и къщата! Че какво ѝ е на нея? Много си е хубава.

- Дядо...

- Хора трябват, моето момче, за къща, не само пари. Ми на теб като че ли ти харесва все да сменяш училищата, я!

Понечих да отворя уста, но дядо отново ме прекъсна.

- Може би няколко чужбини по-късно ще се научи да оценява България и баща си.

Сгъна вестника, взе препълнения пепелник и влезе в къщата. Пердето, закачено с габърчета на вратата, дълго продължи да се вее след него. Няколко мухи се възползваха и щурмуваха входа, докато се опитвах да изчисля кога дядо ще се върне на верандата.

Бях останал сам пред бурканчето с мед и кръстословицата. Хванах молива и нарисувах слон върху едно от празните квадратчета. Стана толкова красив, че нарисувах още един в съседното, за да му прави компания. После се заех да чертая разни фигури на хора - бяха тате и дядо, прегърнати и сплотени, Марко стоеше отстрани и гледаше, за фон им сложих къщата с оправения покрив.

Малка пчеличка кацна върху меда, закрепи се с краката си и започна да ближе. Оставих молива и заразглеждах райетата ѝ, а жълтите почти успях да преброя, преди да отлети.

- Тошко, гледай какво ти нося.

Баба се появи от кухнята с тава баница.

- Да не те стреснах, я бързо плюй в пазвата.

- Не, добре съм. Ауу, колко хубаво мирише!

Беше сладко-солена и много пухкава. Лакомо се нахвърлих върху първото парче, а после си сложих още едно и още. Изтегнах се доволен до масата с котката Жълтурко в скута си. Нашето семейство идвахме от Северозападна България, където баницата и диалектът бяха други. На нито един от моите български съученици бабата не правеше такава вкусна баница. Винаги само солени. Пък да не споменавам американските баби, които дори не знаеха какво е баница.

Дядо излезе от къщата с изгладен панталон, огледа двора, запретна ръкавите на ризата си и посочи тавата.

- Отивам при Христо - измърмори на баба. - Завий ми, моля ти се, две парчета.

Слънцето едва се виждаше в далечината. Скоро съвсем щеше да се скрие зад хоризонта от дървета и селски къщи. Последните му лъчи огряваха верандата и се спираха пред дядовите панталони. Макар и посред пролет, вече беше твърде късно да се ходи с каруца до съседното село.

- Е, сега Тошето е тука. Какъв ти Христо! - скръсти ръце баба.

- А, имам уговорка, не може, чака ме.

- Скоро ще се стъмни и е опасно, хайде остани.

- Не, не, мене страхливец никой няма да ме нарича!

- Абе никой никак не те нарича! Утре сутринта ставаш и тръгваш и това е.

- Ти не се меси, където не ти е работа. Отивам сега.

Баба постоя две-три минути със скръстени ръце и свити вежди, обиколи няколко пъти верандата и се спря пред масата. Искаше ѝ се да може да го спре, но се отказа, с дядо не можеше да се спори. Помърмори още малко, зави две парчета баница в местния вестник, сипа му вода в бутилка от кока-кола и го погали по голото теме.

- Да се пазиш. Кога ще се върнеш?

- Довечера към единайсет. Отивам по важна работа. После ще ти разказвам.

Поиграх си с Жълтурко, вечерях супа, четох приказки и си легнах. Баба ме целуна и отиде да плете пред камината. Държеше куките все едно са чужди, а ръцете ѝ трепереха. Често объркваше плетката и се налагаше да започне отначало, не успяваше да се концентрира. Не ѝ се плетеше, но ѝ се стоеше будна - намираше си занимание да дочака дядо. Докато я наблюдавах как борави с куките, а котката как тича след топката прежда, се увих добре в одеалото, погледът ми се премрежи и заспах.

Събуди ме притеснена. Галеше ме по челото и ме гледаше, но без да ме вижда. Челюстта ѝ трепереше и сълзи се стичаха по бузите ѝ. Беше ме стиснала здраво за ръката и не пускаше. Премигнах няколко пъти, преди да успея да отворя широко очи. Никога не я бях виждал така уплашена.

- Отивам да търся дядо ти. Ти стой тук.

Лудите я бяха хванали. Стенният часовник показваше два без пет. Усещах как сърцето ѝ бие през дебелото вълнено елече и как ме стиска все по-силно с ръце.

- Ама, бабо, как така?

- Марко се върна без дядо ти. Звънях на Христо, не е у тях. Звънях на баща ти, но докато дойде, кой знае какво още може да се случи. Сигурно му е станало лошо от новите лекарства и е пратил Марко да ме повика. Отивам с фенерчето по пътя. Все някъде трябва да е.

- Идвам с теб!

Обух си чорапите и започнах да се оглеждам за жилетката.

- Стоиш тук и чакаш.

- Не - заинатих се. - Не искам да съм сам, страх ме е.

- Дядо ти има нужда от мен, Тоше. Бъди добро момче и остани да се грижиш за котката.

Баба ми подаде Жълтурко, който измяука и завъртя опашка, и тръгна да излиза. Блъсна вратата с всички сили, а гредите на верандата заскърцаха под стъпките ѝ.

Чух как гуми на кола се протъркаха в калта и скочих заедно с котката. Приближихме се до прозореца и изчакахме няколко минути очите ни да се ориентират в нощта. До оградата светеха фарове, огряваха портата, консервената кутия с ключа и кокичетата до телената ограда. Тате беше пристигнал.

- Идвам - повторих и тръгнах след баба.

Хванахме се за ръка и прекосихме двора. Портата се завъртя на ръждясалите си панти и изскърца в нощта. Кокошките се събудиха, а петелът се опита да изкукурига. Вместо това изграчи и млъкна. Нищо друго не се чуваше, дори нощта спеше под селското небе, отрупано със звезди. Тате ни чакаше до колата, махаше с ръка да побързаме, докато косата му леко се белееше в тъмното.

- Как си го пуснала сам посред нощ? - скара се на баба.

- Е, нали го знаеш какъв е, като си науми нещо...

- Карах като луд, за да стигна.

- Нещо с лекарствата е станало, знам си аз.

- Хайде влизай, мамо, спокойно. Тоше, ти как си?

- Аз съм бомба, тате! Давай да намираме дядо.

Качихме се в колата и потеглихме. Аз стоях отзад, мушнал главичка между двете първи седалки. Студеният им плат обвиваше раменете ми и ме караше да треперя. Скоро щяхме да намерим дядо и да се приберем на топло вкъщи, сигурен бях. Карахме бавно, внимавахме да не пропуснем правилната отбивка за съседното село и разглеждахме дърветата встрани от пътя.

- А магарето само ли се е върнало?

- Само. Дотича пред портата и започна да реве.

- Без каруца?

- Без.

- Странна работа - каза тате.

- Странна работа - повторих.

Баба се прекръсти и взе да се моли.

- С молитви няма да стане. Отваряйте си очите на четири. Тошко, гледаш ли? Ти най-добре виждаш.

- Гледам. Ще го намерим, бабо.

Потупах я по рамото и ѝ мляснах целувка по бузата. Кожата ѝ беше суха и студена. Върнах се изцяло на задната седалка и долепих нос върху десния прозорец. Спеше ми се, очите ми едва стояха отворени. Ех, да имах едни клечки за зъби да ги закрепя!

Борчетата се сменяха пред погледа ми и се сливаха в огромно море от тъмнина и шишарки. Залепих се по-плътно за прозореца и открехнах по-широко очи.

"Трябва да съм смел и да спася дядо!" - повтарях си наум.

Видях я да лежи встрани от пътя, наклонена. Две от колелетата бяха паднали в канавката.

- Каруцата, каруцата!

Скочих към предните седалки, сочейки я с пръст. Развиках се из колата и тате рязко наби спирачки. Баба ме хвана за ръка и тръгна да отваря вратата и да излиза, но тате я спря.

- Чакай, нещо не е наред - прошепна.

Изгаси фаровете и завъртя колата, насочи предницата към каруцата и пак ги включи. Два чифта очи светнаха в далечината, оголиха се зъби. Телата им бяха слаби, мършави.

- Вълци.

Лудите отново хванаха баба.

- Слизам, ще го търся. Не може да са го изяли.

Тате стисна здраво ръката ѝ.

- Отвориш ли вратата - край. Тази година са по-гладни от предната. Ще стоим и ще чакаме. Татко е умен, надали се е оставил на вълците.

- Давай да звъним на някого, не може нищо да не правим - каза баба през сълзи.

- И на кого ще звъннем? Мислиш ли, че някой ще дойде да ни помага в нощта посред нищото?

- На полицията.

- И според теб ще се отзоват?

- Да.

- Добре, де, звъним им - тате извади телефона си. - Нямам обхват!

- И аз нямам - обадих се.

И така стояхме си ние в колата и чакахме. Баба плачеше и се молеше, молеше се и плачеше. Тате я прегръщаше и се опитваше да я успокои. От време на време поглеждаше към телефона си и се опитваше да набере, обаче не намираше сигнал. Аз въртях очи към тях и към прозореца, но навън почти нищо не виждах.

- Луничке, Луничке, ще дойдеш ли? - припявах си.

Минах на първата седалка и се гушнах в скута на баба. Загледах се отново напред. Имах чувството, че вълците ни наблюдават. Чувах ги как гладно вият и се разхождат наоколо. Представях си как въртят опашки и обграждат горкия дядо. Той пуска Марко и му крещи да бяга. Магаренцето тича уплашено с всички сили и намира пътя обратно към селото. Дядо включва апаратчето си за слуха и започва да се бори с дивите хищници.

- Тоше, всичко ще е наред - обеща ми тате. - Ти недей се тревожи.

- Мислиш ли?

- Сигурен съм! Я ми разкажи, игра ли си с Жълтурко? Сигурно е пораснал.

- Много.

- Станал ли е по-жълт?

- Тате, не се сърди, ама не ми се говори сега.

Замълчахме, а аз стиснах по-силно копчетата на бабиното елече.

- Баща ти все глупости прави напоследък - каза баба. - Тръгнал към Христо, а то вече нощ. Преди седмица пък в кладенец влезе.

- В кладенец? В този студ?

- Да.

- Защо?

- Не знам, така си беше решил. Все магарии, търси нечие внимание.

Тате хвана волана с ръце, прегъна гръб, затвори очи и опря глава на него. Сви се целият и стана един мъничък, мъничък. Изчаках няколко минути, но нищо не се случи. Баба мълчеше отстрани и се молеше. Погалих тате, а той, усетил топлина, се поизправи и пак се облегна на седалката.

- Колко съм сляп! - каза с пресипнал глас.

Извъртя глава към баба и очите му се спряха върху нейните. Никой не смееше да мигне, гледаха се сякаш си говореха.

- Мамо, обещавам ти повече да не пътуваме към Америка. Аз и без това се чудех дали да не останем.

Баба се усмихна, хвана го за ръцете и започна да плаче още по-силно от преди, а тати да бърше сълзите ѝ. Намери носни кърпички в жабката и ѝ ги подаде. Видях, че и неговите очи са се навлажнили, държеше се за главата и клатеше десния си крак.

- Ох, какво направих - въздъхна.

Не разбирах точно какво става, но се радвах, защото въобще не ми се висеше пак дванадесет часа в самолет и ме мързеше да обяснявам на американските си съученици къде е Северозападна България и какво е сладко-солена баница. Освен това там нямаше зелеви сарми и улични животни, с които да си играя.

- Жълтурко е станал по-жълт - съобщих, за да ги развеселя.

Баба ме целуна по бузата. Прегърна ме с една ръка, а другата сложи на рамото на тате. Той подпря лице на нея и спря да клати крака си. Така свързани и тримата продължихме с чакането, като се стараехме да дишаме възможно най-тихо. В колата настъпи спокойствие, никой вече не плачеше.

Нощта ми се стори по-дълга, отколкото трябваше да бъде. В главата ми плуваха различни сценарии как свършва битката на дядо. На няколко пъти нещо се удряше в предното стъкло. Не можехме да разберем какво заради голямата тъмница. Дали бяха гладни лапи?

Слънцето изгря по-бавно от обикновено. Лъчите му се протягаха между борчетата и огряваха старите дъски на каруцата. Птички пееха и летяха под безоблачното небе. Природата се събуждаше от дълъг сън и се протягаше сред утринна роса. Вълците се разбягаха с настъпването на деня. Не бяха само два, оказаха се цяла глутница. Наблюдавах ги как се отдалечават от погледа ми и се губят между борчетата, махайки с мършавите си опашки. "Страхливци" - помислих си. Изчакахме още малко, за да сме сигурни, и слязохме от колата. Свеж въздух напълни дробовете ни, а лек ветрец накара кожите ни да настръхнат. Развикахме се из всички посоки.

- Добро утро - чу се отнякъде.

- Дядо, дядо! - зарадвах се. - Дядо, къде си?

- Тук съм.

- Къде е това тук?

- Погледни нагоре, Тошко.

Дядо ми се усмихваше, покачен върху висок бор.

- Ей, душата ми излезе, слизай, вироглавецо такъв! - запъхтяна го погледна баба. - Знаеш ли какви страхове изпитах! Ще ми ходи в съседното село посред нощ! Само да ми слезеш! Защо не извика, че си добре? Стоим в колата като пукали и треперим за живота ти!

- Аз ви целих на няколко пъти с шишарки, ама вие не разбрахте.

Тръгнал дядо към съседното село, но по средата на пътя чул вълците. Чудел се какво да прави, по-бързо с тежестта на каруцата нямало как. Освободил Марко, целунал го по челото и го потупал да си ходи. Магарето било уплашено и побегнало на мига. Почесал се дядо зад каскета, поогледал се и си харесал най-високото дърво. Покатерил се тъкмо навреме. Хищниците дошли и започнали да го обикалят отдолу. Дращели по стъблото, но не можели да се покатерят. Чувал острите им нокти. Гледал ги дядо отгоре и за да не му е скучно и да заспи, си играел с две шишарки. Хич не го било страх, само за баницата го било яд, че я е забравил в каруцата...

© Теа Монева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.07.2018, № 7 (224)