СМЕХЪТ

Силвия Маврикова

web

Смехът й беше великолепен. Започваше ниско долу в гърдите, издигаше се нагоре и щедро се изливаше навън. Щом го чуеха, хората се усмихваха, котките извиваха гръб, кестените в парка разклащаха клони.

Антон се взираше в телефона. Да й се обади ли? Задникът й висеше, имаше плоски цици и къси, сухи като тебешир, пръсти. Учителка по литература, по време на вечерята му бе говорила за любимите си поети. Отегчаваше го.

Да й се обади ли? Беше я наблюдавал: зад изпънатите черти прозираше сприхавост, зле прикрита истерия. Отгатнал недостатъците й, беше се дръпнал погнусен, сякаш бе отместил камък, под който пъплеха мокрици.

Ах, този смях. Антон отмести очи от телефона и отиде до кухнята. Отвори си бира; течността се разля в устата му. Сладко-тръпчив, смехът й бълбукаше в ушите на хората, стискаше ги за гърлото - нежно, като детска длан.

Той изруга и набра номера.

Сватбата беше скромна. Гостите се гледаха неловко, стиснали букети в потните си ръце. Избръснат и ухаещ на одеколон, баща му се свиваше до колоната. Майка му докосваше с кърпичка крайчеца на очите си и деликатно оглеждаше тоалетите на жените.

- Да! - изписка булката. Антон я погледна: под дебелия слой неумело положена пудра лицето й лъщеше като тава. Внезапно изпита желание да размаха ръце и да спре церемонията. Сякаш отгатнала мислите му, смехът й се изля в залата като течно злато. Гостите закимаха радостно, баща му изпъна рамене, майка му изпусна кърпичката.

Той се наведе и целуна булката.

Месец по-късно се обадиха от спешния кабинет. Дежурният лекар говореше бързо: катастрофа, счупен таз, шок. Антон стискаше телефона и мълчеше.

- Разбирате ли какво ви казвам, господине? Жена ви е онемяла. Най-вероятно от шока. Може да се оправи утре, а може и цял живот да не издаде звук.

Той бавно кимна. Ах, този смях.

© Силвия Маврикова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2017, № 9 (214)

Текстът е носител на трета награда от Конкурса за кратка проза (2017), организиран от LiterNet & eRunsMagazine.