|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВРЕМЕТО КРАЙ НАСОрлин Крумов - Знаеш ли, че на нашата планета се е родило дете? - пита ме старецът до мен и ме поглежда с избелелите си очи. - Дете ли? - мъча се да си припомня тази дума. - Какво е това? - Човек като нас, само че малък. Ей толкова мъничък. Опитвам се да проумея това, което казва, мислите бавно и мъчително изплуват, разбъркват се, после пак се наместват... - Толкова малък човек? - клатя глава недоверчиво. - Да. И ние сме били малки. Забравил си. Но тук пише. И старецът до мен вдига един от своите странни предмети, дето все забравям как се наричат. Навежда се и преобръща пожълтелите и тънки като шума неща, от които се сипе прах. Някои от тях се напукват и разпадат изпод пръстите му. - Страниците са вехти - мърмори той и се замисля. - Забравих какво исках да ти прочета. А, ето го... "Всеки човек първо се е родил". Това важи и за нас. Били сме деца, после младежи със стегнати мускули и бодър дух. - Бодър дух... - мъча се да разбера за какво говори. - Да. Преди да станат безсмъртни, хората на нашата планета са били като всички останали. - И други планети ли има? - удивлявам се аз. Винаги ще научиш нещо ново от стареца до мен. - И това си забравил. Спомни си вечер малките искрици в небето - звезди и планети. - Искрици... Сетих се! - Сети се значи. Но... За какво говорехме преди това? - За звездите. - Звездите... Какво точно? Тази моя памет... Не е ли смешно - създадохме безсмъртни тела, без да съхраним безсмъртна паметта си. Сега времето се плъзга край нас, без да ни докосне. Безсмъртието просто ни съсипва. Чуй какво пише в тази книга. Старецът вдига онова нещо, което се прекършва в шепите му, вдигайки кълбо ситен прах. - Жалко - мърмори едва чуто. - Книгата се разпадна... Но съм сигурен, че пишеше следното: "Ние престанахме да съществуваме, когато разгадахме тайната на живота и смъртта". Човек трябва да има цел, към която да се стреми в пределите на своя живот. А една цел, изгубена във вечността, престава да бъде цел, стопява се като бучка захар в океана. - Океана... Думата ми е позната, но главата ми е празна, празна. Мъча се, спомените полека се връщат, почукват като тежки капки вода и тогава се сещам: - Океан! Това е много вода! После мълчим. Сякаш съм заспал, но нещо постепенно изплува в съзнанието ми, буди ме, не ми дава мира. Някаква важна мисъл. Трябва да я уловя, да я споделя с него. А, сетих се! - На колко години сме? - питам. - Знам ли... На повече от петстотин. Защо? - Стари сме, значи... Радвам се, че на нашата планета се е родило дете! - Дете ли? - пита той. - Какво е това? 1988
© Орлин Крумов |