"ТАНЦЪТ ДЕЛХИ" НА РЕЖИСЬОРА ГАЛИН СТОЕВ

Николина Делева

web

---

Народен театър "Ив. Вазов", реж. Галин Стоев, драматург Св. Панчева, сц. Никола Тороманов, музика Емилиян Гацов-Елби, костюми Елица Георгиева, в ролите Радина Кърджилова, Радена Вълканова, Светлана Янчева, Владимир Карамазов, София Бобчева, Елена Телбис

---

След "Археология на сънуването" и "Кислород", "Танцът Делхи" е третата театрална среща на родна сцена на режисьора Галин Стоев с известният руски драматург Иван Вирипаев. Характерни за неговата драматургия са фрагментарната конструкция (отделни сцени с различни персонажи, които накрая се оказват свързани помежду си), и сюжети, в които се смесват битова конкретика и абстрактни идеи.

"Танцът Делхи" се състои от седем едноактни пиеси, в които участниците (шест на брой - танцьорка, майка, балетна критичка, женен мъж, съпругата му, медицинска сестра) и мястото на действието - стая за посетители в болница, са едни и същи. Другата нишка, която свързва отделните части, е темата за мистичния танц Делхи, който трансформира всеки, който се е докоснал до него. Всяка сцена започва с известяването на смъртта на някой от персонажите и завършва с подписването на смъртният акт.

Изтокът и Западът се срещат в пиесите на Вирипаев, в които той се занимава с въпроса за измеренията и проявленията на божественото и абсолютното в живота на хората, но не като ментална концепция, а като чувствен и сетивен опит. Божественото се проявява на най- неочаквани места - сред пропаднали пияници, чрез чиито уста говори Бог, в болницата за раково болни, в мизерията на Делхи или сред кървищата в някоя кланица. "Танцът Делхи" представя будистките представи и идеи за кармата, живота, смъртта, раждането на красотата от трансформирането на страданието и човешката мизерия. От клоаката на живота избуяват най-красивите цветя на смисъла, любовта, единението с Бога и всички останали същества.

Сценографското решение на Никола Тороманов чрез ъглова метална конструкция превръща голямата сцена на Народния театър в малко камерно пространство - помещение за посетители в болница, което едновременно с това създава впечатлението, че е декор в кино студио заради зеления фон и камерите, които снимат случващото се на сцената. В своята режисьорска трактовка Галин Стоев използва изразните средства на театъра и на киното - едновременно с действието на сцената се прожектират кадри на екран над нея, както и субтитри с репликите на персонажите, които се произнасят в този момент на сцената. Две камери снимат действието по време на представлението и на екрана някои от кадрите представят лицата на актьорите в едър план, такива, каквито са в момента, в други случаи лицето на екрана е с различна мимика и реакция от реалните, и те са като коментар на сценичното действие и го поставят в различен контекст. Образът на мъртвият персонаж се прожектира на екрана като символично представяне на духа му, който слуша и гледа от "горния свят" тези, които говорят за него на сцената. Някои от прожектираните откъси не са идентични с това, което се случва на сцената и разширяват възприеманата реалност извън рамките на театралната зала, като представят кадри от индийски пазар с разноцветно море от хора, едър план на жена, която си прави маникюра и др. Освен кинозаснемането и монтажа, има още едно отражение на случващото се на сцената - в огледалата, от които е изградена едната страна на сцената. Мултиплицирането на реалността чрез различните начини на отразяване представя идеята за света като отражение и илюзия.

В постановката се редуват на пръв поглед противоречиви похвати - от една страна, създаване на ефект на дистанция и отчуждение, чрез опосредстване на възприятието от кинокамерите. Този ефект се подсилва и от гласа на дикторка, която съобщава заглавието на всеки откъс, описва мястото на действието, намесва се със забележки: "Пауза!". От друга страна, в някои моменти се търси обратният ефект - на потопяване в емоцията на действието и пълно съпреживяване на историите на персонажите. Това се постига чрез сценографията, конструирана като мостик на кораб - платформа с парапет, която навлиза в зрителната зала и физически максимално приближава актьорите до зрителите. Ефектът на емпатия се засилва от пределно искрената игра на актьорите, чиито сълзи и дъх са буквално на една ръка разстояние.

Изразните средства на спектакъла задават различен режим на комуникация между сцената и зрителната зала, информацията тече паралелно по различни канали и това създава съзнателно търсено впечатление на неяснота и нееднозначност какво точно гледаме - театър, филм, репетиция, фикция или реалност? Нищо не е съвсем такова, каквото изглежда, всичко е текущо и променливо като реката на живота с поредицата от превъплъщения и роли, които играем. Няма окончателна истина или една фиксирана реалност, всичко е относително и многовариантно, подложено на непрекъснати трансформации, всичко е илюзия, сън, отражение. Тази флуидност и неяснота са като театрална илюстрация на Майя - едно от основните понятия на будистката философия, което обозначава илюзорността на битието, на видимия свят. Реалността е поток от паралелни възможности, които придобиват конкретност и форма, когато се пресекат в определени точки от времето и пространството, и така създават индивидуалната история на всеки персонаж. Външната форма не е идентична на същността, светът е едновременно хармоничен и разкъсван от противоречия - в него едновременно съществуват Холокост и танца Делхи, Аушвиц и съвършената красота.

Музиката на "Танцът Делхи" е ритъмът на сърцето - когато то спре, спира и танца. Той показва страданието и ужаса на живота, а след това ги превръща в чиста потресаваща красота. Той променя хората, които го гледат, и ги свързва по някакъв начин с всичко - те са едновременно зрителят, танцът, танцьорката и краят на танца. Смъртта е нишката, която ни свързва един с друг, тя е универсалното лекарство за всяко страдание - независимо дали от болка, рак или инфаркт, от нещастие или несбъдната любов. Всички ние гледаме филма на живота, участваме в него, правим го и сме самият филм. Всичко е като холограма - в капката вода се отразява целият свят, многократно пречупен и умножен. Калейдоскопът на живота размества все същите тези парчета любов, страдание, смърт, от които образува различни орнаменти.

Изразната система на представлението е в съзвучие с музикалния принцип на драматургията на Вирипаев - многоплановост вместо линейност, вариации по тема, сплитане на различни мотиви в една структура, приплъзване и наслагване на различни реалности и размиване на границите между тях, липса на окончателна версия на истината или на единствено тълкуване на случващото се. Баналното и възвишеното, конкретно профанното и сакрално метафизичното се смесват.

Галин Стоев е изградил виртуозна сценична партитура, в която всеки детайл е част от лабиринт, от мрежа от знаци и значения. Например черният халат на болната майка на Катя (Светлана Янчева) и разпуснатите коси с бял кичур я отъждествяват с образа на Смъртта и на отчаянието от неслучилия се живот. След всяка сцена актьорите сменят връхната си дреха със същата такава дреха - това е като илюстрация на поредното прераждане и поредната житейска роля, която след това събличаш като стар жакет и оставяш на закачалката, за да влезеш отново в следващата сцена. Дрехата се променя само когато персонажът умира - бялото сако на критичката става черно, а анцугът на Катя от червен става бял.

В някои от сцените има игра на думи и двусмисленост - например думите на Андрей (Вл. Карамазов) "Слизам под земята" могат да се тълкуват едновременно като "влизам в метрото" и "умирам". В сцените се повтарят едни и същи реплики в различен контекст или от различни персонажи, появяват се нови значения и тълкуване на случващото се. Истината е отвъд думите и имената.

Във всички сцени се явява медицинската сестра, която кара живите да подписват смъртния акт - задължителна формалност. Тя е единствената, която не е въвлечена директно в случващото се на сцената и е като олицетворение на Свидетеля - чистото Съзнание, незамърсено от мисъл, чувство и отъждествяване. Свидетелят - чисто Съзнание, е част от източната философия и от духовните практики на медитацията и йога, неговото постигане е цел на духовното развитие. След всяка сцена, докато съответният герой подписва книжата на сестрата, на сцената се появява течение, което носи по пода хартиените листа от документите - това е като красива илюстрация на известната песен на популярната американска рок-банда "Канзас", в която се пее "Ние сме прах по вятъра". Вятърът на времето отвява поредния човешки живот, чийто край отбелязва документа за аутопсията. Това съвпада с представите на източната философия, която определя човешкия живот като миг от Вечността и прашинка от огромната Вселена.

Галин Стоев е събрал прекрасен актьорски състав от пет жени (Светлана Янчева, Радена Вълканова, Радина Кърджилова, София Бобчева, Елена Телбис). Единственият мъжки образ - Андрей, е блестящо изигран от Владимир Карамазов, който тук се явява в ново, изненадващо амплоа. Вече не е в традиционната си роля на секс символ, красавец, любовник и конте, а се превъплъщава убедително като прошарен, застаряващ женен мъж, страхлив и неуверен. В една от сцените неговият персонаж се самоохарактеризира с репликата: "Аз съм страхливец с мания за величие". Радина Кърджилова в ролята на танцьорката Екатерина е станала по-зряла и силна, в сравнение с някои от досегашните й роли в театъра. За нея участието й в "Танцът Делхи" е дебют на сцената на Народния театър. Радена Вълканова (балетната критичка) и Светлана Янчева (Алина Павловна - майка на Екатерина) са както винаги на висота. Елена Телбис (Олга) е все още недостатъчно опитна и колеблива, но въпреки това подава заявка за бъдещо израстване и изненади като актриса. Много интересна роля прави София Бобчева в ролята на медицинската сестра - нейното изпълнение в посока на засилена характерност на образа внася комични нотки в представлението.

Актьорските задачи в представлението са предизвикателство към професионалните качества на актьорите - трябва да бъдат театрално експресивни като поза и жест, и в същото време максимално искрени при едрите планове на лицата им, снимани от камерите, но въпреки това да запазват баланс и дистанция, да бъдат над и отвъд това, което правят на сцената, за да не изпадат в сантименталност и мелодрама. Те успешно се справят както с индивидуалните си актьорски задачи, така и с това да бъдат ансамбъл, като изграждат успешно равноправно партниране помежду си.

Спектакълът се разгръща постепенно пред очите на зрителите като надгражда впечатленията от всяка предишна сцена с нови значения и тълкуване. Те са достъпни за по-ерудирания зрител, но въпреки това сценичното действие запазва своята комуникативност и по отношение на тези, които биха били очаровани по-скоро от човешките истории, емоциите и актьорската игра, отколкото от философските идеи и интелектуалния анализ. Публиката не вижда на сцената танцът Делхи, за който говорят всички персонажи, но въпреки това става участник в него.

© Николина Делева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.01.2018, № 1 (218)