"САЛОМЕ" - ЕДИН НЕСЪСТОЯЛ СЕ КАТАРЗИС

Николина Делева

web

Една от най-хвалените постановки през отиващия си театрален сезон е "Саломе" на Диана Добрева в Театъра на Армията. Поставянето на пиесата на Оскар Уайлд е смело и амбициозно начинание, защото текстът е многопластов и асоциативен, натоварен с множество тълкувания и значения. Освен това е витиеват като изказ, поетично стилизиран и иносказателен, зареден с романтични символи и метафори. Всичко е тайнствено и не такова, каквото изглежда - луната е като гола жена, чуват се криле на ангела на смъртта, витае прокобата, че някой ще умре и т.н.

В интервютата по повод на спектакъла Диана Добрева споделя мнението си за това, че българският театър трябва да бъде по-смел и да върви към по-крайни режисьорски решения. Заявява, че е избрала да постави този текст, водена от мистични сили и знаци, и оправдава решението си да играе главната роля с това, че за нея Саломе не е персонаж, а душевно състояние и изповедна роля.

В "Саломе", както се е случвало и друг път досега, Добрева се опитва да бъде едва ли не тотален, едноличен създател на представлението - освен че е режисьор, тя е добавила нови текстове, явявайки се съавтор на Оскар Уайлд, едновременно с това е автор на визуалната картина, участва в създаването на хореографията и играе главната роля.

Заявеното от нея желание за смели експерименти, крайни режисьорски решения и провокации е осъществено в нейния прочит на "Саломе" главно във визията на спектакъла. Текстът е само повод за създаване на екстравагантни живи картини и скулптури, визуални препратки към ренесансовото изкуство, ефектни маски и костюми. Видим е стремежът към осъвременяване и оригиналност, но въображението не опложда спектакъла със смисъл. Визиите не са част от цялостната конструкция на спектакъла - те СА спектакъла. Сцените са правени сякаш всяка за себе си, без да е ясен организиращият и свързващ принцип, който оправдава съществуването им и връзката им с останалите елементи на постановката.

Представлението започва с приветствие към публиката на английски от шут травестит, качен на високи токове, облечен с обемна рокля от любимите на Диана Добрева ламе и брокат, и с корона от змии на главата, украсени със светещи лампички. Транссексуалният шут-конферансие освен в началото се появява и на финала, пеещ на английски песента "Nothing's gonna hurt you baby" на групата "Ciggaretes after sex", докато обезглавява Йоан.

Сцената представлява огромно метално блюдо - илюстрация на прословутия сребърен поднос, върху който полагат отрязаната глава на Йоан (сценография Нина Пашова). Над този поднос висят на въжета от тавана надолу с главата 2 полуголи момчета и 1 момиче. Те произнасят началните реплики на пиесата, гърчейки се и правейки невротични жестове. Тези режисьорски решения остават неоправадани и несвързани с някаква цялостна режисьорска концепция. Това може да се каже и за останалите сцени от спектакъла.

Във втората част гостите на Ирод напомнят на изображение на "Тайната вечеря". Те седят около кръглото блюдо като около маса, върху която лежи Йоан. Според Диана Добрева в интервюто й пред Въпреки.com: "Всъщност тази кръгла маса и сребърното блюдо, върху което лежи тялото на Йоан Кръстител, е светът в момента. Едни хора стоят на едни кръгли маси и разпределят съдбата на човека, а в същото време се леят кървави реки по градовете и труповете лежат като някакви жертвени агнета."

Това изказване се опитва да ангажира постановката със смисли и значения, които не са видими и осезаеми на сцената. Ако човек не е запознат с идеята на режисьорката от интервюто, едва ли ще успее да я прозре от спектакъла. Ако приемем за вярно това тълкуване на конкретната сцена, остава неясно как то кореспондира със следващата сцена, когато гостите на Ирод се събличат голи и танцуват, образувайки скулптурни групи? Това е обявено като подарък за Ирод отново на английски "Our present for You". Какъв друг е смисълът от това, което се случва на сцената, освен стремеж към оригиналност, търсене на ефектност и използване на голотата като провокация?

Гостите говорят на английски, руски, италиански, като това решение вероятно е продиктувано единствено от намерението спектакълът да бъде показван на фестивали в чужбина.

Според изказванията на Добрева: "Събитието връх в "Саломе" е вестта, че идва нещо друго - любовта. Тя е стремежът към божественото." В нейния режисьорски прочит не е защитен убедително централният мотив за забранения поглед на изкушението, страстта като страдание и отдалечаване от божественото, която води до нещастие и гибел. Нито един от възможните централни персонажи не е изведен напред като двигател на пиесата - Йоан, Саломе, Иродиада, Ирод. Натрапва се впечатлението, че няма задълбочена режисьорска работа върху ролите и търсене на вътрешно напрежение, което да предаде убедителност на актьорските изпълнения. Страстта и любовта са само външно декларирани, но не и защитени като актьорска игра и трактовка на образите. Персонажите са само контурирани, вяли и студени - марионетки, които говорят с равен глас и трудно някой може да повярва, че изпитват каквото и да било.

Йоан (Александър Евгениев) е представен като някакъв гърчав епилептик и религиозен фанатик. Ирод (Милен Миланов) е безличен и лишен от емоции - образът му не е развит в нито една от възможните посоки: силен властник, ловък изкусител, похотлив манипулатор и т.н. Няма никакви емоции и разнообразие в тона на гласа, позата и жеста, докато изразява молба към Саломе, желание към нея или отблъскване към съпругата си. Анастасия Ингилизова е актриса с големи възможности, които нееднократно е доказвала в други роли. В ролята на Иродиада тя показва много по-малко от това, на което е способна, ограничена от режисурата до ролята на фигурантка.

Но най-големият проблем в тази постановка е липсата на главната героиня - Саломе. Решението на Диана Добрева сама да изиграе ролята не допринася с нищо за качествата и внушението на спектакъла. Колкото и да е условно изкуство театърът и колкото и Саломе да е духовно състояние, а не персонаж, е видимо, че Саломе-Добрева е връстница на майка си в представлението Иродиада - Анастасия Ингилизова. Но дори и да оставим настрана визията, костюмът, в който е облечена, както и актьорската игра на Диана Добрева по никакъв начин не я доближават до образа на една от най-фаталните жени в световната драматургия. Дългата бяла рокля, вялото и безжизнено присъствие, пресекващият глас по-скоро я правят подходяща за Ледената кралица, отколкото за жена, готова на престъпление от страст. През цялото време на спектакъла нейната Саломе е дистанцирана и печална. Няма нищо общо с образа на девойка в разцвета си, излъчваща сексуална сила и страст, които предизвикват греховни мисли и похот у мъжете.

Двете централни сцени, които са знакови за историята на Саломе и са част от световната иконография, са танцът на 7-те воала и любовната сцена с отрязаната глава. В постановката на Диана Добрева танцът на 7-те воала, който би трябвало да е кулминация на действието, само е маркиран - условно е представен като хореографирани резки движения със знамена на дълги дръжки, с които Саломе-Добрева пробожда голото тяло на лежащо на сцената момиче. Този условен "танц" трудно би могъл да бъде изтълкуван като проява на еротика и съблазън.

Не е разчетена правилно динамиката на представлението. Получава се някаква обърната динамика - в началото започва силно със сцената, когато Саломе вижда Йоан и го пожелава страстно, темпото се забързва, мятат се коси и общите крясъци се извисяват до кресчендо, а след това темпото се забавя и напрежението спада. Спектакълът започва да се влачи, натоварен с хореографирани сцени, повтаряне на реплики, заиграване с визии и демонстрация на оригинални хрумвания. Увлечението по оригиналност стига до някакво самолюбуване, всичко е толкова преднамерено театрално, че накрая се превръща в театралничене. Режисьорските решения започват да губят своята интегрираност, неясни са техните мотиви и това, което ги свързва с пиесата, сюжета, епохата и достоверността на персонажите.

Отрязването на главата на Йоан се възприема като финал, но той се оказва фалшив финал. След него сцената на Саломе с отразяната глава се възприема като нещо излишно. В изпълнението на Диана Добрева липсва истински драматизъм - тя говори с мрънкащ глас, като потопена в унес и всичко звучи като неестествено, неясно хленчене, което няма нищо общо с любов, страст или разкаяние. Ключовата фраза "...тайната на любовта е по-велика от тайната на смъртта..." е само шум и звук, без сила и вътрешен огън. Заповедта на Ирод "Убийте тази жена!" слага край на несъстоялата се на сцената трагедия.

Катарзисът остава непостигнат - нито при тези на сцената, нито при тези в залата. Спектакълът стига само до очите на зрителя, но не и до вътрешна провокация, която да ангажира чувствата и мислите.

© Николина Делева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2017, № 6 (211)