"КАПИТАЛ(НА) ГРЕШКА" - ЕКСПЕРИМЕНТ ПО ВРЕМЕ НА КРИЗА

Николина Делева

web

Новата "(не)нормалност" вече не е бъдеще, а настояще. Маските в театъра вече не са само сценичен атрибут и стилистичен похват, а елемент от живота не само на сцената, но и в залата и извън нея. Новата пандемична ситуация поставя нови предизвикателства пред театъра и затруднява споделянето и обмена при живото изкуство. Маските създават допълнителна дистанция, скриват реакцията на зрителя, поставят физическа преграда, която крие емоциите в разреденото пространство на театралния салон - наполовина пълен или наполовина празен в зависимост от гледната точка.

Театралният сезон в Народния театър тази есен започна с премиера на "Капитал(на) грешка". В много отношения тя прилича на предишното представление на Иван Панталеев на сцената на Народния театър от 2018 г - "Neoдачници" по пиесата на М. Горки: визията и сценографията, актьорският състав, композицията на представлението, текстовата основа на спектакъла. Отново се играе на празна сцена с много столове, има пиано, над сцената свети надпис. Празнотата на сцената и липсата на примамки за окото активира слуха и фиксира вниманието върху изричаните думи. Провокацията на режисьора към зрителя и в двете представления започва още със заглавията на постановките - неологизмът "Neoдачници" и двусмислеността на "Капитал(на) грешка". Тяхното разгадаване е оставено на активността на публиката. Текстът на "Капитал(на) грешка", както и на "Neoдачници", е по пиеси, които са само основа за оттласкване и разширяване в тематично, формално и смислово отношение. Автор на сценичния вариант на текста е Иван Панталеев. В неговата основа са пиесите на Йодьон фон Хорват "Казимир и Каролине" и "Вяра, надежда и любов", към които са добавени текстове на режисьора, цитати от други автори и т.н. Представлението е театрален експеримент като стилистика, текстова основа и цялостна композиция. Няма свързан разказ, развитие на характери и персонажи в някаква фабула.

Персонажите отново са неудачници и малки хора - безработен шофьор, тенекеджия, продавачка и др. Отношенията им са бегло скицирани - без завършеност, конкретика и детайли. Хората в представлението са само скици, наброски, силуети. Те нямат характери, а са по-скоро типажи - нещо като персонажите в комедия дел арте: Мъж и Жена, Измамничка, Любовник... Всички те остават анонимни и в някаква степен банални и безлични, скрити под своите разноцветни анцузи и абсурдни перуки. Тази стилистично уеднаквена, макар и разноцветна гротескна визия създава впечатлението за панаирност и клоунада, някакъв съвременен фарс и нарочно търсена карнавалност.

В сложната, фрагментарна композиция на представлението се смесват елементи и похвати от различни видове театър. Честото излизане от роля чрез автокоментар или директно обръщение към публиката, публицистичните теми в текста, както и хоровото пеене на актьорите, строени пред пианото на маестро Антони Дончев (автор на музикалното оформление на спектакъла) напомнят характерните за Брехтовия театър отчуждение и зонгове. Всеки от актьорите има свой монолог, произнасян от авансцената, както беше и в "Neoдачници", което създава алюзия за спектакъл в кабаретно-вариететен стил, съставен от отделни изпълнения.

Представлението е сериозно предизвикателство за актьорите с непрекъснатото движение по ръба на театралността, честото излизане от роля и смяната на темите. Налага се да бъдат еднакво убедителни, когато представят със съответната лексика и поведение битови случки и банални отношения, както и когато говорят с интелектуални цитати, правят икономически анализи на обществото и разсъждават философски за вечните абстракции на смисъла, нещото и нищото и т.н., като например молитвата "Господи, дай ни днес нашето ежедневно самоубийство, защото ти си господарят на нищото и тук, и оттатък, амин!".

Актьорите често служат само за маркиране на темите и като говорители. В един момент те са шофьор, тенекеджия, продавачка, а в следващият цитират Маркс и Енгелс, разсъждават за особеностите на капитализма и обсъждат бъдещето на човечеството през двайсет и втори век, когато чрез обединението на наука и технологии ще бъде постигнато неограничено физическо безсмъртие - може би дори за хора, които вече са около нас: "родените през 2016 г ще бъдат на 84 години, когато настъпи следващото столетие". Крещящият контраст и дисонанс е, че всичко това прозвучава сред декора на полупразна бинго зала с пластмасови столове и под библейски-заплашителният, светещ отгоре надпис "Всекиму заслуженото" (сценография - Е. Вели и М. Панталеева)... Иван Панталеев провокира нарочно зрители и актьори чрез абсурдни ситуации, противоречиви и многозначни визуални, сценографски и актьорски елементи. Хуморът не е ситуационна спонтанна реакция, а е абсурден и интелектуален, рационализиран под формата на ирония и социална критика. В представлението има препратки към злободневността на настоящето - викове "Оставка!", споменаване на извънредни обстоятелства, критика към власт и управляващи без конкретизиране на имена и партии, като например: "В дирижабъла се возят двайсет човека, заради които страдат милиони други". Обсъждат се икономическата система като баланс между безработицата и работата - "перверзно наречена трудова заетост", влиянието на икономиката върху любовта, брака и всички лични отношения, властта на консуматорството, която е в основата на капитализма и др. Социалната критика е видима и в обрисуването на персонажите - този на Юлиян Вергов е съкратен, безработен шофьор, човекът с рибката (Велислав Павлов) няма дом, Теодора Духовникова играе дъщерята на разорен инспектор и т.н.

Препратките към днешната реалност са положени в реда на някакви по-големи времеви и пространствени истини за историята, природата на човешкия род, развитието на обществото и др. Фокусът и мащабът прескачат от локалното към глобалното, макро погледът на голямата картина на света и обобщенията на големите процеси надделяват над микро историите, изместват личното и субективното преживяване.

Представлението е дълго (няколкото фалшиви финала - например чашите с шампанско накрая и участието на асистент-режисьорката ненужно удължават времетраенето) и многословно, и на моменти става прекалено интелектуално, сухо и аналитично. Актьорският състав е от утвърдени с талант и постижения актьори, познат на публиката от предишното представление - Ю. Вергов, А. Василева, Ст. Колева, Р. Вълканова, Хр. Петков, Ив. Юруков, Вл. Павлов, Т. Духовникова. Сериозна заявка за бъдещи още по-големи постижения задава изпълнението на младият Димитър Николов. Забележителният актьорски ансамбъл въпреки безспорните си качества трудно балансира между играта и излизанията от нея в реалността. Режисурата задава линия на преодоляване на театралната илюзия чрез самопосочване на собствената си изкуственост: "драги зрители, ние нямаме какво да ви предложим тази вечер, нямаме история, която да ви разкажем, не искаме да изпълняваме предварителните ви очаквания, защото не знаем какви са те". Стремежът е емоциите да се провокират не сетивно-чувствено, а по пътя на интелектуалната логика. Този подход прави проблематични разбирането, комуникацията и съучастието между сцена и зала.

Композицията на представлението е прекалено фрагментарна, с неясен организиращ принцип, който да свърже отделните елементи в изречение, смисъл, идея, или да ги подреди в пъзел и картина. Театралният експеримент "Капитал(на) грешка" е отражение на невъзможността да се представи и вербализира съвременният хаотичен, плашещ, противоречив и бързо изменящ се свят в свързана форма или разказ. Структурата на спектакъла се разпада хаотично на отделни елементи, което не води до емоционален отклик, а дори и да провокира мисъл, тя изчезва бързо, удавена в следващите отломки информация, думи и прозрения, които се леят от сцената. Театралността е пожертвана за сметка на интелектуалното. Търсеното отчуждение и превес на рациото над емоцията превръщат представлението в академична лекция и историческа справка за икономика и наука. Важните въпроси се разтапят без отговор в пространството, наедро щрихираните взаимоотношения и образи на сцената се разпадат в общият хаос. Единственото, което е истинско и има стойност - моментът на свързване, общност и преживяване заедно, се превръща по-скоро в объркване и неудовлетвореност, отколкото в размисъл, емпатия или идентификация с (не)случващото се на сцената...

© Николина Делева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.10.2020, № 10 (251)