ЗА МОНОГРАФИЯТА "ПУРИЗМЪТ В ЕПОХАТА НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ"

Ния Радева

web

Рядкост са изследванията в областта на българския книжовен език, които успешно съчетават теоретически постановки, исторически обзори и конкретна фактология. Това е постигнато в монографията на проф. Надка Николова за пуризма в епохата на Българското възраждане, издадена от университетското издателство в Шумен (152 с.).

Проучването на Н. Николова се отличава с убедителността и плътността на изводите и обобщенията си. То поставя езиковите черти и езиковедските постановки в реалния им исторически, социален и културен контекст. Така може да послужи при бъдещи разработки върху теоретични проблеми, свързани с езика; върху диахронни анализи; върху по-частни езикови особености.

Изданието (подобно на монографията на авторката за билингвизма по нашите земи през ХV-ХІХ в. от 2004 г.) има ясна и логична структура. Състои се от три основни части: 1. Пуризмът като лингвистична доктрина (с. 8-20); 2. Исторически екскурс на пуристичната идея с преглед на състоянието й в неславянски и в славянски езици (с. 21-46); 3. Възрожденски прояви на българския пуризъм (с. 47-115). В третата част са обособени три подпериода - начални прояви, 30-40-те години на ХІХ в. и 50-70-те години на ХІХ в., като е разгледан подробно и проблемът за пуризма на И. Богоров. Следва Заключение (с. 116-124). Изданието включва също Увод (с. 4-7), списък на цитираната литература (с. 125-133) и на използваните източници (с. 134-137), именен показалец и резюме на английски език.

Целта на изследването е формулирана в увода по следния начин: "Да се откроят и опишат конкретните прояви и форми на българския езиков пуризъм през Възраждането, външните и вътрешните предпоставки и причини за възникването и развитието му; да се очертае неговата специфика на фона на пуризма в други славянски и неславянски езици; да се проследи рецепцията му като доктрина в българското общество през Възраждането" (с. 6).

Определящи подхода и методите на работа в монографията на проф. Н. Николова са теоретичните постановки в студията на Джордж Томас "Linguistic Purism" (1991), възприети и продължени от други специалисти, където пуризмът се третира като доктрина. Авторката приема за изходна база определението, формулирано от Дж. Томас. Според него "пуризмът е проява (манифестация) на желанието на дадена езикова общност (или на част от нея) езикът да се защити или освободи от очевидно чужди елементи, съответно елементи, които се разглеждат като нежелани (включително и онези, които принадлежат към групата на диалектизмите, социолектите и функционалните стилове на същия език). Може да бъде насочен към всички езикови равнища или примерно да е насочен към речника. Преди всичко пуризмът е вид кодификация, култивиране и планиране на стандартния език." (с. 12).

Категоризиран и осмислен по този начин, пуризмът е пряко свързан с по-общи процеси при формирането на даден национален език и на неговата книжовна норма. Оттук идва и зависимостта му от социолингвистичната ситуация, като актуалността му се засилва в екстремални периоди в живота на етноса особено когато той се чувства застрашен и по отношение на езика си (с. 5-6, 20). Н. Николова отбелязва, че "пуризмът засяга езиковата практика на основата на национален исторически и естетически критерий" (с. 17-18). Според нея "погледнато по-глобално, пуризмът е дейност, която изисква своята публика. В крайна сметка той е културен продукт, който се създава за някакъв потребител. Ако потребителят не го квалифицира като достатъчно необходим или приемлив и от естетическа гледна точка, или, ако не е дорасъл за него, или, ако няма къде да го приложи, той е обречен" (с. 20).

Направеният от Н. Николова исторически обзор и частичното позоваване на езиковите ситуации в редица страни от пуристичен ракурс показва, "че идеята за езикова чистота се формира през ХVІ в., т.е. далеч преди епохата на национализма. Движението за национално обособяване обаче става катализатор за неговото разпространение (на пуризма - б.м., Н.Р.) в европейското лингво-културно пространство. Славословен и критикуван, пуризмът става доктрина в езиковата политика на много европейски народи /.../ Основна причина за появата му е отварянето на културното пространство през зрелия Ренесанс. Сериозна причина за съществуването му е политическата доктрина на големите държави и империите в Европа през ХVІ-ХХ век. Стремежът към политическа и стопанска, респективно културна доминация, намерила най-ярко изражение чрез езика, поражда съпротива, също изразена чрез езика. Идеята за самостоятелна нация се свързва с идеята за чист език" (с. 45).

Посочените в историческия преглед факти свидетелстват, че в много от водещите в културно отношение европейски държави през ХV-ХVІІІ пуристичната доктрина е предшествана или дори подготвена от обособяването на културни съобщества, които създават академии с цел да се състави речник и граматика, утвърждаващи и регулиращи представителна официална форма на съответния език (с. 22-27). Данните и изводите в тази част на монографията са важни с оглед на осмислянето и оценката на определени явления и процеси при формирането на книжовния български език през Възраждането.

В изследването си проф. Николова обръща внимание на четири основни форми, чрез които се проявява пуризмът, като подчертава, че те често се комбинират - 1. прослава на родния език и негативна оценка на чуждия език (и етнос); 2. стремеж към отхвърляне на чуждия език и към утвърждаване на родния; 3. опит за връщане към неактуална, но престижна архаична домашна книжовна формация; 4. прояви на прочистване на лексикално и на граматично равнище, които са най-забележими и коментирани от обществото (с. 45-46).

На практика първите две основни части на книгата, сами по себе си интересни и с приносен характер, са база за разработването на третата част, посветена на пуристичната доктрина и проявите на пуризма в условията на Българското възраждане. През тази призма е представена предисторията и историята на формиране на книжовния български език от нов тип - с конкретните личности и развоя, с очертаните и дискутираните от съвременниците езикови особености и трудности, продизвикали по-късно изследователски интерес. Проследяването започва с дамаскинарската книжнита и завършва с П. Р. Славейков, Хр. Ботев и Ст. Бобчев. С оглед на избрания научен проблем са обособени три подпериода.

Според проф. Н. Николова началото на пуристичните идеи у нас (първи подпериод) се свързва с Паисий Хилендарски (с. 48-51). Тя отбелязва, че "идеята за норма у П. Хилендарски не трябва да се търси по посока на последователно придържане само към актуални или само към архаични езикови средства. Тази идея се доказва от други безспорни белези за съществуването на колективно езиково съзнание: приписването на езика на символни, т.е. социални функции; престижност; атитудите лоялност и гордост с цената на пренебрегване на комуникативните функции на текста на историята. У него на първо място е изтъкната защитата на етничния език и архаичната украса идва, за да приближи езика му към класическия идеал - архаичния етничен език" (с. 49-50). През представения като доктрина пуризъм се проследява стигналото до нас от книжовниците Софроний Врачански, Кирил Пейчинович, Йоаким Кърчовски, Петър Берон, Петър Сапунов, Анастас Кипиловски.

В рамките на втория подпериод се коментират т.нар. три школи или две тенденции, свързани с книжовноезиковите процеси от 30-40-те години на ХІХ в. (с. 55-57). Направен е преглед и на пуризма в изданията на Нофит Бозвели и Емануил Васкидович, Неофит Рилски, Райно Попович, Васил Априлов, Константин Фотинов, Иларион Макариополски, Георги Бусилин, Иван Богоров, както и на документирани мнения по тези проблеми (с. 57-66).

Качествено различен според проф. Н. Николова е третият етап от развитието на пуристичната идея по време на Българското възраждане. През последните три десетилетия преди Освобождението тя вече се вербализира, като през 50-те години открито се поставя въпросът за езика на официалната комуникация (с. 68). Представата за опозицията свое/чуждо се налага при подбора и предпочитанието към лексиката, а чистотата на диалектите се издига като критерий за участието им в книжовния език (с. 70, 76). Представата за свое и чуждо е водеща и при избора и на граматични варианти, като членните форми например (мнения на Никола Палаузов, Найден Геров, Ботьо Петков, Васил Берон, Петко Славейков (с. 70-75). Разбирането за свое и чуждо обяснява някои нелогични от гледище на еволюционните процеси опити за книжовноезикови модели. Например според Н. Николова Раковски не цели да архаизира езика, а го реконструира, за да го почисти (с. 72). Представянето на пуристичната идея като езикова доктрина улеснява авторката да обясни защо противоположните по същество мнения на Никола Палаузов и на Найден Геров за определителния член се защитават с едни и същи аргументи (с. 71-72).

През 60-те г. на ХІХ в. у нас е актуален проблемът за механизмите на заемане на чужда лексика. Във връзка с него авторката разглежда становищата на Георги Раковски, Васил Берон, Райко Жинзифов, Рашко Блъсков, Петко Славейков, Марин Дринов, Захари Княжески, Любен Каравелов и др. (с. 79-87).

70-те г. на ХІХ в. са време на етимологически разбори и спорове за произхода и употребата на някои думи (с. 87). Тогава българският възрожденски пуризъм е поставен на научна основа от Петко Славейков. Аргументи в подкрепа на становището си Н. Николова намира, от една страна, в самите Славейкови текстове, в които няма краен пуризъм, а съобразяване с контекста и с реалните възможности на формиращия се книжовен език. Аргумент, от друга страна, е мнението на Славейков, че замяната на чужди лексикални средства с домашни не трябва да става механично, а при добро познаване на диалектния фонд (с. 90). Откроява се и позицията на Любен Каравелов, за когото обвързването на формирането на книжовния език с пуристичната доктрина е задължително (с. 90). От значение са и мненията и изказванията на Стефан Бобчев, Гаврил Кръстевич, Кузман Шапкарев, Найден Геров и др. Важна за пуристичната нагласа тогава е позицията на Българското книжовно дружество, както и на Йосиф Ковачев и Христо Ботев (с. 90-98).

В монографията на проф. Н. Николова е отредено специално място на пуризма на Иван Богоров (с. 98-115). Като радетел за еманципация на българския език той се стреми към езикова чистота не само по отношение на чуждите лексикални средства, но и в граматическия строеж на родния ни език. Проследено е постепенното догматизиране на Богоровия пуризъм, което през 70-те години предизвиква реакция от страна на негови съвременници като Л. Каравелов, Н. Геров, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Ст. Бобчев.

Проблемите на българския пуризъм и особено пуристичната дейност на И. Богоров, превърнал се в символ на явлението у нас, са занимавали редица езиковеди - К. Мирчев, Л. Андрейчин, М. Москов, Ив. Леков, Л. Лашкова, Т. Бояджиев; Ив. Шишманов, Ст. Стойков, Р. Русев и др. С качествата си монографията на проф. Н. Николова заема сред тях своето пълноценно, особено място.

© Ния Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2017, № 2 (207)