ЗА "УЛИЦИ И КОРАБИ. GM" НА ИВАН СТАНКОВ

Михаела Илиева

web

Новата белетристична книга на Иван Станков "Улици и кораби. GM" (изд. "Фабер", 2017) e вторият му опит за осмисляне на един живот през времена, книги и музика - този път в сол-минор. Авторът отново демонстрира майсторство, собствен стил и различни похвати, останали досега на дъното, вероятно давайки път първо на литературната вода, изтекла по време на дългогодишните му занимания с чужди текстове.

Като своеобразно продължение на първата книга - "Спомени за вода. DM" (2014), в "Улици и кораби" тоналността е друга, брегът е сменен, но реката е същата - бавната вода, която носи паметта. Подобно движението на Дунав, и Иван Станков (бавно) отмества повечето от героите на първата си книга - обитатели на неназованото видинско село - на изток, в Русе. Но "Улици и кораби" носи в себе си спомена за водата. Книгата разказва растежа на живота от детството до смъртта. Героите живеят, обичат и умират край реката, този път сред градския декор. Тяхната история, от 60-те години до наши дни, е разказана през улици, училища, къщи и кораби. Сгради и фасади, с всякакви скулптури на митични същества по стените, кина, алеи - целият този декор се свива, разширява, изчезва и отново изплува, в зависимост от личното време на героите.

Пространствата, зададени в заглавията на дванайсетте разказа - имената на кораби и улици, не устояват на силата на спомените. Водата помита всичко по пътя си, героите могат да обитават друго място, различно от заявеното, в друго време. Разположени по линията на живота, те лъкатушат между миналото, погледа към утрешния ден и свободата на въображението. Времето е различно, в града самите хора са стрелките, които го отмерват, а големината на света я правят не разстоянията, а хората. Времето върви, накъдето героите го поведат - съзнателно или не. То сменя посоката си, а често събира и двата си края.

Книгата изисква спокойствие и бавно потапяне в думите. Историята от един разказ се разлива в друг, затова те не бива да се четат отделно. Неотделими са и двата романа - вземам тук предвид мнението на Милена Кирова за неназования жанр на "Спомени за вода": Сборник, цикъл разкази и роман биха били еднакво приложими понятия (в. Култура, 2014 г., бр. 36)

Авторът умело е подбрал ключовете за всеки един разказ. Основният тон обаче дава епиграфът на цялата книга - откъсът от песента "Time" (по текст на Роджър Уотърс). Този ключ (сол) задава местата, които думите ще заемат по петолинието на живота - понякога мажорни, по-често минорни. Всеки от героите ще извърви своя Via Dolorosa, под звуците на Йоханес-пасиона на Бах, музиката на Шостакович, изговорените и премълчани думи.

Не само времето губи своята устойчивост в света на "Улици и кораби". Разколебана е и притегателната сила на земята - тръгвайки из лабиринтите на спомена и въображението, героите често се отделят от нея. Въздухът се втечнява, вятърът духа от горе надолу и започва да разлиства страниците от живота на героите (които приличат на кръстове и на разтворени книги едновременно).

Книгата е дълбоко лична както за автора, така и за читателя, който, подобно на много от героите, наблюдава живота през стъкло, по чиято повърхност е кондензирала паметта на водата.

За първата книга на Иван Станков Гергина Кръстева пише, че разказвачът на спомени е едновременно във и отвъд себе си (в. "Марица", 11.112014). Същото твърдение се отнася и за втората част - "Улици и кораби". Авторът гледа ту през своите очи, ту през очите на героите си, които пък дълбаят от кладенците на колективната и личната си родова памет. И в тази втора книга на писателя не липсва кинематографичност и театралност.

С богат инструментариум от усещания, звуци, миризми Иван Станков докосва сетивата на читателя. Невероятно ярки и дълбоки са цветовете, пречупени през вечното слънце - прожекторът, който огрява разиграните сцени и с целия си спектър отмерва времето. Заедно с героите читателят израства по улиците на града (Ванката), изживява първите си любовни трепети и огорчения (Анушка), вдишва жарта от изпепелената нежност (Виктория и Герасим) или ревността го нажежава до кърваво червено (Жоро). Чрез невинната детска игра изживява необходимата си инициация и ритуализира събитията и пространствата, за да утоли жаждата си за митология. Опитва се да си обясни този свят или избира да обитава другия - света на изкуството (във всичките му форми), да определи колко от обема на собствената книга на живота е написал сам и каква част е издиктувана от някой друг - може би от реката, "Голямата меча река", която остава да пълзи в тъмното като съдба. Защото всекиживотеедноевангелие.

Отвъд художествеността на "Улици и кораби" може да се гледа и като на своеобразна инвентарна книга, събрала историята на един град през погледа на неговите обитатели. Малки парчета човешки истории от Историята на света. Градът се ражда през погледа на малкото момче и умира в очите на отиващия си от живота моряк. За разлика от удавеното от детски ръце мишле в началото на книгата, потопът и "празният Ноев ковчег" над удавения град са само предсмъртно видение на един от героите. Тъжно-красив край на оптимистична за българската литература книга от писател, несъгласен с бързината на литературната река.

© Михаела Илиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.07.2017, № 7 (212)