ЗДРАВКА ЕВТИМОВА

Мариана Тодорова

web

И понеже приливите се бяха изгубили някъде по пътя,
отивах до магистралата да им помогна и виках: "Насам, насам!"

"Лунна пътека"

Пристрастяване е.

Да изгребеш себе си, за да се представиш пред света чрез категоричността на единствената д у м а - това е възможно само ако пристрастено и опасно си скочил в "халчето" на живота, в неговите видими и невидими връзки с човешките съдби ("Ерозия", "Склон", "Ситното", "Кладенец", "Шапката", "Шоколад", "Глад", "След", "Рибките", "Имитаторът", "Страхотна", все заглавия на разкази...).

Пристрастяване е.

Ако никога, дори тайно в себе си, не си пожелавал да откопчиш своето лице от неговото - ласкаво и грубо, повече грубо, повече грозно (Боже, каквото и да е!) - лице на живота; или, когато в опасна близост си подушвал смъртта ("Вълк", "Кладенец", "Шапката"); или зелените стъпки на изкушението са правили опит да покорят ласкавата наивност на твоето човешкото сърце ("Юли не идва"), само тогава можеш да разбереш, че прозата на Здравка Евтимова е пристрастяване - към живото. Към най-живото в живота.

Назоваването на "пристрастеното" става така: Вилнейко, Никола, Имитаторът, Ерозия, Решението, Вазичка, Рондо, Предложението, Шоколад, Шапката, Склон, Страхотна, Страницата, Ситното, Четвъртък (последното е заглавие на роман, другите изброявания са заглавия на разкази). Като словесен материал те са особено ценни, защото са кратки.

Авторството се е сраснало със сърцето, не може да се разполовява на повече думи, безсмислено е да се рои.

А е кратко, защото Пристрастеният дълго и сложно е извървявал своя път и продължава със същата страст да опознава света и да го желае в неговите различия. В пристрастяването, чрез материята на неговото изследване и постигане, се получава удовлетворяващата "доза", затова всеки добър автор не може и не иска да е многословен. Защо му е да бъде многословен? Нали самият той знае и дълбочините, и пропаданията... Когато от себеподобни си бил захвърлен в дълбок кладенец. Знае тя и самоспасението чрез "драпането до кръв" към светлия диск най-горе, във високия отвор. И когато откопчването от тъмната влажна хала долу изглежда отчайващо непостижимо, а сърцето плаче: няма страшно...

"Мама беше права!": "...Който те плаши с чудовища, е лъжец!". За Здравка Евтимова тези думи на майката са станали сила, вяра, надежда ("Кладенец", "Склон", "Ситното", "Вълк", "Ерозия"), кураж, който тя ежедневно вдъхва на другите:

...горко на тоя, който те плаши с чудовища...

За любящите и разтревожени очи на майката (на почти всяка българка) "първоначалието" за нейното дете днес е белязано от стрес, недоимък и страх, "рани и залези". А тази рана, може да спре да кърви само ако я потопиш в съд със специална отвара от змийско мляко ("Ситното", "Кръв от къртица"). И трябва винаги да я носиш със себе си, защото тук, на Балканите, пътищата за човека отдавна вече са непредсказуеми. Отровата на змията ще погали раната на жената, нанесена от себеподобни, ще спре кръвонасяданията. Изглежда, че само в студенината на змията е предвидимо да има "емпатия" към страдащия.

Разбрала го е. Почувствала го е. Пристрастена е към споделянето му.

Това е Здравка Евтимова.

*

Лексемите от кратките заглавия на нейната проза целят съсредоточаване и особена категоричност през посланията за единственото. Дума, която заковава, която е толкова силна, че не търси двусмислието от контекста на другите пояснения.

Когато заглавието е от една лексема, а това не е изключение за разказите й, тя е закалена като съсредоточие върху сюжета, който от своя страна играе изключителна роля в прозата на Евтимова. Думата, когато е с предназначението на пряка реч или е част от поведенческия рефлекс на някоя нейна героиня, всъщност пак е като прорязване, като светкавица, изкрещяване като след паднал гръм в полето ("Ситното", "Шапката", "Склон"). Тя е "думата-писък" на животинчето ("Вълк"), на онова сиво хърбаво от глад вълче, с неговото провлачвано ранено телце след куршумите от оръжието на мъжа, оня, който винаги прогонва след употреба и никога не те приютява...

Ярък представител на феминистичната тенденция в културата, със забележимо начало от своето съществуване през втората половина на XIX век и като обхваща сериозни явления чак до края на XX век (както и постфеминистични уклони от началото на XXI в.), днес Здравка Евтимова е явление не само за българската култура, но и за мащабите на световната литература.

Повествованието в текстовете на Евтимова тече като златна река. Но със стръмни брегове... Всеки читател, който тръгва с корист към четенето - желае реката, по причина на златната рибка, но се бои от бреговете. Малцина са решителните.

За "смелите сърца" е написана тази проза...

*

"Баба Юра умря."

Като читател - най се страхувам от такъв финал!...

Не, не се е случило точно така.

По-скоро това е средата на приказката "Лунна пътека", великденският разказ на Евтимова... В него се разплита болезнената за българина история, в която родителите гурбетчии са принудени, поради социален дисбаланс и реална обреченост, да поемат с надежда по пътя към онези държави, които отдавна предвидливо са осигурили добро бъдеще за децата си. Спрямо емигрантите тази мисъл е като златния и коварен Клондайк - милост за успелите, покруса за губещите.

Но ние сме още в началото на споделеното - кратък, удивителен разказ за лунната пътека, която в представите на малкото българче е отвела родителите му на приказно красиви и богати места. А реалността е друга: тяхното си е гурбет, с всичките горчивини на чужденеца, на молещия се за препитание, на воюващия за себеутвърждаване. И те стоят, разделени, на двата бряга - отдалечени доскоро географски, а по-късно и емоционално.

Но то, момиченцето, не знае това, все още не знае. Когато стане зряла жена, ще си пожелава неща в подобен контекст, с които я е възпитал животът от времето, когато е била чакащо дете. В надеждите си порасналата девойка ще си пожелава "да има", да "притежава", а въображението ще конструира поведенчески рефлекси спрямо постигане на "мечтата" като реалност:

...Цяла България беше едно топло, евтино кафене за мъжете, които утре заминаваха в Испания да берат маслини, да правят магистрали и къщи на испанките. Но и при Струма все някога щеше да започне нейният истински сезон. Тогава тя щеше да почерпи тези мъже с най-хубавото кафе и щеше да им подари цялата Струма - от Витоша до гръцко чак ("Сезонът на маслините").

Преди заминаването си родителите гурбетчии ("Лунна пътека") по рефлекс "завещават" на своите деца да наглеждат като скъпоценна вещ изтърканите им куфари, с остатъчна вместимост на вещи и спомени, толкова стари и набръчкани, че е невъзможно да ги придружат дори до първата спирка на чуждоземието.

Изоставеното дете ще расте и ще пази сакралния куфар с вехториите, ще съзрява, приседнало задълго в скута на местните възрастни жени, обвито в магията на грейналите шарки на престилките им и чудните приказки. А с тях е изпълнена цяла България - достолепни жени, които никога няма да изоставят на произвола на съдбата повереното им от гурбетчийката майка дете...

След смъртта на баба Юра грижата за момиченцето ще поеме баба Марта, без да чака покана, след смъртта на Марта "радостта" се пада пък на баба Рада... Всичко се решава на момента! Няма задължения по веригата. Марта, Пенка, Рада, генетично все български имена!

Колко смърти, колко загуби. Но детето не ги осъзнава все още. За него по-важни са детските чудесии, които го застигат в живота - прахолякът в детските крачета, игривостта на котката Мързулка, заета с коварното ухажване на двете кокошки, ах-бодлите на двата селски таралежа, преследващи змиите в двора - всичките тези изненади, превърнати в нов дом за малкото дете, са компенсация от Бога. Те временно ще отклонят вниманието му от липсващите родители, чиито най-скъпи образи то свързва с лунната пътека и раздялата между родителите му на приказно красивия бургаски морски бряг:

...имах баба Юра. Тя не бе виждала морето.

- Като нива ли е то? - питаше ме тя.

- Не е като нива, като небето е, само че небе, пълно през цялото време с попчета и лодки.

И лунната пътека те води до нещо добро? Като например хлебарницата? Като някой щастлив ден? Не, казах й, лунната пътека води до бялата ти коса, защото тя е умна и знае приказки; и до зъби, които не болят, крака, които не се уморяват, и до магазин с безплатни играчки; до четвъртък, когато вземаме пенсията; до Коледа, до боровото клонче, което много внимателно отрязахме от Борко, за да не го боли, и у дома украсихме с памук. И до Великден, когато ще боядисаме две червени яйца - едното за тебе, бабо Юрке, другото, по-малкото, за мене.

- Ти си моят Великден, Марче - каза баба Юра.

От тази сутрин магистралата стана моето море, колите бяха гларуси, камионите - моите бури и аз бях едно щастливо дете. Дори бях още по-щастливо дете, но вече не чувах морето. То беше далече: на едното му пристанище - моят баща, на другото, най-далечното - майка ми, между тях - безкрайността, а аз бях едновременно двата й бряга.

Баба Юра умря...

Смъртта на баба Юра е част от кръговрата на света, тя е живяла вярно и предано със своите неизтръгнати и непречупвани корени, затова кончината й е естествена, не е страшна за никого. Детето я намира заспала, с ореола на нейните сребърни коси, кротка и красива в съня си.

А детето, рано срещнало се с чуждата смърт в периметъра на малкото си пространство, разказва своята история невинно, божествено, лично:

...ще се обръщаш ли назад към мене? - питах я аз, а тя ме успокояваше:

- Да, Марче, само назад към тебе ще гледам. Да знаеш: като по магистралата мине онзи рейс, София - Видин, запомни, че те виждам, моето момиче. Ще ти пращам щастие направо от луната. Щастието е нещо хубаво. Магазин с безплатни играчки, пържени картофи с червен пипер и сирене, това е щастие, ситното ми Марче. Баба ти Марта е добра жена, тя ще те гледа...

Произведенията на Здравка Евтимова отговарят на масовите български рецептивни нагласи, а явно и не само на българските, както сочат данни от библиографията на отпечатаните по света нейни книги. "Странните" й романи имат щастливата съдба авторката им да е едновременно и техен преводач. Преводачът е в уединение със сърцевината на авторова идея, която добива своята плътност при ресурсите на чуждия език, без да губи колорита на родния. Така се оформя една творческа обективност и неутралност, която показва по допустим начин художественото представяне на родното мислене и живеене в контекста на чуждото. Без нуждата от сантиментални стенания за провинциална малоценност или пък комплекси на патриотарски жестове, Евтимова директно пише на английски романите си, или превежда от български на друг език разказите си.

Попаднал в лапите на безжалостната издателска и печатарска индустрия, или на някоя друга, каквато и да е тя индустрия, бълваща масовостта (като рейтинг и като вкус), съвременният писател, не само българският, има сравнително малко полезни ходове. Писателят трябва да се прицели в най-верния, иначе пропадането е неминуемо. Ние сме свидетели как през последните години се надига цялата вътрешна съпротива на най-даровитите български творци срещу причините, водещи до разпад на обществата ("На ръба" - по точното определение на Александър Морфов в пиеса, поставена на сцената на Народния театър, София). Забелязваме как се активира цялата интелектуална енергия на първенците на духа в България, които застават на страната на губещите, на осиротелите, на премазаните български съдби. В други случаи изразяват презрението си към оправданието на политическите активисти, че всичко това е по причина на прехода. Толкова често сме свидетели на неприкритото желание на писатели и на режисьори "да получат честта" да се враснат чрез своето творчество в живота на малкия човек, за да го защитят, поемайки отговорност за точна писателска и режисьорска интерпретация на ставащото в обобщен план. Това е жива "драматургия" на огрубения от проблемни събития живот на днешния българин - с тревожното предчувствие за още по-суров материален и духовен недоимък за идващите нови поколения.

*

Ако се върнем към "Лунна светлина", забелязваме, че съзнателно подсиленият наивитeт в обрисуването на постъпките на героите като че ли разчупва на късове като хляб думите, за да извлече максимална автентичност на обема от познания за света, понякога болезнено ("Ерозия", "Склон", "Шапката", "Кръв от къртица", "Вълк", "Шоколад"), друг път сладостно ("Юли не идва" и др.). Краткостта на заглавията на много от нейните разкази е симптоматична, по същия начин e характерна и спойката на идеята с началните стъпки на разказваното. Още първите интонации, без изключение, на повествователен проект на Евтимова, "индексът" за справедливост по същество се наслагва с началните повествователни елементи на сюжета и го виждаме в изписаните ударно редове на всяка новородената творба:

- Върлино, това е мястото - отсече мъжът, без да я поглежда. Тя също не го погледна, стисна търнокопа, не каза нищо. Заблъска каменистата земя... ("Склон");

- Страх ви е от Гроба - отсече мъжът, стегнат и здрав, гъвкав като камшик. Беше работил пет-шест месеца като ски учител в Шварцвалд... ("Шапката");

Митра пристъпи към дървото и първо го удари с юмрука на дясната си ръка. Този път от кокалчетата не потече кръв. Удари ствола втори път... ("Ситното");

Юлиан беше на осем години, високо слабо хлапе, което тичаше по цял ден из полето, все само - като сянка на хвърчило, плъх, подгонен от котка ("Имитаторът");

- Как може да не си чувала! - изрича заплашително главен мениджър Баранов. - Ти си тук, за да си чувала. Плащаме ти да чуваш ("Тодорка и началото на света").

В прозата й има внушения, заложени още в първите изречения на разказите. Здравка Евтимова обича да хваща "коня за юздите" веднага. "Началото" е повелителен, важен елемент от сюжетната завръзка; началото е ярък акцент върху идейната същина на случката, сугестия на трите най-важни елемента на нейната проза - линия на разказваното, обем на случванията, мотивация на характерите:

Ако беше намерила работа, нямаше да се появи на прага му ("Вълк");

Докато има небе, не се отказвай. Не обаждай на никого, че няма да клекнеш. Ако видиш хляб, не бързай към него, колкото и да си гладна. Само ти си знай, че умираш за две трохи ("Ерозия").

Тежестта пада върху вътрешната динамика на сюжета, който е строго обвързан с посланието. Затова твърдя, че нейната проза разчита да изгради сугестия. Още в първите редове на прозаическия проект. Там е залогът на съгласуваната "правда", или на отхвърлената "неправда", и двете курсивирани чрез входящата реплика. Ясно личи, че композицията на разказите на Евтимова е строго предопределена, макар последователно да се мотивира в цялостния текстови ресурс на идеята. Може да се обобщи, че при Евтимова този модел на рязко "влизане" в жизненото и нравствено пространство на текста е стратегия, полагана разностранно. Във всички нейни текстове се забелязва подобна стилова хомогенност.

Женските образи на Здравка Евтимова са изградени на контрастен принцип, в тях има динамика, решителност, нейните жени са упорити, воюващи и непреклонни, понякога достатъчно дръзки, за да постигнат своите права наравно с мъжете, друг път жените буквално се налагат със сила над предозиралия своята мъжка агресия партньор:

Беше наела кафето и го бе кръстила със собственото си име - "Виолета"; тук идваха мъжете от "Чистота", мъжете от каменната кариера и кланицата - мъже, които носеха със себе си своите миризми на заклани животни, на експлозив и барут, на отпадъци, но те носеха погледи, които нервно я следяха. Тя все си имаше някой - най-здравия, заклалия най-много животни, иначе нямаше да може да се задържи тук, в гърбавата постройка на завоя на Струма. Сега този човек, заклал най-много ялови крави, най-много свине, спеше до нея с невероятно бялата си кожа, която блестеше кротко до нейната кафеникава. И в съня си я държеше, не я пускаше да избяга далеч. Този мъж се казваше Гого, но му казваха Кръвта, защото след няколко ракии биеше всичко, което се изпречеше пред него. Носът му беше счупван няколко пъти, но тия, които се бяха сблъсквали в пиянските му запои, бързо след това се изселваха далеч от квартала край Струма. Тя въобще не си играеше да му сваля ризата, миришеща на заклани агнета, на измръзналите жени, които миеха с маркучи кланицата. Не се бавеше с обувките му, грамадни кожени лодки - тя го блъскаше направо върху ниския шкаф, където държеше вафлите.

Жените на Евтимова - в съдбовен за живота им случай, могат дори да извадят оръжие и да си послужат с него ("Вълк") - асоциация за стрелба по човека самец, ако той е засегнал човешкото им достойнство. В следващия момент пък са в състояние да разгърнат като игрова гротеска слабостта на силния пол към техните тела, женственост, аромати и мили хитрости. Изключително състрадателни са към по-слабия човек, без разлика в пола (каквито са думите и ласките на кокетната Пирина към болния Калчо). Учудващо е как тези жени стрелят и галят съдбовно, озарени в ярка светлина. Те не са светици, не са богини, не са русалки, те са като красиви снопи от житни класове върху земята на своите желания и мъжете потъват и се изгубват в тяхната притегателна сила.

Силата на нейната проза е в изграждането на образа на жената, търсена е индивидуалността им. И въпреки това женските образи повече си приличат, отколкото да се различават, в поведението им има нещо обединяващо. Женските образи на Здравка Евтимова са земни, пластични и живи, изградени с особена авторова любов и познание за крайностите в човешките състояния и поведения. Те са и ловки красавици, които изпиват мъжката сила, или агонизират от заразна краста по слабоватите си тела, и от мъжките безпътици. Но никога не са безлични. Жените на Здравка Евтимова са се "врязали" в обстоятелствата на обществото неотложно и променят процентите на емигранските индекси, или пък тлеят от бедност, глад и унижения в собствените си държави, но винаги остават мерило за силата на духа преди всичко, устойчивост пред трудностите - има случаи, в които тези женски образи са истинските ангели на справедливостта ("Той и други аномалии", "Кладенец", "Шапката", "Склон", "Ситното", "Вълк", "Шоколад", "Глад"...). Персонажите в нейната проза получават допълнителни характеристики към своята индивидуалност и чрез страданията и провалите на другите - от пречупените, смазаните, оскотелите, с мършави очи и незавидна участ хора.

Най-страшна е участта на тия, в които генетично е заложено доброто, трудолюбието и бистрият и чист ум, но те са се пречупили вследствие на олигофреничните действия на съвременните новобогаташи, с фаталните им разклонения - наркопласьори, дребни прeстъпници, мутризирани люде. Ето защо понякога те се вкопчват здраво в нечие мъжко рамо, за да не ги последва участта на пораженците, в подобен момент жените на Евтимова се превръщат в истински дяволици (романите "Една и съща река", "В студената ти сянка, лейди", "Четвъртък").

Може да се забележи, че творбите й са реакция срещу съвременната прекалена "изтънченост" в писането на разкази и романи днес. В защита на тази своя естетическа позиция първенство държи великолепният разказ на Здравка Евтимова "Юли не идва", в който главен герой е любовта, а всички декоративни елементи в сюжета му говорят, че "случаят" е разигран на български терен:

...стария зелен фургон... Крадците, естествено, бяха ошетали предметите от метал - вилици, лъжици, пружини, чукове - и ги бяха изпили още същата вечер след кражбата. Симеон и Сима се криеха в любовта - тя се случваше в тревата, на пътеката, върху старите, проядени от мишки, юргани, а над тях съскаха оси, килийките, залепени към тавана, с отровата на жилата, фургонът свистеше от страх, сладост и дъжд, а дните нямаха край. Двамата хвърчаха към нищото, любовта им беше провинциално градче, където освен да откраднеш стара желязна ограда, няма друго какво да сториш. Единственото нещо, което се движеше тук, бе реката. Симеон и Сима бяха отъпкали тревата, целия напечен пламнал от жега двор. Отчаяната зелена кръв на копривата бе паднала на колене пред тях.

Засилен е фокусът върху обема на формите и багрите, фиксиран от словото чрез езика на сугестията - и най-простите елементи създават внушение за виталност, граничеща с духовен екстаз ("Отчаяната зелена кръв на копривата бе паднала на колене..."). Тези елементи искат и настояват за лапидарност, за автентичност, и подобна трансформация става възможна по линията на една свята простота, детска искреност в разказването, благословени от Бога: