РОЛЯТА И МЯСТОТО НА РЕЧЕВИЯ ЕТИКЕТ В МЕЖДУКУЛТУРНОТО ОБЩУВАНЕ

Лиляна Славянова

web

Степанов (1975: 202)

Въведение

Успехът и ефективността в междукултурното общуване се определят не само от езиковата компетентност. Езикът е само първото необходимо условие за диалог. Другото, не по-малка важно за успешна комуникация условие, е да се знае културата на съответния народ, неговите традиции, ценности, светоусещания и възприятия, т.е. да може да погледнем на света през очите на другия. Както отбелязва А. Леонтиев "за да бъде езикът средство за общуване, зад него трябва да стои общо или сходно разбиране на реалността" (Леонтиев 2003: 272).

Невъзможността да бъде осъществена успешна комуникация без знанието на културата на другия народ е призната за очевиден факт. Изследователите от различни научни направления и области, изучаващи човека, са стигнали до заключението, че културата се отразява в съзнанието на хората, като оформя тяхното виждане за света и определя конкретното им поведение. Комуникативното поведение е компонент на националната култура, регулирана от правила и традиции, които имат дълбоки исторически корени. Затова интерпретирането на поведението на представителите на други култури е нужно да се базира върху разпознаване и разбиране на културните различия. Правилното поведение в междукултурния диалог трябва да бъде изградено на основата на това познание, в противен случай това незнание може да доведе до сериозни комуникативни разминавания. Грешки, свързани с нарушаване на културните норми, се възприемат изключително болезнено и могат да имат сериозни последствия. Много изследователи отбелязват, че при общуването си с чужденци хората лесно прощават граматически и лексикални грешки, защото ги обясняват с липсата на езикови умения, но са много чувствителни към неспазване на правилата на етикета, тъй като смятат, че те са били нарушени умишлено (вж. Джани, Арндт 1992; Сифиану 1992; Агар 1994 и др).

С. Г. Тер-Минасова, подчертава, че най-лошото, това, което може да доведе до грешки в речта, е подигравката и засягането на репутацията на човека - тези грешки в културното поведение могат да доведат до етнически конфликти, насилие, кръвопролития (Тер-Минасова 2007: 92). Това е причината, поради която се предлага изучаването на чужд език да включва не само граматични и комуникативни умения, но и също така познаване на чуждата култура и владеене на национално обусловената специфика на използваните езикови средства (Беликов, Крисин 2001: 150).

Комуникативното поведение (вербално и невербално) има своята национална специфика, която се дължи не само на разликите в средствата за общуване, но и на различията в механизма на техния избор, предпочитания и честота на тяхното използване в различни комуникативни ситуации. Този процес се ръководи от строги правила и норми, характерни за всеки народ и култура. Както отбелязва E. Сепир "чувството за почти безгранична свобода, усещано от всеки индивид при използването на майчиния си език, се дължи на възпиращия ефект на регламентиран код на поведение" (Сепир 1993: 137). Националните особености на комуникативното поведение, с които се срещаме в междукултурното общуване, представляват съвкупност от колективни навици, изразени в предпочитанията и избора на определени стратегии и средства на комуникация (вербални и невербални), в резултат на които се изгражда комуникативният етностил. Той е отражение на социалните отношения, ценностите, нормите и традициите, характерни за определена култура.

1. Национална и социална специфика на средствата на речевия етикет

В редица актуални изследвания се подчертава, че обектът на лингвистичните наблюдения променя своите параметри в посока към двупосочно изследване на функционалните особености на езика: отражение на обективния свят и на отношението към света в човешкото мислене посредством езиковите единици и респ. ролята им в езиковата комуникация като инструмент, като средство за общуване и изразяване на мисли и чувства. За да се изследва и опише връзката между езиковата единица като обект на наблюдение, от една страна, и субектът, който я използва предвид неговия интелектуален, емоционален, етноспецифичен и т.н. статус, се прилага когнитивният подход. Чрез него, както сочи Е. Пернишка, в по-ново време се определя по-конкретна и важна изследователска цел на лингвистиката - формирането, извличането на "граматиката на говорещия" (вж. Пернишка 2008).

Тази постановка е в естествена връзка с базисното разбиране, че словесното общуване е не само уникална способност и начин за личностно себеизразяване и утвърждаване, но и движещ механизъм и специфична материализация на междуличностните отношения. Установяването на словесен контакт се основава на "естествената, ежедневна потребност на участниците да споделят с околните, да встъпват във взаимодействие с тях, за да удовлетворят личните си стремежи и да поддържат самооценката си" (Търнър 1988: 61). Казано по друг начин, социалната функция на езика е свързана с определени правила за неговата употреба.

В специализирата литература тези правила се диференцират на универсални, касаещи структурата на езика, и относителни, съотнесени с представянето на различни модели за социално речево поведение. Типични модели с относителен характер по думите на Д. Мангачева са социално установените езикови модели за вежливост, а съвкупността от тези модели съставя речевия етикет (вж. по-подробно Мангачева 2012).

Разбиран по този начин, речевият етикет е трайно установен компонент от културата на дадено общество, тъй като присъства като неделима част от конфигурацията на цялостния обществено-културен модел. Анализът на речевия етикет в светлината на тази концепция е анализ на културата и личността и на членовете на обществото. Той може да се реализира чрез изследването на отделните прояви на езиковите модели за вежливо поведение, възприемани като културни факти, от една страна, или като израз на определени социални и национални параметри, от друга.

Безспорно е, че речевият етикет е неразделна част от културата на речта, а културата на речевото общуване е съществена част от културата като цяло. Не е случаен фактът, че през последното десетилетие голям брой изследвания и статии са посветени както на "екологията" на езика (условно може да се нарече "еколингвистика"), така и на необходимостта в обществото да се създаде култура на словото. Може да се каже, че качеството на културата на речевото общуване и речевия етикет в частност служат като индикатори за нивото на културно развитие и моралния климат на всяко общество.

Речевият етикет (РЕ) отдавна е привличал вниманието на учените, но неговото научно изследване започва едва през втората половина на XX в. Oще Е. Бенвенист отделя специално място на единиците на речeвия етикет и ги разглежда като вторично образувание на базата на вече съществуващ език. Според него формите на учтивост, както и символните ритуали, не са независими системи. Формите на учтивост влизат в семиологична връзка само чрез речта и "протокола", които регламентират формите на учтивост (вж. Бенвенист 1974).

При формулировката на термина речев етикет Н. И. Формановска акцентува върху факта, че по своята същност това е "микросистема от ситуативни номинации, реализиращи се в речеви действия, приети от обществото като етикет на поведение, като правила за речево поведение...". Важно е и следното уточнение на авторката: речевият етикет е и "система от национално специфични стереотипни, устойчиви формули на общуване, приети и предписвани от обществото за установяване на контакт със събеседника, за поддържане и прекъсване на контакта в избраната тоналност" (Формановска 1998: 240). Позовавайки се на тези определения, за целите на настоящата разработка се приема следната работна дефиниция: Речевият етикет обхваща правилата на речево поведение. Това е широка зона от единици на езика и речта, която словесно изразява етикета на поведение, дава ни онова езиково богатство, което е натрупано във всяко общество за изразяване на толерантно отношение към другите. От друга страна, етикетът регулира сложния избор на уместните за конкретен адресат езикови средства в рамките на конкретната комуникативна ситуация.

При реализацията на речевия етикет вземат участие поне двама души и едно от важните условия за ефективност на общуването е отчитането не само и не толкова на собствените интереси на говорещия, колкото постоянното внимание към събеседника, към партньорите в акта на общуване. Казано по друг начин, комуникантите са "съактивни". ("Съактивността" е съпреживяване, взаимовръзка, поведение и отношения между две (или повече) лица (групи), т.е. тя е тясно свързана с междуличностната обратна връзка - вербално съобщаване на другото лице за това, как са възприети неговото поведение или последствията от неговото поведение) (Соловева 1987).

Следователно, в сравнение с другите функционално-семантични микросистеми, в речевия етикет най-ярко се проявява човешкият фактор, а самото междуличностно общуване е своеобразна "игра" на жизнени роли. Речевият етикет и характерните за него свойства са представени на таблица 1:

Таблица 1

Свойства и същностна характеристика на свойствата на речевия етикет

Следователно, речевият етикет се разглежда като интегрален елемент от езиковата култура (културата на речта) и е важен инструмент при осъществяването на социални контакти. При неговия анализ непрекъснато трябва да се има предвид корелацията между лингвистични факти и социолингвистични аспекти; да се изследва вербалното поведение, като се държи сметка за социалната детерминираност при използването на различни лексикални елементи и синтактични конструкции в качеството им на речеви етикетни единици.

Речевите етикетни единици са дефинирани като стереотипни комуникативни етикетни формули, които играят важна роля в речевата организация и в управлението на дискурсивната ситуативно-обусловена речева дейност. Когато се отчита ситуацията на речевото общуване като "съвкупност от елементи на обективната действителност, присъстващи в съзнанието на говорещия, в момента на изричането на изказването и обуславящи в известна степен подбора на езиковите елементи при формиране на самота изказване" (Гак 1973: 359), се има предвид не само социалната характеристика на общуващите (С кого се говори?), но и речевата ситуация. Като компоненти на речевата ситуация, всеки от които влияе върху избора на етикетната формула, се отчитат: темата и идеята на речевото съобщение (За какво се говори?), целта и задачите, които изпълнява (С каква цел?), мястото на общуване (Къде се говори?) и типа на общуване (Как се говори?). Обзорно е представен моделът на комуникативната ситуация по Якобсон и същността на основните понятия в него, които са съществени за прагмалингвистичното описание на езика.

Всички тези компоненти на комуникативната ситуация предопределят речевия акт и се отразяват върху пораждането, предаването, възприемането и разбирането на съобщението. Съчетаването на езикови и неезикови средства в процеса на речевата дейност следва връзката между езика и мисленето (интенциите, намеренията, оценките на говорещите), като отчита различните контексти и ситуации, в които се реализира речта, и универсалните и индивидуалните знания за света на участниците в речевата комуникация. Тъй като е самостоятелно явление, езикът оказва и обратно въздействие върху мисленето. Семантичната активност на езика, според М. Пенчева, се изразява в подхода към обозначавания обект от една определена страна, избрана от човека, в "избирателна заинтересованост", т.е. говорещият изразява определено отношение и оценка на околния свят и на себе си. Езикът не просто отразява този свят, а ни представя определено разбиране за него, което се изменя с времето, развива се и това се отразява на неговото езиково изразяване. Вътрешната динамика на езика се управлява не просто от развитието на формите му, а главно от развитието на човешкото мислене и познание (вж. по-подробно Пенчева 1998).

Следователно, речевият етикет в широкия смисъл на думата представлява социално създадени и националноспецифични правила на речево поведение, образуващи етикетна рамка на общуването. Той е "микросистема от национално специфични устойчиви формули за общуване, приети и предписани от обществото за установяване на контакт между събеседниците, за поддържане на общуване в избрана тоналност" (Формановска 1989: 9).

2. Речевият етикет предписва спазване на социалните и културните конвенции за комуникация

Обхватът на функциите на РE е изключително разнообразен, както разнообразни са и използваните с различни интенции етикетни формули, отразяващи различните конвенции на комуникация. Етикетните формули могат да се разположат на координатна ос, съответстваща на социалните норми на общуване - вертикала, и статусно-ролеви взаимоотношения - хоризонтала. По вертикалата формулите са подчинени на опозицията "висшестоящ/нисшестоящ", а по хоризонталата опозицията е "близък-чужд". И по вертикалата, и по хоризонталата етикетните формули имат задължителна модалност, редовно се използват в определени комуникативни ситуации и се възприемат от носителите на етническата култура като индекси на тези ситуации. При традиционното разглеждане на единиците, формиращи РЕ, те се възприемат като система от приети в обществото, устойчиви, шаблонни и ритуализирани формули, закрепени за стереотипни ситуации: на запознаване, извинение, благодарност и др. Тъй като тези специализирани етикетни единици са привични и рутинни, игнорирането им се забелязва от събеседниците (Н. И. Формановска, Р. Уотс и др.). Това е причина някои лингвисти да ги разглеждат като немаркирана норма на учтиво речево поведение (B. Фрейзер, Р. Уотс). Синкретизмът - същностна черта на етикетните единици - задължава прилагането на различни подходи при описанието им: прагмалингвистичен, антропоцентричен, лингвокултурологичен, психолингвистичен, диахронен и др.

3. Речевият етикет и спазване на конвенциите за предотвратяване на конфликти

Постулатите на Принципа на сътрудничество са в отношения на взаимно допълване с максимите на Принципа за вежливост, формулирани от Дж. Лийч, доколкото, както твърди авторът, те са, от една страна, коректор на речевото поведение на комуникантите, а от друга, необходимост за поддържане на социална хармония и приятелски взаимоотношения (Лийч 1983). Вежливостта се разглежда като стратегия за предотвратяване на конфликти и се оценява според степента на прилаганите от участниците допълнителни усилия. От тези усилия най-високо се цени съзнателният стремеж на участниците в диалога към сътрудничество, запазване на внимателно отношение и уважение един към друг и др.

Правилата на вежливост регулират отношенията между говорещия и адресата, като удовлетворяват нуждите на последния. Скалата на нормите на вежливостта, предложена от Лийч, чиито параметри са обобщени максими на речево поведение (проява на такт, щедрост, одобрение, смирение, хармония и съчувствие) показва, че в съответствие с Принципите на вежливостта, отговорност за успеха и ефективността на комуникацията носи говорещият, който максимално трябва да вземе предвид интересите на слушателя. Основа на анализа на етикетните формули в предлаганата разработка е разбирането за учтивостта на речевото поведение като максимално прогнозиране на ползите за слушателя, както и параметрите за отчитането им.

Като има предвид, че участието на събеседниците в диалога се основава върху взаимодействие, Х. П. Грайс формулира Принципа на сътрудничество, според който "целта на речевото общуване е максимално най-ефективното предаване на информация". Отреждайки на този принцип централно място сред основните постулати (начала) на речевото общуване, той посочва, че неговото "съблюдаване се очаква (при други равни условия) от участниците в диалога", като "комуникативният принос на всеки на даденото стъпало на диалога трябва да бъде такъв, какъвто го изисква съвместно приетата цел (направление) на този диалог" (вж. Грайс 1975).

Тези схващания дават основание да се разшири разбирането на речевия етикет и използваните етикетни формули, като при анализа им се отчитат усилията на комуникантите, насочени към сътрудничество не само във фатическата, но и в информативната реч.

В състава на етикетното общуване могат да бъдат обособени три типа единици:

А) Речеви формули-клишета (стереотипни етикетни формули) - вербална комуникация;

Б) Паралингвистични средства за осъществяване на контакт със събеседника - невербална комуникация;

С) Етикетни модели на поведение. Последните представляват съвкупност от предсказуеми комуникативни стъпки, в основата на които стои изискването да се спазват статусно-ролевите предписания на даденото общество за безконфликтно общуване в стандартни ситуации.

Разграничават се формални и неформални етикетни формули на модели на поведение, които се различват по съдържание и степен на вежливост. Видът на общуване (неофициално/ежедневно-битово или официално/делово) определя емоционалното отношение на участниците в комуникацията към темата на общуване, към речевата ситуация и един към друг.

Стилистичната маркираност на формулите на речевия етикет се определя, на първо място, от сферата на общуване (официална/неофициална); от характера на взаимоотношенията между общуващите; от тяхната принадлежност към различни социални групи. Възпроизвеждайки готови, клиширани изрази - формули на речевия етикет, говорещият избира, от една страна, най-уместните за дадената обстановка и среда на общуване, а от друга, най-присъщите за него в зависимост от определени диференциални, социални и индивидуални признаци. Етикетът идва от ритуала, така че речевият етикет може да се разглежда като част от този ритуал, който също има контролирища функция. Това позволява да се говори за целесъобразност, която е в основата на етикетното поведение.

4. Речев акт

Речевият акт обикновено се определя като изказване (речево действие) или набор от изказвания, направени от говорещ и предназначени за слушател, които могат да сменят позициите си. Изказването само по себе си е индивидуално, неповторимо и всеки път различно. Според M. M. Бахтин "всяко изказване отговоря и се насочва към друг отговор. То е звено в една обща верига от изказвания, т.е. всяко изказване е част от непрекъснато речево общуване" (Бахтин 1996:79). По мнение на същия автор речевият акт или, по-точно, неговият продукт - изказът, е не само индивидуално, но и социално явление.

Комуникативната природа на речевия акт предполага неговия двустранен характер. Участието в акта на общуване най-малко на двама участници, дори ако единият от тях е въображаем или безмълвен, предполага по-скоро диалогична структура на общуването, отколкото монологична. Важно тук е следното уточнение: "диалогът не се ограничава до общуването на комуникантите един с друг, а е израз на отношението им един към друг, проявено в това общуване" (Бубер 1995: 99).

Съвкупността от речеви актове създава речевата дейност. В процеса на речевия акт се осъществява предаване на речево съобщение от един или няколко участници в общуването към друг или други. В това се състои комуникативната природа на речевия акт, същността на която е предаване и обмен на информация, въпреки че "обмен на информация" е едва ли не несполучлива метафора, защото всъщност такова "предаване" и "обмен" реално не се случва.

Най-важните характеристики на речевия акт са изразяване на намерение (интенция), целеустременост и конвенционалност. За успешно реализиране на речевия акт се изискват както определени езикови умения, така и познаване на невербалните средства за комуникация (жестове, изражения на лицето и т.н.). Необходимо е комуникантите да владеят и съответния езиков код, който да ги насочва в "кодирането" и "декодирането" на "информацията" в съобщенията, т.е. познаване на набора от свободно конвертируеми речеви "формули" за изразяване на молба, извинение, комплимент и др. и подходящите средства за постигане на тази интенция.

В социолингвистиката от съществено значение е и фактът, "че всяко поколение има свой вкус на речево поведение. Вкусът на старото и на новото поколение се намират в диалектическо противоречие..." (Виденов 1986: 24). Следователно речевата етикетна норма отразява и динамиката в различните социуми чрез синонимичното си единство от елементи, едни от които се намират в настъпление, а други - отстъпващи от активна позиция. Подборът и изборът на подходяща формула от тематичните групи на микросистемата на речевия етикет е толкова по-контролируем процес, колкото по-голям е натрупаният социален и езиков опит на участниците в общуването, т.е. колкото по-добре се владеят социолингвистичните норми.

Заключение

Световната глобализация, която се наблюдава във всички сфери на съвременния живот, и свързаното с нея интензивно междукултурно общуване, налагат детайлно познаване и овладяване на културно обусловените модели на поведение. Всеизвестно е, че хора от различни страни са склонни да общуват по различен начин. Може да се твърди, че този факт се дължи най-вече на вида култура, който от своя страна предопределя националната специфика на комуникативния стил и поведение на своите носители. Познаването на тези особености предотвратява културния шок в общуването и води до по-добро разбиране, по-малко недоразумения и взаимно уважение.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Агар 1994: Агар, М. Language Shock: Understanding the Culture of Communication. New York: Harper Collins, 1994.

Бахтин 1996: Бахтин, М. Философия на словесността. Прев. от руски Кирил Маринов. София: ЛИК, 1996.

Беликов, Крысин 2001: Беликов В. И., Крыысин, Л. П. Социолингвистика: Учебник для вузов. Москва: РГГУ, 2001.

Бенвенист 1974: Бенвенист, Э. Общая лингвистика. Москва: Прогресс, 1974.

Бубер 1995: Buber, M. Letters of Martin Buber: A life of dialogue. Eds.: N. N. Glatzer & P. R. Mendes-Flohr. Trans.: R. Winston, C. Winston, & H. Zohn. New York: Schocken Books, 1995.

Виденов 1986: Виденов, М. Норма и реч. София: Народна просвета, 1986.

Гак 1973: Гак, В. Г. Высказывание и ситуация. // Проблемы структурной лингвистики. Москва, 1973.

Грайс 1975: Grice, H. P. Logic and Conversation. // Syntax and Semantics. Vol. 3: Speech Acts. Ed. by Peter Cole and Jerry L. Morgan. New York: Academic Press, 1975.

Джани, Арндт 1992: Janney, Richard W., Arndt, Horst. Intracultural tact versus intercultural tact. // Politeness in Language. Eds.: Richard, J. Watts et al. Berlin: Mouton de Gruyter, 21-41, 1992.

Леонтиев 2003: Леонтьев, А. А. Основы психолингвистики. 3-е изд. Москва: Смысл, СПб.: Лань, 2003.

Лийч 1983: Leech, G. Principles of Pragmatics. Cambridge, 1983.

Мангачева 2012: Мангачева, Д. Диалогичното единство подкана-отговор (върху материал от португалски език). София: Изток-Запад, 2012.

Пенчева 1998: Пенчева, М. Човекът в езика. Езикът в човека. София, 1998.

Пернишка 2008: Пернишка, Е. Практична информация в тълковния речник. // Lexikografie v kontextu informacni spolecnosti, 2008.

Сепир 1993: Сепир, Э. Избранные труды по языкознанию и культурологии. Москва, 1993.

Сифиану 1992: Sifianou, M. Politeness Phenomena in England and Greece. A Cross-cultural Perspective. Oxford, UK: Clarendon Press, 1992.

Соловева 1987: Соловьёва, О. В. Характеристики межличностной обратной связи и оптимизация совместной деятельности. // Общение и оптимизация совместной деятельности. Москва: Издательство Московского университета, 1987.

Степанов 1975: Степанов, Ю. С. Основы общего языкознания. Москва: Просвещение, 1975, 271 с.

Тер-Минасова 2007: Тер-Минасова, С. Г. Война и мир языков и культур: вопросы теории и практики межъязыковой и межкультурной коммуникации: Учебное пособие. Москва: АСТ, Астрель, Хранитель, 2007.

Търнър 1988: Turner, J. Towards a cognitive redefinition of social group. // Social identity and intergroup relations. Ed. by H. Tajfel. Cambridge, England: Cambridge University Press, 1988.

Формановска 1989: Формановская, Н. И. Речевой этикет и культура общения. Москва, 1989.

Формановска 1998: Формановская, Н. И. Коммуникативно-прагматические аспекты единиц общения. Москва: ИКАР, 1998.

© Лиляна Славянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.03.2017, № 3 (208)

Други публикации:
Лиляна Славянова. Специфика на общуването в английския и българския език. Русе, Плевен: ИЦ при РУ "Ангел Кънчев", Медиатех, 2016, 144 с.